Определение № 2133 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3513/2024 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.

С решение № 3678/11.08.2023 г. по гр. д. № 934/2021 г. Пловдивският районен съд е:

• признал за установено по отношение на М. Т. С., В. Т. С. и В. П. К., че Д. Г. А. и Р. Р. А. са собственици основание наследство по закон на по 3/8 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място] с площ от 261 кв. м., и В. П. К. е осъден да предаде на собствениците владението на целия имот, като искът е отхвърлен в установителната му част за разликата над 3/4 ид. ч. общо до пълната собственост от 4/4 ид. ч. на основание наследяване по закон и при условията на евентуалност - на основание давностно владение за периода от 17.12.1991 г. до 18.12.2001 г.; искът в осъдителната му част е отхвърлен срещу М. Т. С. и В. Т. С.;

• отхвърлил предявения от В. П. К. срещу М. Т. С. и В. Т. С. като наследници на починалия в хода на процеса Т. Д. С., положителен установителен иск за собственост на гореописания поземлен имот на основание давностно владение от м. декември 2009 г.;

• отхвърлил предявения от М. Т. С. и В. Т. С. като наследници на починалия в хода на процеса Т. Д. С., срещу В. П. К., иск по чл. 108 ЗС по отношение на гореописания поземлен имот на основание давностно владение от 2007 г.;

• отменил на основание чл. 537, ал. 2, изр. посл. ГПК нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 170/27.10.2020 г., том ІІ, дело № 331, с който Т. Д. С. е признат за собственик по давностно владение на гореописания поземлен имот.

С решение № 530/18.04.2024 г. по в. гр. д. № 2875/2023 г., образувано по въззивна жалба на В. П. К., Пловдивският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от Д. Г. А. и Р. Р. А. срещу въззивника, М. Т. С. и В. Т. С. иск за ревандикация в установителната му част, и само срещу въззивника - в осъдителната му част, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. П. К. срещу М. Т. С. и В. Т. С. положителен установителен иск за собственост.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от В. П. К., който иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Д. Г. А. и Р. Р. А. са подали отговори със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски.

М. Т. С. и В. Т. С. не са подали отговори.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът на първо място е поставил въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба?“

Твърди, че въззивното решение противоречи на следните решения на ВКС: решение № 50020/07.03.2023 г. по гр. д. № 2297/2022 г. на І-во г. о., и решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 191/2019 г. на І-во г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На второ място, без да формулира конкретен правен въпрос, касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на решение № 76/12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на ВКС, І-во г. о., тъй като съдът е приел, че при установяване на владение/държане/ползване без значение било дали едно физическо лице е действало в лично качество или в качеството на управител на юридическо лице, т. е. без значение била юридическата правосубектност на владелеца/държателя/ползвателя на имота.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че Р. Б. А. - наследодател на ищците Д. А. и Р. А. (негови съпруга и дъщеря) е бил собственик на 3/4 ид. ч. от спорния поземлен имот, който не е бил изоставен от наследниците му и те не са изгубили интерес имота, като до 2013 г., когато съпругата заминала за чужбина, осъществявали фактическата власт. Съпругата искала да продаде имота, като получила уверения от Т. С. - наследодател на М. и В. С., че ще го закупи, след като му била предоставила държането на имота, а той впоследствие допуснал в имота касатора В. К.. За да достигне до този извод, въззивният съд е обсъдил показанията на трите групи свидетели, подкрепящи изложеното от всяка от страните, поотделно и в съвкупност с представените писмени доказателства и е посочил кои поставя в основата на решението си и защо. Приел е, че наследниците на А. са договаряли с Т. С., като е без значение как последният е действал - дали в лично или в качеството на представляващ дружеството, чрез което е следвало да се извърши строителството в имота, в който били разположени фургон, премахнат 2016-2017 г., строителен инвентар и няколко повредени превозни средства.

В обобщение въззивният съд е заключил, че доколкото липсва демонстрирано намерение пред собствениците А. от Т. С. последният да владее имота за себе си, да отблъсне фактическата им власт, а не да го ползва като допуснато от тях лице, С. не е могъл да придобие имота по давност през посочения в исковата му молба период, а А. не са загубили правото си на собственост. К., от своя страна, е започнал да паркира автомобили в имота, след като това му е позволено от С., като не е могъл да придобие повече права от тези, които е имал държателят. Дори да се приеме, че К. е установил самостоятелно владение върху имота и е отрекъл правата както на С., така и на А., не е установено тези действия да са се осъществявали най-малко десет години преди подаването на исковата молба от А. на 16.09.2021 г. Единствено св. Курсов сочи ползването на имота от К. преди 2011 г., а именно от 2009 г., но липсва конкретизация, а и установеното от свидетеля, че единствено К. е държал автомобили в имота, противоречи на установеното от свидетелите О., В. и Д.. Св. Б. не е установил 10-годишна давност на владение, като твърди такава от 2013 г.

Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Поставеният от касатора правен въпрос е обоснован с довода, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакването във въззивната жалба, че щом Д. и Р. А. не са признати за собственици на целия имот, то неправилно е имотът да се ревандикира в тяхна полза изцяло, вместо само в признатите им за собствени части.

Трайна и безпротиворечива е практиката на ВС и ВКС, че съсобственикът има право да ползва общата вещ съобразно с нейното предназначение, освен ако и другите съсобственици не искат да я ползват. Поради това само другите съсобственици или тези лица, които с тяхно съгласие държат общата вещ, могат да ограничат съсобственика в ползването на вещта. Трето лице, което държи вещта без всякакво основание, не може да препятства съсобственика да владее и ползва цялата вещ съобразно с нейното предназначение. Ето защо искът на съсобственика следва да бъде уважен по отношение на цялата вещ, а не само за идеалната част, която съответства на обема на правата му в съсобствеността, когато ответникът упражнява фактическата власт без правно основание.

Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на тази съдебна практика, поради което липсата на изрични съображения в мотивите защо въззивният съд е приел иска за ревандикация за основателен в осъдителната му част по отношение на целия поземлен имот, независимо от правата на ищците само за 3/4 ид. ч., не противоречи на съдебната практика, илюстрирана и с посочените от касатора решения, според която въззивният съд, като съд по съществото на спора, следва да обсъди всички относими към спорния предмет доказателства, доводи и възражения на страните. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос не е налице.

Въпросите, по които състав на Върховния касационен съд се е произнесъл в решение № 76/12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на І-во г. о., включително и въпросът за правосубектността на Интендантството на Цивилната листа на Н. В. Царя, не разкриват сходство с въпросите, разрешени в хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени. Поради това и не може да се говори за наличието или липсата на противоречие на обжалваното въззивно решение с посочената съдебна практика на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация Д. Г. А. и Р. Р. А. следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер общо на 2 200 лева съгласно договор за правна защита и съдействие от 14.10.2024 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.