Определение № 2479 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 781/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. П., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. С. С., против Решение №199 от 24.11.2023г. по в. гр. д. №381/2023г. по описа на Апелативен съд- В. в частта му, с която е било потвърдено Решение №941/25.07.2023г., постановено по гр.д. №777/23г. по описа на Окръжен съд- Варна, в частта му, с която е бил отхвърлен предявеният от Д. Н. П. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ за разликата над присъдената сума от 5000 лв. до претендираната от 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение по досъдебно производство №173/2014г. по описа на ОД на МВР- С. за престъпление по чл.255, ал.3, вр. чл.255, ал.1, т.2, вр. чл.26, ал.1 от НК, по което ищцата е била оправдана с влязло в сила Присъда №4/17.05.2018г. по ВНОХД №100/2018г. по описа на Апелативен съд - В., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда- 01.06.2018г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната част и постановяване на ново решение, с което предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен за разликата над 5000 лв. до претендирания размер от 35000 лв. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2 от ГПК. Не е постъпил отговор на касационната жалба от ответната страна по нея Прокуратурата на Република България. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 22.03.2016г. по досъдебно производство №СС173/14г. по описа на ОД на МВР С. ищцата Д. Н. П. е била привлечена в качеството на обвиняем за престъпление по чл.255, ал.3, вр. чл.255, ал.1, т.1 и т.2, вр. чл.26, ал.1 от НК- за това, че през периода 01.01.2009г.- 02.05.2012г. в [населено място], в условия на продължавано престъпление, е избегнала установяването и заплащането на данъчни задължения в особено големи размери по смисъла на чл.93, т.14 от НК -39 171, 05лв., като не е подала годишни данъчни декларации за 2008г., 2009г. и 2010г., които се изискват по силата на чл.50 от ЗДДФЛ, и е затаила истина в подадена годишна декларация за 2011г. Била й е била взета мярка за неотклонение „подписка“. По внесен на 22.06.2016г. обвинителен акт за престъплението е било образувано НОХД №165/16г. по описа на Окръжен съд- Силистра. По реда на чл.287 от НПК в хода на производството по НОХД №165/16г. представителят на прокуратурата е изменил повдигнатото й обвинението, като новото обвинение е за това, че през периода 01.01.2009г.-02.05.2012г. в [населено място], в условия на продължавано престъпление, е избегнала установяването и заплащането на данъчни задължения в големи размери- 9545,53 лв., дължими по чл.48 от ЗДДФЛ, като не е подала годишни данъчни декларации по чл.50 от ЗДДФЛ за 2008г., 2009г. и 2010г., и е затаила истина в подадена годишна декларация по чл.50 от ЗДДФЛ за данъчен период за 2011г.-престъпление по чл.255, ал.1, т.1 и т.2, вр. чл.26 от НК. С присъда №37/29.11.2017г., постановена по цитираното дело, ищцата е била призната за виновна в извършване на горепосоченото престъпление, за което й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за срок от три години, както и наказание глоба в размер на 500лв. С определение №266/29.11.2017г., постановено по същото дело, е отменена на основание чл.309, ал.4 от НПК наложената на ищцата мярка за неотклонение „подписка“. Така постановената присъда е била обжалвана от ищцата, като с Присъда №4/17.05.2018г., постановена по ВНОХД №100/2018г. по описа на Апелативен съд- В., обжалваната първоинстанционна присъда е била отменена и вместо това ищцата е била призната за невинна и оправдана по повдигнатото й обвинение. Присъдата на Апелативен съд- В. не е била обжалвана и е влязла в сила на 02.06.2018г. Въз основа на показанията на разпитания по делото свидетел Б.П. /съпруг на ищцата/ и на заключението на приетата СПЕ въззивният съд е приел, че в резултат от воденото срещу нея наказателно производство ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в психични страдания- накърнени чест и достойнство, изживени силна напрегнатост, тревожност, обида, засилени страхови представи, затваряне в себе си, отчуждаване от познати, както и психосоматични симптоми като безсъние и спорадично повишаване на кръвното налягане, вкл. хипертонична криза. При определяне размера на дължимото й обезщетение за претърпените неимуществени вреди съдът е съобразил тежестта на престъплението, за което й е било повдигнато обвинение /ищцата е обвинена първоначално в извършване на престъпление с предвидено наказание лишаване от свобода от три до осем години и конфискация на част или на цялото имущество, а след изменението на обвинението по реда на чл.287 от НПК пред първоинстанционния съд в откритото съдебно заседание на 29.11.2017г. в извършване на по-леко престъпление с предвидено наказание лишаване от свобода от една до шест години и с глоба до две хиляди лева/, периодът на продължилото наказателно преследване /обвинението е повдигнато на 22.03.2016г. и предявено на 25.03.2016г., а оправдателната присъда е влязла в сила на 02.06.2018г./, извършените в този период процесуални действия с участието на ищцата /разпит в качеството на обвиняема на 25.03.2016г. и предявяване на разследването на 09.05.2016г., както и общо пет съдебни заседания пред първоинстанционния съд- на 14.09.2016г., 02.11.2016г., 24.04.2017г., 27.10.2017г. и 29.11.2017г./, видът и продължителността на наложената й мярка за неотклонение „подписка“ /взета на 22.03.2016г. и отменена на 29.11.2017г./. Съобразил е и данните за личността на ищцата, съответно отражението на наказателното преследване върху личния, професионалния и обществения й живот, чувствата, честта и достойнството й, като в тази връзка в решението е посочено, че до повдигане на процесното обвинение през 2016г. ищцата е била неосъждана и се е ползвала в обществото с добър морален облик, който облик безспорно е бил застрашен от повдигнатото й обвинение. Отчел е, че няма данни на обвинението да е дадена гласност чрез публикации в пресата, нито се установява от ангажираните доказателства същото да е станало достояние на изключително широк кръг от обществеността, но безспорно е станало достояние на даден кръг от нейните близки родственици и познати, които обаче няма данни да са се отдръпнали от нея, а напротив- тя е чувствала тяхната безусловна подкрепа и същите са били уверени в нейната невинност. Приел е, че не се установява наказателното производство да й се е отразило изключително негативно в професионален план, доколкото е продължавала да работи в хода на цялото наказателно производство, с изключение на това, че е допускала понякога грешки при пресмятането, боравейки с пари като валутен касиер във валутното бюро, в което обаче е работила единствено със съпруга си. При така установените в производството обстоятелства съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди, съобразен с икономическия растеж и стандарта на живот в страната, както и със средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности към датата на деликта, следва да бъде определен на 5 000лв., при съобразяване и на обстоятелството, че осъждането на деликвента съдържа признание за противоправното му поведение и за увреждането на пострадалия и също има ефект на репарация предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. За разликата над посочената сума до пълния предявен размер на претенцията от 35000 лв. съдът е приел, че искът е неоснователен, тъй като интензитетът на претърпените от ищцата психични страдания не е бил изключително висок и не са установени трайни последици за нея в здравословен, професионален или личен план. Посочил е, че по делото не се установява безсънието й да продължава, нито в исковата молба са били изложени твърдения за влошено здравословно състояние поради високо кръвно налягане. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът твърди, че въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди е бил решен от въззивния съд в противоречие с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. и ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г., както и с практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК/. Твърди се и че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1.Какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост“? 2. Какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост“? 3. Какви стъпки включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост“? 4. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетения в по- нисък размер от определени такива за аналогични случаи? 5. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетения като се вземат предвид конкретните обстоятелства на настоящия случай? Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение в частта му за определения размер на обезщетението за неимуществени вреди /основание за допускането му до касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2 от ГПК/. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая поставените от касатора в изложението въпроси /за съдържанието на понятието „справедливост“ и за правилното приложение на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди/ са от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславят изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче специалното условие на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като така поставените въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и каузална съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и др./. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова - трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. По въпроса за начина на определяне на паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди също е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Съгласно същата /Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.; Решение№ 253 от 27.10.2016г. на ВКС по гр.д.№457/2016г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017г., трето г.о. и др./ принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя според вида и тежестта на причинените физически или психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай обстоятелства, относими към търсената обезвреда. Паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от обществено-икономическите условия в страната, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване, а трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, което не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти и на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика както по отношение на съдържанието на понятието „справедливост“, така и по отношение на конкретните обстоятелства, които са от значение при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и начина на определяне на същото. Взел е предвид данните за личността на ищцата и чистото й съдебно минало, тежестта на повдигнатото срещу нея обвинение, продължителността на воденото наказателно производство, взетата по същото мярка на процесуална принуда и извършените процесуални действия с участието на ищцата, отражението на последното върху личния, професионалния и обществения й живот, интензитета на претърпените от нея негативно психически преживявания, както и икономическите условия в страната. Макар и да не е изрично посочено в решението, въззивният съд е съобразил и съдебната практика по сходни дела. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, като е достигнал до извода, че за сумата над 5000 лв. исковата претенция е неоснователна и следва да се отхвърли. Предвид горното обжалваното решение е в съгласие с установената съдебна практика по приложението на повдигнатите от касатора правни въпроси, поради което искането за допускането на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. Липсват основания за допускане на касационно обжалване и на посоченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по поставените от него въпроси. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по формулираните от касатора въпроси е налице трайно установена съдебна практика, цитирана по- горе, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Възприетите в същата разрешения относно начина на определяне на паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди се споделят от настоящия състав на съда, който не намира основание за промяната им. Според настоящия състав на съда не са налице основанията на чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност по отношение на определения размер на обезщетението. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор или при преценката на събраните по делото доказателства представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид горното и доколкото в случая определянето на размера на обезщетението изисква обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, то в производството по допускане на касационно обжалване не може да бъде констатирана очевидна неправилност на присъдения размер на същото. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,