Определение № 1228 от 18.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5438/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. Д. срещу решение № 102/07.06.2023 г. по в.гр.д. № 192/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение по гр.д. № 468/2022 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е уважен предявеният от „Тандем-СН“ ЕООД (в несъстоятелност) срещу жалбоподателя иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 119 510 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на имоти – жилищни сгради и УПИ в [населено място], местността „Буджака“.

Ответникът по касационната жалба „Тандем-СН“ ЕООД (в несъстоятелност) я оспорва в писмен отговор.

Жалбата е допустима, тъй като е подадена от страна по делото срещу въззивно решение, в частта, в която не е предвидено ограничение за касационно обжалване и е редовна.

За въззивното решение:

Пловдивският апелативен съдът е приел от правна страна следното:

Уважаването на иска е обусловено от установяване на следните предпоставки: ищецът да е собственик на имота и ответникът да го владее без правно основание. В този случай обогатяването на неоснователно ползващия имота се изразява в спестените средства за наем на имота, а обедняването на собственика – в пропуснатата възможност за получаване на наем от него.

Основна предпоставка за възникване на вземането за неоснователно обогатяване е липсата на правно основание за ползване на имота. В настоящия случай ответниците твърдят, че правото им да ползват процесния имот произтича от обективираното в протокола от 13.04.2014 г. споразумение, по силата на която синдикът на ищцовото дружество е предало ключовете на имота на ответника К. Д. Д.., за да го пази. С посочени протокол ответникът К. Д. Д. е определен за пазач по чл. 654 ТЗ, чиито правомощия са ограничени само до пазене на имота, но това не му дава право да осъществява постоянно фактическа власт върху него, нито пък да го ползва по предназначение, т. е. за отдих. Задължението за пазене на имота се осъществява чрез епизодично обследване на имота за повреди, както и чрез предприемане на действия за тяхното отстраняване. Посоченото споразумение не включва в своя обхват правото на ответника на неограничен достъп до имота, както и да го ползва по начин и време по свое усмотрение.

Съдът е приел за установено от събраните по делото свидетелски показания, че К. Д. Д. и майка му са ползвали имота за почивка, с което неоснователно са лишили ищеца от възможността да го ползва и да извлича облаги от него.

Въпросното споразумение (обсъденият преди това протокол от 13.04.2014 г.) не дава право на ответника К. Д. Д. да владее имота постоянно и непрекъснато, поради което за исковия период 16.07.2015 г. – 26.06.2020 г. ищецът е бил неоснователно лишен от неговото ползване, което обуславя основателност на предявения иск за сумата от 119 510 лева, съгласно приетата допълнителна тройна съдебно – техническа експертиза. В тази част обжалваното решение следва да се потвърди като законосъобразно.

По наличието на основание за допускане на касационно обжалване:

Във връзка с доводи за неправилност на въззивното решение, поради поддържаното от жалбоподателя твърдение, че е имал право да упражнява фактическа власт върху имота (че осъществяваната чрез ползването фактическа власт е била правомерна и в изпълнение на постигната договорка, поради което не е имало неоснователно лишаване на ищеца от ползване на имота), жалбоподателят извежда следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание за допускане на касационно обжалване:

1. Нарушаване на задълженията на определено по реда на чл.654 от ТЗ лице за пазач на имот, изразяващо се в ползване на този имот, може ли да бъде прието за предпоставка за възникването на вземането за обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД?

Въпросът е обуславящ. Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд е определил постигнатото между страните споразумение в протокол от 13.04.2014 г., като такова по чл.654 ТЗ, като е тълкувал съдържанието му (на подписания между страните документ) съгласно чл.20 ЗЗД, за да установи действителната обща воля на страните и е приел, че с посочения протокол ответникът К. Д. Д. е определен за пазач по чл.654 ТЗ, чиито правомощия са ограничени само до пазене на имота, но това не му дава право да осъществява постоянно фактическа власт върху него, нито пък да го ползва по предназначение, т. е. за отдих. И че задължението за пазене не включва в своя обхват правото на ответника на неограничен достъп до имота, както и да го ползва по начин и време по свое усмотрение.

Жалбоподателят твърди, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК). Настоящият съдебен състав намира, че разпоредбата на чл.654 ТЗ не е непълна, неясна, нито противоречива и не се нуждае от тълкуване (и по-конкретно последната дума в нея - „пазене“), а значението и не е такова, каквото твърди жалбоподателят – че пазачът има право да ползва имота, който му е предаден за пазене, по свое усмотрение. Към това може да се добави и че задължението за пазене е визирано и в други разпоредби в ТЗ и приложението им в съответната част не създава затруднения.

2. Как се изчислява паричното обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД, дължимо от неоснователно ползващия чужд имот несобственик на лишения от правото да ползва своя имот собственик?

И по-конкретно дали се изчислява ден за ден, както е прието в решение по гр.д. № 1163/2017 – IV г.о. на ВКС, което се позовава на употребата на този израз в прието в решение по гр.д. № 1290/2013 - III г.о. на ВКС по съществото на спора, че паричното обезщетение по чл.59 от ЗЗД, дължимо от неоснователно ползващият чужд имот несобственик на лишения от правото да ползва своя имот собственик възниква ежедневно – „ден за ден”.

С този израз е отразено установеното в съдебната практика, че задължението се дължи за целия период на ползването без основание /на лишаването от ползване.

В този смисъл приетото от въззивния съд, че ищецът има право на обезщетение за исковия период 16.07.2015 г. – 26.06.2020 г., през който е бил неоснователно лишен от неговото ползване от ответника К. Д. Д., който по силата на обсъденото споразумение (от 13.04.2014 г.) не е имал право да владее имота постоянно и непрекъснато, не е в противоречие, а в съответствие с установената практика.

3. Предпоставка за уважаването на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД ли е обстоятелството, че неоснователно ползващият чужд имот е създал пречка на лишения от правото да ползва своя имот собственик, като по този начин се е обогатил за негова сметка?

Въпросът е обуславящ, но е разрешен в съответствие с установената практика по чл.59, ал.1 ЗЗД, уеднаквена с ППВС 1/1979 г. и с последващата практика на ВС и ВКС, според която за фактическия състав по чл.59 ЗЗД е от значение дали от установените по делото релевантни факти, може да се приеме извод за обедняване на ищеца и обогатяване на ответника (дали от тези факти произтича обедняване на ищеца или обогатяване на ответника). Както обедняването, така и обогатяването са последица на друг факт или на други факти и описаната във въпроса фактическа обстановка може да има значение за извода за обедняването на ищеца (собственик на имота).

Например в решение по гр.д. № № 1822/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК, в отговор на правен въпрос е прието, че правната квалификация на иска за парично овъзмездяване на с обственика, лишен за определен период от време от владението и ползването на собствената си вещ от друго лице - несобственик, което без основание упражнява фактическа власт върху нея (владелец или държател), е константна и трайно установена. Тя еднозначно приема, че тези отношения се уреждат на плоскостта на неоснователното обогатяване. Осъществена е общата хипотеза на института на неоснователното обогатяване по чл.59, ал. 1 от ЗЗД (в този смисъл и т. 5 от ГШВС № 1/28.05.1979 г.).

В решение по гр.д. № 531/2023 г. на III г.о.о на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК, е прието, че е безпротиворечива съдебната практика, че в случаите, когато собственикът на една вещ е лишен от ползването й, а друго лице я ползва без правно основание, правилото на чл.59 ЗЗД намира приложение.

Тъй като по изведения въпрос съществува установена практика на ВКС и разрешението на въпроса от въззивния съд и съответства, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.

Поради изложеното не са осъществени наведените основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски. Ответникът претендира разноски, но с отговора си на касационната жалба не е представил нито списък на разноски, нито доказателства, че е извършил разноски. Поради това разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът