Определение № 2188 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 905/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ срещу решение № 118/27.02.2023г. по т.д.№ 345/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260062/24.01.2022 г. по т.д.№ 1127/2017 г. на Софийски градски съд .С потвърденото решение са отхвърлени предявените от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ против Г. П. Х., О. Н. Р. и И. А. З. искове, с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН вр. с чл. 240, ал. 2 ТЗ, за осъждането им да заплатят на ищеца, при условията на солидарна отговорност, обезщетение в размер на 4 596 198,54 лева - за претърпени от банката вреди, в причинност с тяхно неизпълнение на законови и договорни задължения, в качеството им на „администратори“, по смисъла на пар.1, ал.1, т.2 ,б.“а“ от ДР на ЗБН, на „Корпоративна търговска банка“ АД – членове на Управителния съвет на банката, при вземането на решение от 15.03.2010 г., за сключване на договор за банков кредит с кредитополучател „Дивал 59“ ЕООД, в размер на 9 400 000 евро, в евентуалност предявени за разделно осъждане на всеки от ответниците, при неустановено основание за солидарната им отговорност. Касаторът оспорва правилността на изводите на въззивния съд за неустановеност на два от елементите на фактическия състав на предявените искове - настъпила вреда и причинна връзка между потвърденото от въззивния съд за установено противоправно поведение на ответниците и вредата, резултираща за ищеца в невъзможност да удовлетвори вземанията си по сключения договор за банков кредит. Оспорва правилността на извода на съда, че вредата е обусловена от поведението на отговорните за управлението на банката, след 20.06.2014 г. - отстраняването на ответниците като членове на УС на банката – лица – квестори, временни и постоянни синдици. Според касатора, ответниците не могат да се освободят от отговорност само предвид констатирано неизпълнение на кредитополучателя след 20.06.2014 г. / първа просрочена вноска през м. септември 2014г. – според въззивния съд, а според касатора - през м. октомври 2014г. /, след като невъзможността за удовлетворение на банката е последица и от необезпечаването на кредита, при липса на достатъчно имущество още към датата на сключването на договора за кредит. Този момент на съобразима преценка касаторът изтъква неколкократно. Поставянето на банката под особен надзор и отстраняването на ответниците от управлението й, според страната, не са фактори, които обективно влияят върху събираемостта на вземанията към „ Дивал 59„ ЕООД. Неправилно въззивният съд, отчитайки забава на отговорните за управлението на банката лица след 20.06.2024г. - да предявят своевременно предсрочна изискуемост на кредита и пристъпят към принудително изпълнение на вземанията на банката - не съобразява забавата на ответниците в предприемане на действия по предявяване на предсрочна изискуемост, поради неизпълнение задължението на кредитополучателя да учреди договорените обезпечения, която забава датира от 01.07.2010 г. / предвид договорения краен срок за учредяването им – 30.06.2010 г./, основание за каквато предсрочна изискуемост е изрично договорено – чл. 39, б. „г“ вр. с чл. 30.1, б. „а“ от договора за кредит. В периода от 01.07.2010г. до 20.06.2014г., „Дивал 59“ЕООД се е разпоредило с недвижимите си имоти, предвид което, дори да биха били предприети действия от квесторите на банката, съответно от временните и последващо постоянните синдици, то тези действия биха били безрезултатни. Касаторът оспорва извода за възможност банката да се удовлетвори от имота на бул. „Цар Освободител„ № 21, за собствеността на който е образувано производство по чл. 440 ГПК, инициирано от Българска академия на науките, приключило с влязло в сила решение, отричащо правото на собственост на „Дивал 59“ ЕООД. Не споделя съображенията на съда, основани на необвързваща „КТБ„ АД / н / сила на пресъдено нещо на постановеното решение, след като банката не е била конституирана като страна в производството, нито е обвързана в качеството на правоприемник. Касаторът се позовава на възможността БАН да защити успешно правата си на собственик и при инициирано от „КТБ“АД / н / принудително изпълнение върху имота, отделно от обстоятелството, че насочването на изпълнение срещу имущество, за което е известно, че не принадлежи на длъжника, е злоупотреба с права. Касаторът намира, че неправилно съдът е отказал да съобрази доказателствената стойност на представеното от ЧСИ Александър Бизов удостоверение, въз основа извършено от същия проучване на имуществото на длъжника по изп. дело № 2694/2015г., видно от което не е открито каквото и да било имущество на „Дивал 59„ ЕООД – възможен обект на индивидуално принудително изпълнение. Страната счита, че отказа да бъде ценено като доказателство по делото, е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Удостоверението на ЧСИ Бизов, според касатора, е официален свидетелстващ документ и не е било оспорено, по реда на чл. 193 ГПК от ответниците, поради което е следвало да се зачете с материална доказателствена сила по спора. Отделно от това, справката от Служба по вписванията по персоналната партида на „Дивал 59 „ЕООД, на която се е позовал въззивният съд, не съставлява доказателство за право на собственост на дружеството върху фигуриращи по партидата му недвижими имоти - констатирани три към 31.10.2017г., при това не носи подпис на длъжностно лице. Неправилен, според касатора, е и извода, че не е налице причинност в поведението на ответниците и търпимите от банката вреди, предвид непредприето от отговорните за управлението й лица, след отстраняването на ответниците, обявяване на длъжника в несъстоятелност и провеждане на универсално принудително изпълнение срещу същия, с идентичния довод - подобно действие би било напълно безпредметно, с оглед невъзможността да се формира маса на несъстоятелността, вкл. по реда на отменителните искове по чл. 647, ал.1, т. 2 и т. 3 ТЗ. Последното се обосновава с обстоятелството, че сделките – потенциален предмет на такива искове - са сключени от длъжника най - късно през 2012г., а легитимирането на банката като кредитор - условие за иницииране на производство по несъстоятелност на „Дивал 59“ ЕООД - е било възможно едва след просрочие на задълженията на дружеството – през октомври 2014г..Следователно, не би могло да се спази преклузивния срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ / двугодишен от откриване на производството по несъстоятелност, съставляващ срок за предявяването на исковете /, но касаторът очевидно визира двугодишния срок от подаване молбата по чл. 625 ТЗ, преценим към фактическите състави на чл. 647, ал. 1, т. 2 и т. 3 ТЗ. Отговори на касационната жалба на „КТБ“АД / н / са депозирали ответниците И. З. и Г. Х.. Оспорват основателността й, както и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Ответникът И. З. намира, че вторият от въпросите изхожда от неустановени от въззивния съд предпоставки – безспорна несъбираемост на дълга на „Дивал 59“ ЕООД, както и осъществени от банката всички възможни действия за събирането му, по реда на индивидуалното принудително изпълнение. Ведно с първия въпрос, по тези два въпроса страната намира, че не е удовлетворен допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по третия - разрешението на въззивния съд не противоречи на цитираната съдебна практика, посочена в хипотезата на чл. 280, ал .1, т. 1 ГПК. Ответникът Г. Х. намира, че по начина си на формулиране, отговор на никой от въпросите не се явява от значение за правния спор, не е включен в предмета на делото и не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Аналогично акцентира на обстоятелството, че първи и втори въпроси изхождат от предпоставката „ установени окончателни и непреодолими вреди за банката „, както и от предпоставката „осъществени всички възможни действия за принудително събиране на вземането на банката“ след 20.06.2014г.,по реда на индивидуалното принудително изпълнение, каквито изводи не е формирал въззивният съд. Тежестта за пълно и главно установяване на тези предпоставки е била на ищеца, срещу носена от ответниците доказателствена тежест единствено по оборване презумпцията за вина. Страната се позовава и на решение по т.д.№ 2272/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС, според което, за да се прецени основателността на претенции по чл. 57, ал. 3 ЗБН, съдът дължи и преценка дали кредиторът е предприел всички необходими действия за удовлетворяване на вземането си, като при открито производство по несъстоятелност на длъжника му и предвид съществуващата възможност за удовлетворяване по реда на универсалното принудително изпълнение, изхода от производството по несъстоятелност, респ. събраните по реда на същото вземания на кредитора, е обуславящ за преценка наличието на вреда и нейния размер. Предвид това, съставът на ВКС е счел висящото производство по несъстоятелност за преюдициално спрямо производството по чл. 57, ал. 3 ЗБН, образувано за ангажиране отговорността на лицата, в причинна връзка с чието поведение се твърди невъзможността за удовлетворяване от длъжника в несъстоятелност, респ. се явява основание за спиране на производството по чл. 57, ал. 3 ЗБН до приключването му. Отделно страната счита, че отговор на втория от формулираните въпроси не би могъл да се даде абстрактно и извън фактологията по спора, т.е. не е правен въпрос. Не е обоснован и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първите два въпроса, както и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия, тъй като цитираните решения на касационна инстанция са неприложими в конкретната хипотеза. Съдът е отрекъл верността на удостоверението на ЧСИ Бизов, за липса на налично имущество на „Дивал 59“ ЕООД и след 20.06.2014г., не с оглед характеристиката на самия документ, а в резултат на всички събрани по делото доказателства. Още повече, че удостовереното е към 11.08.2017 г., а въззивният съд е отчел бездействие на различни от ответниците лица, отговорни за събиране вземането към „Дивал 59 „ЕООД и за предходен – след 20.06.2014 г. - период. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване,в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“АД/н/, с която са предявени срещу Г. П. Х., О. Н. Р. и И. А. З. искове, с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН, с цена от 4 596 198,54 лева. Твърди се, че ответниците са имали качеството на администратори на „Корпоративна търговска банка“ АД /сега в несъстоятелност/, по смисъла на §1, ал. 1, т. 2, б.“а“ от ДР на ЗБН, като са били членове на УС на банката, и с решението си за сключване на договор за кредит с кредитополучател „Дивал 59“ ЕООД, при вземането на което са нарушили произтичащи от закона и договорите им за управление с банката задължения, са причинили вреди в размер на 4 596 198,54 лева. Вредите се състоят в невъзможността банката да събере вземанията си по договора за кредит, сключен на 15.03.2010г., предвид това, че договорените в същия обезпечения, неучредени към момента на сключването му, с уговорен за това срок до 30.06.2010 г., са останали неучредени. Поддържа се, че ответниците, в качеството на членове на УС на банката, не са изпълнили задълженията си да положат грижата на добрия търговец, в съответствие със сключените от тях договори за управление с банката, както и не са изпълнили задълженията си съгласно чл.16.1 и чл. 33 от Правилника за кредитната дейност относно оценката на кредитния риск, като не са изискали от кредитополучателя необходимите документи за установяване на неговото финансово състояние, доказателства за собствеността му върху посочените, като обект на възможно обезпечение, активи, оценката на същите, не са предвидили клауза, според която усвояването на кредита да е под условие учредяване на обезпеченията, като в решението на УС дори не са посочени конкретните обекти на обезпечение, а самият критерий за дължима обезпеченост / не по-малко от 120 % от размера на кредита / се явява неясен, съответно неприложим. В полза на банката е бил учреден единствено особен залог върху вземания на кредитополучателя по банкови сметки, но той не е бил вписан в ЦРОЗ. Претендирано е солидарно осъждане на ответниците, за сумата от 4 596 198,54 лева, а при условията на евентуалност – разделно осъждане на всеки от тях за сума от по 1 532 066,18 лева. В настоящата инстанция не е пренесен спор, относно констатираното от всяка от предходните инстанции противоправно поведение на ответниците, при вземане решението за сключване на договора за кредит от 15.03.2010 г. с кредитополучател „Дивал 59„ ЕООД – в нарушение на задълженията им по чл. 240, ал. 2 ТЗ вр. с чл. 46, ал. 3 от Правилника за кредитната дейност на банката, в качеството им на членове на УС на банката и „администратори „ по смисъла на това понятие съгласно чл.57, ал.3 ЗБН и дефиницията му в пар.1, т. 2, б. „а“ от ДР на ЗБН. Квалифицирането на предявените искове като „управленски деликт“ е предпоставило изследването на следния фактически състав: 1/ виновно и противоправно неизпълнение на задължения на ответниците, като членове на УС на „КТБ„ АД към 15.03.2010 г., при осъществяване управлението на банката – прието за установено; 2/ настъпили вреди за банката и 3/ пряка причинна връзка между неизпълнението на ответниците и претърпените вреди. Последните два елемента от фактическия състав въззивният съд е отрекъл по следните съображения: Просрочието по процесния договор за кредит е след поставяне на банката под специален надзор и отстраняването на ответниците от управлението на банката, което е станало по силата на Решение № 73/20.06.2014 г. на Управителния съвет на БНБ, считано от 20.06.2014г.. Видно от изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията по кредита, към датата на изготвяне на изявлението – 13.11.2014 г. - задължението за просрочена главница е възлизало на 1 044 444 лева, което съответства приблизително на две месечни погасителни вноски, определени съгласно чл. 16.2 от договора за кредит. Следователно кредитополучателят е бил в забава за неизпълнение на една месечна погасителна вноска още към м.септември 2014г., което е било основание от формална страна да се обяви още към този момент кредита за предсрочно изискуем, на основание чл. 39, б.“ж“ от договора за кредит. Възможност за обявяване на предсрочна изискуемост е имало и на друго основание – поради това, че кредитополучателят не е учредил в полза на „КТБ“ АД /н./ уговорените обезпечения - чл. 39, б.“г“ от договора. Задължени да констатират това обстоятелство и съответно да предприемат действия по обявяване на предсрочната изискуемост и за принудително събиране на дълга са имали, обаче, не ответниците, които вече са били отстранени от управлението на банката към момента на констатираното просрочие на кредита, а назначените на тяхно място квестори, а впоследствие - назначените временни, последващо постоянните синдици. След сключване на договора за кредит са настъпили обстоятелства по поставяне на банката под особен надзор и отстраняване на ответниците от управлението й след 20.06.2014г., които прекъсват пряката причинност на евентуална вреда от несъбираемост на вземането с констатираното неправомерно поведение на ответниците при разрешаването на кредита. Предсрочната изискуемост, макар и да е била констатирана към 13.11.2014г., е била обявена едва на 07.04.2015г., съответно ищецът е предприел съдебни действия срещу кредитополучателя едва на 20.10.2015г., с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и образуване на изпълнително дело № 2694/2015г. по описа на ЧСИ Александър Бизов. Следователно, не може да се направи извод, че пропуски в процедурата по проверка и оценка на риска при сключване на договора, и съответно допуснато сключване без съответна обезпеченост на вземанията на банката, е довело до несъбираемостта на вземанията й по договора за кредит впоследствие. Съдът приема, че удостовереното от ЧСИ Александър Бизов, в издаденото от него удостоверение по изп. дело № 2694/2015г., с взискател „КТБ„ АД / н / срещу „Дивал 59“ ЕООД - неоткрито каквото и да било имущество на дружеството, срещу което да се насочи принудително изпълнение - не се потвърждава от събраните по делото писмени доказателства. Съдът е приел констатациите му опровергани от Справка от Службата по вписвания по персоналната партида на „Дивал 59“ЕООД, от съдържанието на която е видно, че към 31.10.2017г. длъжникът е притежавал право на собственост върху поне три недвижими имота: търговско помещение от 535 кв.м, намиращо се в [населено място], ул.“6 ти септември“ № 2; недвижим имот с площ от 2569 кв.м, намиращ се на административен адрес [населено място], [улица] поземлен имот с площ от 40,027 дка, намиращ се в землището на [населено място], [община], като по отношение на тези имоти ищецът, който вече е разполагал със съществуващ, издаден в негова полза изпълнителен титул, е могъл да насочи принудително изпълнение за събиране на дълга. Видно от отбелязванията по персоналната партида на кредитополучателя в Службата по вписванията, имотите са били свободни от вещни тежести и права на трети лица, поради което са били годен и достатъчен за пълно удовлетворяване на кредитора, обект на индивидуално принудително изпълнение. Съдът приема, че не е имало пречка банката да се удовлетвори и от имота с идентификатор 68134.106.22.1.13, находящ се на административен адрес [населено място], [улица], тъй като решението на съда, с което по иск, с правно основание чл. 440 ГПК, са отречени правата на длъжника върху този имот, не е противопоставимо на банката, която не е била конституирана като страна в исковия процес и не се ползва от СПН като правоприемник на страна в същия. Съдът коментира, че дори и впоследствие, след 31.10.2017г., така описаните недвижими имоти да не са останали притежание на длъжника, поради това че са били отчуждени или в случай, че са били обременени с вещни тежести в полза на трети лица, това е станало след като ответниците вече са били отстранени от управлението на банката. Невъзможността на банката след 31.10.2017г. да реализира правата си в хода на индивидуално принудително изпълнение, не може да се приеме в причинност с виновно бездействие на ответниците, а на отговорните за управлението на банката, след отстраняването им, лица. Между невъзможността на банката да реализира правата си по отношение на имотите на длъжника, в удовлетворяване на вземането си и неправомерното поведение на ответниците към момента на разрешаването на кредита и управлението му до отстраняването им от длъжност, не е налице пряка причинна връзка. Съдът е съобразил аналогично и притежанието от „Дивал 59„ЕООД на акции, съизмеряващи 50 % от капитала на дружеството „Велинград Пропъртийз“АД, като качеството си на акционер в същото длъжникът е загубил най-късно на 29.06.2015г.. Поради липсата на своевременни действия по обявяване на целия дълг за предсрочно изискуем и за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, ищецът е бил лишен от възможността да проведе принудително изпълнение върху тези акции и по този начин да придобие достъп до материални активи на значима стойност, наличието на които е видно от приложената по делото справка по партидата на „Велинград Пропъртийз“АД в Служба по вписванията. Споделен е и извода на първоинстанционния съд, че след като не са предприети правни действия срещу кредитополучателя „Дивал 59“ЕООД за откриване на производство по универсално принудително изпълнение, в което биха могли да се атакуват, с предявяването на искове по чл. 647, ал. 1, т. 2 и т. 3 ТЗ, извършените от длъжника разпоредителни действия с негови имуществени права, то невъзможността банката да събере вземанията си по реда на индивидуалното принудително изпълнение не е достатъчна за формиране на извода, че вземанията са несъбираеми и че поради тази несъбираемост е понесена вреда, в размер на непогасената част от договора за банков кредит. Въззивният съд е допълнил съображенията на първоинстанционния с това, че само и единствено от забавените действия на представляващите ищеца лица след 20.06.2014г., за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита едновременно и на двете съществуващи и предвидени в договора за кредит основания - поради забавено плащане само на една месечна погасителна вноска и за неосигуряване от кредитополучателя на обещаните от него обезпечения, както и поради късното снабдяване със заповед за незабавно изпълнение - е осуетена възможността на банката да реализира адекватно защитата на правата си в хода на открито производство по несъстоятелност на кредитополучателя, с отменителни искове по чл. 647, ал. 1, т. 2 и т. 3 ТЗ, по причина, че към датата на предявяването на исковете би изтекъл предвиденият от фактическите състави на чл. 647, ал. 1, т. 2 и т. 3 ТЗ двугодишен срок. Казаното важи по отношение на разпоредителните действия, извършени от длъжника с имот от 13511 кв.м., прехвърлен чрез договор за покупко - продажба с приобретател „Кауфланд България“АД, от 15.10.2012г. и договор за дарение в полза на Столична община, за недвижим имот с площ от 1951 кв.м., извършено на 12.10.2012г.. Изложени са и съображения за удовлетворяемост на банката от вземането на „Дивал 59“ ЕООД срещу „Евробилд 2003“ ЕООД, на основание развалянето на сключен между дружествата предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, в размер на 2 750 000 лева, напълно достатъчно по размер да се погаси значителна част от всички съществуващи задължения на кредитополучателя по договора за банков кредит от 15.03.2010г., с предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД, за обявяване спрямо банката на относителната недействителност на сключения от длъжника договор за цесия на вземането, в полза на „Реал Стил„ ЕООД. Същевременно, съдът се е позовал на извършена служебна справка по партидата на „Евробилд 2003“ ЕООД в ТР, при която установява, че видно от мотивите на Определение № 260139/24.11.2020г. на Окръжен съд Кюстендил, вземането на стойност от 2 750 000 лева е последващо цедирано от цесионера „Реал Стил“ ЕООД в полза на „Корпоративна търговска банка“ АД, прието в производството по несъстоятелност на „Евробилд 2003„ ЕООД и следователно подлежи на удовлетворяване в това производство. С оглед наличието на ликвидно имущество на „Дивал 59„ ЕООД, от което е съществувала възможност за удовлетворяване на банката – и преди и след 20.06.2014г., вкл. към момента - е отречено наличието на вреда, предвид недоказана несъбираемост на вземането на банката. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Отговорността на администраторите по чл. 57, ал. 3 ЗБН за вреди, причинени на банката, обусловена ли е от момента, в който са настъпили вредите, и съответно, дали към този момент администраторите са били отстранени от длъжност ?; 2/ При предявен иск по чл. 57, ал. 3 ЗБН за обезщетение за вреди, причинени от противоправно поведение на администратори на банка, за настъпването на вредата, поради несъбиране на вземането по договор за банков кредит, достатъчно ли е кредиторът да е предприел всички действия по събиране на вземането в индивидуалното принудително изпълнение или е необходимо кредиторът да е инициирал производство по несъстоятелност и едва при проведено универсално принудително изпълнение и удовлетворяване на кредитора може да се приеме, че вредата в патримониума на банката вече е настъпила ? и 3/ Длъжен ли е съдът да зачете материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ по отношение спорен по делото факт, ако официалният документ не е оспорен от заинтересованата страна по реда на чл. 193 ГПК и съответно не е приет за неистински, по смисъла на чл. 194 ГПК ? Допълнителният селективен критерий по първите два въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по третия – в хипотезата на т. 1 на същата разпоредба, с решенията по т.д.№ 682/2010 г. на І т.о. и т.д.№ 1086/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС. Въззивният съд е обосновал, с факта на настъпило просрочие на кредита едва след отстраняването на ответниците от управлението на банката, липса на пряка причинна връзка между вредата от несъбрания и до момента дълг, и поведението им при разрешаването на кредита, в аспект на неучредените обезпечения. Първият въпрос не е формулиран в ясно съответствие с решаващия извод на съда, за липса на пряка причинна връзка между поведението на ответниците и невъзможността за събиране на дълга, предвид различния момент на осъществяване неправомерното им поведение спрямо момента на проявление на вредата, поради осъществяването на други, приети за релевантни обстоятелства, свързани с поведението на отговорните след 20.06.2014г. за управлението на банката лица. При това, изследването на този елемент от фактическия състав на деликта - причинната връзка между неправомерното поведение и вредата - предполага установена по съдържание вреда, каквато - окончателна, вкл. по размер и непреодолима, с оглед липсата на имущество, от което кредиторът да би могъл да се удовлетвори адекватно - въззивният съд е отрекъл. Поради това, отговорът на поставения въпрос, дори в смисъла, поддържан от касатора, не би бил от значение сам по себе си за правния резултат, а и би бил възможен при вреда с конкретно установено съдържание, спрямо която да се преценява причинност. С оглед това, дори да би бил конкретизиран в съответствие с решаващия извод на съда, въпросът не удовлетворява изискването за правен – значим сам по себе си за изхода на правния спор. Дори да се приеме обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, след съответна конкретизация на въпроса, не е обоснован допълнителния такъв в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: по приложението на фактическия състав на деликта / аналогичен с фактическия състав на управленския деликт /, в частност – за причинната връзка между поведението на делинквента и причинената вреда - е налице богата съдебна практика, вкл. задължителна, която изключва обосноваването на допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ,т. 3 ГПК. Вторият от въпросите, както правилно сочат ответните страни, изхожда от предпоставки, които въззивният съд не е приел за установени – окончателна несъбираемост на дълга и изчерпани от кредитора всички възможни действия за събирането му, чрез средствата на индивидуалното принудително изпълнение. Поради това, съждението му, че банката е следвало да изчерпи и средствата на универсалното принудително изпълнение, не се явява решаващ за изхода на правния спор. За достатъчен, с оглед решаващите мотиви, е приет факта на нереализирани, от отговорните за управлението на банката лица след 20.06.2014г., всички възможни средства за събиране на дълга, в рамките на индивидуалното принудително изпълнение. Поради неудовлетворяване на общия, не подлежи на изследване допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Дори да не се сподели извода за неудовлетвореност на изискването за правен въпрос / първия / и на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване / втория въпрос /, съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като твърди, че произнасянето от касационния съд би имало за последица уеднаквяване на съдебната практика по иска по чл. 57, ал. 3 ЗБН, съответно би довело до правилно прилагане на разпоредбата, избягване на противоречива съдебна практика, предвид множеството казуси, изискващи неговото разрешаване по несъмнен и безпротиворечив начин и предвид значимостта на исковете по чл. 57, ал. 3 ЗБН, с оглед на всички кредитори на несъстоятелността. Въведените от касатора твърдения не са достатъчни, за да се счете за осъществена допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото касаторът не обосновава неяснота, непълнота или противоречивост на разпоредбата на чл. 57, ал. 3 ЗБН, пораждащи необходимост от изясняване на съдържанието й по тълкувателен път, нито установява противоречива практика по прилагането й, съответно приложена. Третият въпрос изхожда от съждението на касатора, че въззивният съд е отрекъл да се съобрази с материалната доказателствена сила на неоспорен по делото официален свидетелстващ документ / удостоверението на ЧСИ Бизов, за резултата от извършено проучване на имущественото състояние на длъжника /. Въззивният съд не е квалифицирал удостоверението като официален свидетелстващ документ. Такава квалификация не се споделя и от настоящия състав. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЧСИ, частният изпълнител е лице, на което Държавата е възложила принудително изпълнение на частни притезания, както и възможност по изрично възлагане – на публични притезания / ал. 2 /. Официални по своя характер са само ония актове на ЧСИ, които са в изпълнение на възложените от Държавата функции и чиито форма и ред са предвидени в закона / ГПК /, в съответствие с определението в чл. 179, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ извършването на справки за имущественото състояние на длъжника е по възлагане от взискателя, като за резултата от проучването не е предвиден нарочен – относно реда за постановяване и формата му - документ / за разлика от предвиденото в чл. 434, чл. 467, чл. 484, чл. 496 ГПК и др. /. Независимо от преждеизложеното, както изрично се посочва в решението, цитирано от самия касатор, в обосноваване допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК / по т.д. № 682/2010 г. на І т.о. ВКС /: „ Материалната доказателствена сила на документите не винаги е обвързана с оспорването на истинността им от страните, поради което съдът, формирайки вътрешното си убеждение… може да счете за оборена доказателствената им сила или че удостоверените факти са ирелевантни за спора„. Оспорването по реда на чл. 193 ГПК цели да преодолее обвързващата материална доказателствена сила, с каквато се ползват единствено официалните свидетелстващи документи, но както е посочено в решението – оспорването не е единствения законосъобразен начин съдът да отрече тази им обвързваща сила, както е сторил в настоящия случай, доверявайки се на безспорно официален свидетелстващ документ - вписвания в публичен регистър. Предвид това, дори да се игнорира несподелимата характеристика на конкретното удостоверение на „официален свидетелстващ документ„, въпросът не кореспондира с мотивите на съда за несъобразяване с удостовереното в документа, които от своя страна не конфронтират с цитираните решения на ВКС. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Разноски не са претендирани от ответниците по касация и не се присъждат. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, на основание чл. 77 вр. чл. 57, ал. 6 ЗБН следва да се присъди държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събира от съдилищата по ГПК, в размер на 30 лева, която да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД / н. /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение