Определение № 446 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 701/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца по делото В. Р. К. срещу решение № 117/21г., постановено по в.гр.д. 373/21г. на Врачански окръжен съд, с което е отхвърлен иска на ищеца по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на „ЕОС Матрикс“ЕООД, че не дължи 9430лв. главница и лихва над 874лв. до 6484лв. по договор за потребителски кредит. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси: Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото? Длъжен ли е въззивния съд да укаже, че не се сочат доказателства за даден релевантен факт? Как се разпределя доказателствената тежест при отрицателен установителен иск за недължимост на суми поради изтекла давност? Може ли пълното доказване да се осъществи с косвени доказателства? Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка? Длъжен ли е съдът да следи служебно за действителност на договора като следи за съответствието на договора с разпоредбите на ЗПК? За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС следва да прецени дали поставените въпроси обуславят изхода на делото и дали има формирана практика на ВКС по тях. Правният въпрос е обуславящ, когато е въпрос по тълкуване на правна норма, която е приложима към фактите на правния спор, въззивният съд се е произнесъл по него, и това разрешение на въпроса се оспорва в касационната жалба. (т.р.№1/2010г. на ОСГТК). Правният спор между страните е възникнал от твърдения на ищеца в исковата молба, че не дължи сумите по Договор за потребителски кредит, преобразуван под № E., а именно: 9430 лева - просрочена главница и 6484 лева – лихва, поради погасяването им по давност. На 25.05.2008г. е сключил със “Сибанк” ЕАД (понастоящем „Обединена българска банка“ АД) договор за потребителски кредит № 998-РК-08-00106/25.05.2008г., по силата на който му е предоставена сумата 10 000 лева. Поддържа, че на 28.09.2012г. е сключен договор за цесия, по силата на който “Сибанк” ЕАД е прехвърлила вземанията си, произтичащи от гореописания договор за кредит, на ответника “ЕОС Матрикс” ЕООД. Посочва, че на 04.06.2019г. му е издадена справка с изх. № БНБ - 613 73/04.06.2019г. от Централния кредитен регистър за кредитна задлъжнялост по реда на чл.21 и 22 от Наредба № 22 от 2009г. на БНБ, от която е установил, че е подадена информация от “ЕОС Матрикс” ЕООД за дължима и неизплатена сума по договор за кредитна карта, преобразуван при “ЕОС Матрикс” ЕООД под № E., както следва: 9430 лева - просрочена главница и 6484 лева - лихва, в общ размер 15 914 лева. Ищецът счита, че последната погасителна вноска е станала изискуема на 25.05.2013г. и съответно давността за нея е изтекла на 25.05.2018г. Изтъква, че за прехвърлените вземания не са предприемани действия за прекъсване на давността на задълженията му нито преди, нито след цесията, поради което към момента на подаване на исковата молба същите са се погасили по давност и не подлежат на принудително изпълнение. В срока за отговор по чл. 131 от ГПК ответното дружество “ЕОС Матрикс” ЕООД е представило отговор, в който оспорва основателността на предявените искове с твърдението, че процесните вземания не са погасени по давност. Поддържа, че договорът за потребителски кредит, сключен между “Стопанска и инвестиционна банка” АД /”Сибанк”/ и ищеца е от 29.05.2008г. и е със срок за издължаване на дълга 120 месеца, поради което последната погасителна вноска е с падеж 25.05.2018г., а не 25.05.2013г., както твърди ищеца. Ответникът изтъква също, че кредиторът не се е възползвал от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, с оглед на което същият е изцяло дължим с настъпване на датата на последната погасителна вноска, което в настоящия случай е 25.05.2018г., и от тази дата е започнала да тече предвидената в закона погасителна давност – 5 годишна за главницата и 3 годишна за лихвата. Твърди, че след сключване на договора за продажба и прехвърляне на вземания от 28.09.2012г., за който длъжникът е надлежно уведомен, е започнало изплащане на задълженията, като е заплатена сума в общ размер 5610 лв., като последното плащане е от 18.04.2017г. Счита, че с извършените плащания длъжникът е признал задължението си и е изразил готовност за погасяването му. Наред с това поддържа, че към датата на цесията 28.09.2012г. изкупеното задължение е било в размер 15 914, 34 лв. и с оглед извършените плащания от длъжника сумата е намаляла на 10 304, 34 лв. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като неоснователен. Въззивният съд е приел от фактическа страна следното: На 29.05.2008г. между “Стопанска и инвестиционна банка” АД /СИБАНК/ и ищеца, е сключен договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство, по силата на който банката е отпуснала на длъжника потребителски кредит в размер 10 000 лева със срок за издължаване 120 месеца /чл.1/. Съгласно чл.2 от договора кредитът ще бъде отпуснат със срок на усвояване до 22.06.2008г., като след изтичане на срока ангажиментът на банката за предоставяне на кредита се прекратява; кредитът се усвоява еднократно, чрез заверяване на банковата сметка на длъжника. В чл.5 от договора страните са уговорили, че крайният срок за издължаване на дълга по кредита е 120 месеца от датата на усвояването му /ал.1/ и че кредитът се издължава на месечни анюитетни погасителни вноски, в съответствие с приложения към този договор погасителен план. На 28.09.2012г. е сключен договор за прехвърляне на парични вземания /цесия/ между “СИБАНК” ЕАД, като цедент и “ЕОС Матрикс” ЕООД, като цесионер, по силата на който банката е прехвърлила на ответното дружество вземания към ищеца по договор за потребителски кредит № 998-Р.-00106 от 29.05.2008г. с първоначален размер 10 000 лв., остатъчен дълг по главница 9430.10 лв. и остатъчен дълг по лихва 6484.24 лв. или общ размер на дълга 15 914 лв. От приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, е установено, че към датата на сключване на договора за цесия размерът на задълженията на ищеца е бил 15 914.34 лева, от които 9430.10 лева – просрочена главница и 6484.24 лева - просрочена лихва. Вещото лице е посочило, че след тази дата за погасяване на това задължение са постъпили суми в общ размер 5 610 лв., посочени в заключението по дати и размери в 41 точки. Първата от тези вноски е била на 08.03.2013г. в размер 70 лв., а последната от тях е била на 18.04.2017г. в размер 150 лв. С така направените плащания от дълга е погасена сумата 5610 лв. и остава за плащане 10 304, 34 лв. С оглед на поставената му задача вещото лице е дало заключение, че кредитът е станал изискуем с настъпване падежа на последната погасителна вноска – на 29.05.2018г. Въззивният съд е приел от правна страна следното: Кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем. Вземанията за вноски по кредита не са периодични плащания. Поради това вземанията за главница по договора за потребителски кредит се погасяват с изтичането на общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Началото на давностния срок съгласно чл. 114 ЗЗД започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Ищецът претендира установяване недължимост на цялата просрочена главница и цялата лихва, поради което падежът на цялото задължение по кредита (всички месечни погасителни вноски) не е настъпил на 25.05.2013г., както се твърди в исковата молба, а е настъпил на 29.05.2018 г., евентуално 22.06.2018г. С оглед на това към 17.11.2021 г., когато са проведени устните състезания пред въззивната инстанция, 5 годишния давностен срок по отношение на просрочената главница по договора за кредит в размер 9 430 лв. не е бил изтекъл и искът по отношение на това вземане не е основателен и следва да се отхвърли. По отношение на лихвите е приложима кратката тригодишна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД. От датата на настъпване на падежа на кредита - 29.05.2018 г., евентуално 22.06.2018г., до датата на провеждането на устните състезания пред въззивната инстанция на 17.11.2021 г., е изтекъл тригодишния давностен срок по отношение на лихвата по договора за кредит. Относно размера на същата, по делото не се установи съществуващо вземане на кредитора “ЕОС Матрикс” ЕООД за лихва в размер над сумата 874 лева, заявен от него в Централния кредитен регистър за кредитна задлъжнялост на БНБ, до заявения от ищеца-длъжник в исковата молба размер от 6 484 лв., поради което погасена по давност е само сумата от 874 лева лихва. До този размер отрицателния установителен иск на заявеното основание – погасителна давност, е доказан и основателен, а за разликата над 874 лв. до 6 484 лв. искът е неоснователен и следва да се отхвърли. В касационната жалба ищецът е посочил следните касационни основания за обжалване: съдът не е разпределил доказателствената тежест; не е указано, че не се сочат доказателства за предсрочна изискуемост; предсрочната изискуемост е доказана с косвени доказателства; договорът за кредит е недействителен тъй като годишният процент на разходите не е ясно как се формира; не са посочени условията, при които може да се променя годишния лихвен процент и ГПР; не е ясно как се изчислява т.нар. „надбавка“; предвидено е плащане от 500лв. при предсрочно погасяване. В изложението се иска допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси: Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото? Длъжен ли е въззивния съд да укаже, че не се сочат доказателства за даден релевантен факт? Как се разпределя доказателствената тежест при отрицателен установителен иск за недължимост на суми поради изтекла давност? Може ли пълното доказване да се осъществи с косвени доказателства? Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка? Длъжен ли е съдът да следи служебно за действителност на договора като следи за съответствието на договора с разпоредбите на ЗПК? Настоящият състав на ВКС счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по отношение на въпроса дали съдът е длъжен да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, тъй като въззивният съд не е взел предвид, че погасителните вноски съдържат главница и възнаградителна лихва, както и че за всяка от вноските тече отделна погасителна давност. А съгласно трайната практика на ВКС съдът е длъжен да се произнесе по всички относими доказателства и доводи на страните. По отношение на останалите въпроси и аргументи в изложението, съдът ще се произнесе с окончателния си акт, при условие, че те са обуславящи за изхода на делото. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО