Определение № 323 от 08.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4818/2018 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото З. Г. Г. срещу решение № 88/09.01.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 4577/2016 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение от 07.03.2013 г. по гр. дело № 13820/2012 г. на Софийския градски съд (СГС), е постановено следното: признато е за установено, на основание чл. 194, ал. 3, във вр. с ал. 2 от ГПК, по направеното от ответниците Г. Н. А. и Н. Н. А.-Х., оспорване по реда на чл. 193 от ГПК на истинността на представените от касатора-ищец, разписка от 03.09.2007 г. за сумата 9 000 EUR и разписка от 17.09.2008 г. за сумата 3 500 EUR, че тези документи са неистински в частта относно авторството на подписа на Л. Г. А., и са изключени същите от доказателствата по делото; отхвърлен е предявеният от жалбоподателя срещу двамата ответници, като наследници на починалата в хода на производството първоначална ответница Л. Г. А., иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 17.09.2005 г. между касатора-ищец като купувач и наследодателката на ответниците като продавач, предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти и анекс от 14.12.2005 г. към същия договор, съгласно които наследодателката на ответниците се задължава да продаде на жалбоподателя-ищец правото на собственост върху магазин № 2 в секция „А“ на първи приземен етаж и ателие № 1 в секция „Б“, ет. 2, находящи се на [улица] [населено място] (двата имота са подробно описани); в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба на ищеца Г. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбата (предвид и уточненията ѝ, дадени в изпълнение на указанията на администриращия въззивен съд) се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (също предвид и уточненията), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните, уточнени и конкретизирани от настоящия съдебен състав (съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), правни въпроси: 1) в заключението на повторната експертиза следва ли да е взето отношение към изводите на предходната експертиза; 2) когато в предварителен договор за продажба на няколко вещи (движими или недвижими) е уговорена обща продажна цена за всички вещи, това съставлява ли пречка за обявяването на договора за окончателен за част от вещите; и 3) може ли да се обяви за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД предварителен договор за продажба, по иск на неизправната страна-купувач, който не е заплатил цената. Жалбоподателят счита, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, но не излага никакви съображения за наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а вместо това поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в нарушение на чл. 3 от Нар. № 23/18.05.1994 г. за съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертизи (Нар. № 23/18.05.1994 г. за СССЕ, отм.). По отношение на останалите два правни въпроса касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, а именно: втория въпрос – в противоречие с решение № 367/27.01.2015 г. по гр. дело № 5852/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и посочените в него: решение № 475/08.06.2010 г. по гр.д. № 1311/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 364/30.04.2010 г. по гр.д. № 689/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 537/08.07.2010 г. по гр.д. № 349/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а третия въпрос – в противоречие с решение № 537/08.07.2010 г. по гр.д. № 349/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и посоченото в него решение № 2696/06.11.1956 г. по гр. дело № 5478/1956 г. на ІV-то гр. отд. на ВС. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. В тази връзка преповтаря и доразвива оплакванията си от касационната жалба, че въззивният съд възприел единствено изводите на вещите лица от повторната съдебномедицинска експертиза, като не зачел изводите на първоначалната такава; както и че съдът не отчел, че неплащането изцяло на цената на двата процесни имота не е основание за отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, тъй като това насрещно задължение на купувача може да бъде изпълнено в двуседмичен срок от влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, съгласно чл. 362, ал. 1 от ГПК, като нямало и пречка предварителният договор да бъде обявен за окончателен само за един от двата имота, за който е платена цената. Ответниците Г. А. и Н. А.-Х. в отговора си излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да отхвърли предявения по делото иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, въззивният съд е споделил решаващия извод на първата инстанция, че след като по делото е установено, че касаторът-ищец не е изправна страна по процесния предварителен договор, тъй като не е изпълнил основното си задължение на купувач да плати пълния размер на продажната цена в уговорения тригодишен срок, това води до неоснователност на иска, тъй като в полза на ищеца не се е породило потестативното право да иска обявяване на договора за окончателен, поради липсата на уговорена едновременност на престациите и съответно – неприложимост на разпоредбата на чл. 362, ал. 1 от ГПК. В посоченото от жалбоподателя, решение № 537/08.07.2010 г. по гр. дело № 349/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е възприето противоположно разрешение на третия формулиран в изложението правен въпрос, като е прието следното: „Неплащането на цената не е основание за отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Ищецът разполага с потестативното право да иска обявяване на предварителния договор за окончателен и ако не е заплатил цената – изцяло или отчасти. Самият закон предвижда, че е възможно да се обяви за окончателен предварителен договор, по който не е платена цялата цена, и урежда условията, при които става това – чл. 297, ал. 1 ГПК (отм.)“ (сега – чл. 362, ал. 1 от ГПК). В тази връзка е посочено и решение № 2696/06.11.1956 г. по гр. дело № 5478/1956 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, на което касаторът също се е позовал. В същия смисъл са и решение № 28/01.07.2011 г. по търг. дело № 207/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 1241/12.01.2000 г. по гр. дело № 366/1998 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 224/01.07.2013 г. по гр. дело № 1247/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. От горното е видно, че въззивният съд е разрешил третия правен въпрос в противоречие с трайно установената практика на ВС и ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне по този въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не са налице останалите наведени от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Както вече беше посочено, по отношение на първия правен въпрос жалбоподателят не е навел надлежно допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Освен това, този правен въпрос е свързан с „приложението“ на отменена правна норма – чл. 3 от Нар. № 23/18.05.1994 г. за СССЕ, която наредба е изцяло отменена с § 3 от ПЗР на действащата Нар. № 2/26.10.2011 г. за условията и реда за извършване на СССЕ…, а в последната няма аналогична разпоредба на тази на чл. 3 от отменената (съгласно която разпоредба, „при назначаване на повторна експертиза в заключението задължително се взема обосновано отношение към изводите на предходната“). С оглед и на това, първият правен въпрос не е и не би могъл да бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. На следващо място, въззивният съд е установил, че в процесния предварителен договор и анекса към него, освен общата продажна цена от 90 000 лв., е уговорена и цена на всеки един от двата процесни имота – 40 000 лв. и 50 000 лв., като предвид възприетото разрешение на третия правен въпрос съдът не е обсъждал в мотивите си и дали може да обяви процесния предварителен договор за окончателен само за единия от двата имота. Поради това, вторият правен въпрос в изложението на касатора не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Предвид допускането на касационното обжалване по третия правен въпрос, на оплакванията за неправилност на обжалваното решение касационната инстанция следва да отговори с решението си по чл. 290 от ГПК, поради което няма основание да допуска обжалването и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – поради твърдяната от касатора, „очевидна“ неправилност на решението. От друга страна, касационното обжалване следва служебно да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на тази част от въззивното решение, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение, съдът се е произнесъл със същото – с диспозитива му – относно неистинността на част от оспорените по реда на чл. 193 и чл. 194 от ГПК документи – писмени доказателства по делото, което е в противоречие с решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, предвид и частичното освобождаване на жалбоподателя от заплащането на държавни такси по делото с разпореждане от 03.06.2016 г. на СГС, на касатора следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 50 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение