Определение № 2237 от 23.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 561/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ ЕАД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, против решение № 583 от 19.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 973/2025 г. на Окръжен съд - Благоевград. С посоченото решение е отменено частично решение № 212 от 22.06.2025 г. по гр. д. № 1055/2023 г. на Районен съд - Разлог и са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД искове за признаване за установено по отношение на М. А. М. и Г. К. А., че дължат солидарно на банката - ищец суми по договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение № 121/07.03.2023 г. по ч. гр. д. № 235/2023 г. на Районен съд - Разлог, както следва: Главница за размера над 4 625.77 лв. до предявения размер от 13 877.30 лв., договорна възнаградителна лихва за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г. за размера над 1 153.13 лв. до предявения размер от 3 459.38 лв., обезщетение за забава за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г. за размера над 176.01 лв. до предявения размер от 528.04 лв., законна лихва за периода от 17.02.2023 г. до 27.02.2023 г. за размера над 16.14 лв. до предявения размер от 48.42 лв.; Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по отношение на М. А. М. и Г. К. А., че дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД обективираните в заповедта за изпълнение вземания за главница - до размер на сумата 4 625.77 лв., за възнаградителна лихва - до размер на сумата 1 153.13 лв., за обезщетение за забава - до размер на сумата 176.01 лв., и за законна лихва - до размер на сумата 16.14 лв.; Разпределена е отговорността на страните за разноски съобразно разпоредбите на чл. 78, л. 1 и ал. 3 ГПК. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за уважаване на предявения иск изцяло с присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за всички съдебни инстанции. Касаторът поддържа, че въззивният съд е тълкувал волята на ответницата М. М., изразена в подаденото до банката заявление, в противоречие с разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и е достигнал до неправилен извод, че тя не е встъпила в дълга на наследодателя си, а е изявила мълчаливо воля за приемане на оставеното от него наследство. Излага доводи, че от съдържанието на заявлението се установява изрично изразена воля от ответницата, в качеството на вече приел откритото наследство наследник по закон, да поеме изцяло заплащането на задълженията на наследодателя си по сключения на 21.12.2018 г. договор за кредит за текущо потребление. Изразява несъгласие с преценката на въззивния съд, че не е доказано наличие на договор за заместване или встъпване в дълг, а единствено едностранно заявление, което не покрива изискванията на чл. 101 и/или на чл. 102 ЗЗД. Навежда оплаквания, че в нарушение на разпоредбите на Закона за наследството въззивният съд е тълкувал заявлението като действие по приемане на вече приетото наследство и в противоречие с обективираната в текста му воля на заявителката е отрекъл същинския характер на документа - заявление за поемане на дълг, т. е. за встъпване в задълженията по самия договор за кредит, в резултат на което погрешно е приел, че ответницата отговаря само до размера на своя наследствен дял - 1/3, за задължението на наследодателя по договора за кредит. Позовава се на необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно обема на отговорност на ответника - поръчител Г. А.. В изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в посочени решения по чл. 290 ГПК: „ 1. Съгласувана между кредитор и трето лице воля за встъпване или замества в дълг следва ли да се установява само от писмено съглашение за това или може да се извлича и от други двустранни или едностранни документи и доказателства, установяващи точния характер на съглашението; При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва или замества в дълг за определено вземане, следва ли действителната валя на страните да бъде преценява в контекста на целия договор и цялостните взаимоотношения между страните във връзка със сключването му; 2. Следва ли при тълкуването на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаемата воля на страните, и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор (чл. 20 ЗЗД); 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, по съображения за неправилност на съдържащия се в мотивите към решението извод, че след като по делото не е представен договор, подписан от банката - кредитор и от ответницата, а само едностранно заявление на ответницата за поемане на задължението по кредита, не е налице нито встъпване, нито заместване в дълг. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са подадени отговори от ответниците по касация М. А. М. от [населено място], общ. Разлог, и Г. К. А. от [населено място], общ. Разлог. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК против решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд - Благоевград е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото при съобразяване на разпоредбата на чл. 269 ГПК и е приел за установени следните релевантни за спора обстоятелства: Въз основа на заявление, подадено от „Банка ДСК“ АД на 07.03.2023 г., е образувано ч. гр. д. № 235/2023 г. по описа на Районен съд - Разлог и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК срещу М. А. М. и Г. К. А. за солидарно заплащане на суми, дължими по договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2018 г., в размер на 13 877.30 лв. - главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 01.03.2023 г., до окончателното плащане, 3 459.38 лв. - договорна възнаградителна лихва за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., 528.04 лв. - обезщетение за забава за периода от 07.01.2020 г. до 16.02.2023 г., 48.42 лв. - законна лихва за периода от 17.02.2023 г. до 27.02.2023 г., както и за направените от заявителя разноски в размер на 358.26 лв. - платена държавна такса, и 50.00 лв. - юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414 ГПК длъжниците са подали възражения срещу заповедта и след дадени от заповедния съд указания банката - ищец е предявила иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземанията си. Ответницата М. А. М. е наследник по закон - дъщеря, на А. К. Б., който приживе е сключил с „Банка ДСК“ АД договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2018 г., а ответникът Г. К. А. е поръчител по договора. Според заключението на съдебно - счетоводната експертиза, назначена в първоинстанционното производство, отпуснатата с договора за кредит парична сума е усвоена еднократно на 21.12.2018 г. чрез превод по разплащателната сметка на кредитополучателя А. Б., който е починал на 22.07.2020 г., а плащанията по кредита са преустановени след датата 13.11.2020 г., когато е извършено частично погасяване на просрочена главница и възнаградителни лихви. На 20.05.2020 г. М. М. е подала заявление до „Банка ДСК“ ЕАД, в което е заявила, че като наследник на А. Б. поема издължаването на кредитното задължение по договора от 20.12.2018 г. С писмо, изпратено на 07.02.2023 г. и получено на 17.02.2023 г., банката - кредитор е уведомила М. М., че поради забава в плащанията по договора обявява кредита за предсрочно изискуем от датата на получаване на писмото. Към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК дължимите по договора за кредит суми са в размер, посочен в съдържанието на заповедта за изпълнение. При така възприетата фактическа обстановка по делото въззивният съд е направил извод, че между „Банка ДСК“ ЕАД и А. Б. е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от действителен договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от ответника Г. А., като при наличие на обективните предпоставки по чл. 18.2 от договора банката е обявила кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че между страните съществува спор относно правното значение на заявлението от 20.05.2020 г., с което ответницата М. е заявила, че поема издължаването на кредитния дълг на своя баща. За да разреши спора, съдът е съобразил, че съгласно чл. 101 ЗЗД встъпването в дълг е неформален договор, по силата на който трето лице се съгласява да поеме едно съществуващо задължение като солидарен длъжник, като кредиторът запазва правата си срещу стария длъжник и става кредитор на още едно лице, което отговаря солидарно със стария длъжник, а при заместването в дълг съгласно чл. 102 ЗЗД трето лице, след съгласие на кредитора, поема изцяло съществуващо задължение и заместеният длъжник се освобождава от отговорност към кредитора. След преценка на съдържанието на заявлението въззивният съд се е произнесъл, че в качеството му на едностранен акт то не покрива изискванията на чл. 101 и чл. 102 ЗЗД и няма характеристиките нито на встъпване, нито на заместване в дълг. Като съществено за квалифицирането на заявлението и в частност - на обективираното в съдържанието му едностранно изявление, въззивният съд е счел обстоятелството, че към датата на подписване на документа кредитополучателят е бил починал и не е имал качеството длъжник, който може да бъде заместен или наред с който може да отговаря друго лице - ответницата М.. Въззивният съд е направил извод, че заявлението може да бъде ценено като конклудентно действие на ответницата по приемане на наследството на нейния баща, но не и като изявление, което може да промени размера на задължението й към банката, съответстващ квотата й от наследството. Предвид безспорния в процеса факт, че след смъртта на Б. към наследяване са призовани трите му деца (сред които и М. М.), които имат равни дялове в наследството, съдът е заключил, че отговорността на ответницата може да бъде ангажирана само за 1/3 част от задълженията на наследодателя й по договора за кредит, не и за остатък до пълния размер на дълга. По отношение на ответника Г. А. въззивният съд е приел, че неговата отговорност също може да бъде ангажирана само за размера на задълженията на М. М., т. е. за 1/3 от посочените в заповедта за изпълнение парични суми, тъй като в заявлението по чл. 417 ГПК банката - ищец е обосновала вземането си към поръчителя с настъпила предсрочна изискуемост на кредита, но по делото не са представени доказателства предсрочната изискуемост да е обявена и настъпила спрямо другите наследници на А. Б. - Н. Б. и А. Б.. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове срещу двамата ответници за разликата над 1/3 до пълния размер на вземанията по заповедта за изпълнение, като е потвърдил решението в частта, с която е признато за установено, че ответниците дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД 1/3 част от вземанията. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Благоевград решение. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните доказателства; Несъответствието на посочения от касатора правен въпрос с изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване. Първите три въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са предпоставени от тезата на касатора, че с адресираното до банката - кредитор заявление ответницата М. М. е изявила воля да поеме изцяло задълженията на наследодателя си, възникнали от сключения с банката договор за кредит, т. е. да замести наследодателя си в кредитния дълг. След преценка на обективираното в съдържанието на заявлението волеизявление въззивният съд е достигнал до извод, че чрез заявлението ответницата е изявила пред банката воля да поеме задълженията на наследодателя си в качеството на негов наследник по закон, т. е. до размер на припадащата й се част от откритото след смъртта му наследство. Решаващият извод на въззивния съд, че изразената в заявлението действителна воля на ответницата не е за поемане на целия дълг на наследодателя (заместване в дълг), а само на съответстващата на квотата й в наследството част, е обусловен и от преценката, че заместването в дълг (чл. 102 ЗЗД) и встъпването в дълг (чл. 101 ЗЗД) в конкретния случай са неприложими поради факта, че изявлението е направено след настъпване на смъртта на длъжника - кредитополучател. Действителната воля на ответницата е изведена от съдържанието на заявлението, която въззивният съд е счел за ясна, недвусмислена и ненуждаеща се от тълкуване съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД - предвид отсъствието на правна възможност да се извърши заместване/встъпване в дълг по смисъла на чл. 102/чл. 101 ЗЗД от трето лице след смъртта на длъжника. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд при осъществяване на решаващата си дейност като инстанция по съществото на спора, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК и несъгласието на касатора с тях не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Произнасянето на въззивния съд по обсъжданите въпроси не е в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС по приложение на разпоредбите на чл. 101 - чл. 102 ЗЗД и чл. 20 ЗЗД, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Процесуалният въпрос по т. 3 е поставен във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил доводите на банката - касатор и ангажираните от нея доказателства за извършени от ответницата М. М. действия, предхождащи подаването на заявлението за поемане на задължения, с които тя е приела мълчаливо наследството на наследодателя си и не се е противопоставила на намеренията на банката да претендира от нея изпълнение на цялото кредитно задължение. С оглед изводите на въззивния съд, че волята на ответницата да поеме задълженията на наследодателя си до размер на квотата й в наследството се извежда от съдържанието на самото заявление и че след смъртта на длъжника заместването и встъпването в дълг са неприложими, необсъждането на посочените от касатора доказателства и доводи не се е отразило на постановения с решението правен резултат. Предвид изложеното, въпросът не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и е безпредметно да се обсъжда цитираната във връзка с него практика на ВКС. В рамките на проверката, която касационната инстанция извършва в стадия за селекция на касационните жалби, настоящият състав на Върховен касационен съд не констатира и предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на поддържаното в изложението основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Въз основа на мотивите към обжалваното решение не се установява при постановяване на решението да е приложен отменен закон, респ. да е приложена разпоредба от закона в противоположен на заложения в съдържанието й смисъл, да са нарушени основополагащи правила и принципи на съдопроизводството или изводите на въззивния съд да са формирани в грубо нарушение на формалната логика. При отсъствие на видимо тежки нарушения на закона - материален и процесуален, и на груби нарушения на логическите правила решението не може да се квалифицира като очевидно неправилно и да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Доводите в изложението, с които е аргументирана очевидната неправилност, съставляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на постановеното от въззивния съд решение и са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на разглеждане по реда на чл. 290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване, но не могат да бъдат подведени под квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 973/2025 г. на Окръжен съд - Благоевград. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,