Определение № 397 от 25.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 3111/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. П. от [населено място] - чрез пълномощник адв. Н. Д., срещу частта от решение № 1022 от 26.04.2018 г. по гр. д. № 4264/2017 г. на Софийски апелативен съд, с която след частична отмяна на решение по гр. д. № 16235/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „ОЗК Застраховане” иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 4 800 лв. до 10 000 лв. В частта, с която искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до претендираните с исковата молба 28 000 лв., първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Решенията са постановени при участие на Т. К. Т. като подпомагаща страна на страната на ответника. В жалбата се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна в обжалваната част и за уважаване на иска за още 5 200 лв. Касаторът излага оплаквания, че въззивният съд е нарушил материалния закон - чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, като е присъдил обезщетение в занижен размер, несъобразен с обема и тежестта на установените по делото неимуществени вреди и с нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, и е определил висок процент на съпричиняване, несъответстващ на фактите по делото. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация ЗАД „ОЗК - Застраховане”, който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени решението на Софийски градски съд и да отхвърли предявения от П. К. П. против ЗАД „ОЗК - Застраховане” иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над сумата 4 800 лв. до сумата 10 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че с оглед доказателствата по делото и установени процент съпричиняване, дължимото на ищеца справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД за претърпените при ПТП на 04.11.2015 г. възлиза на сумата 4 800 лв. и за разликата до претендираната във въззивното производство сума от 10 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил заключенията на съдебномедицинските експертизи, според които: В резултат на произшествието на ищеца е причинено травматично увреждане във формата на счупване на основата на 5-та метатарзална (проходилна) кост на левия крак. Поставена е гипсова имобилизация за срок от 30 дни с препоръка да не се стъпва на увредения крайник. Лечебният и възстановителен процес е продължил около 2 месеца, през които пострадалият е търпял болки, страдания и неудобства по повод на придвижването. Към момента на прегледа ищецът е напълно възстановен от травмата и няма данни за нарушения на функциите на увредения крайник. Въз основа на заключението и на свидетелските показания, чрез които са установени търпените от ищеца затруднения и неудобства в процеса на възстановяване от травмата и интензитета на болките и страданията, въззивният съд е направил извод, че ищецът има право на справедливо обезщетение за понесените неимуществени вреди в размер на 8 000 лв. В мотивите към решението съдът изрично е посочил, че при определяне на обезщетението съобразява възрастта на пострадалия към момента на проявление на вредите - 41 г., обществено - икономическите условия в страната и лимитите на застрахователно покритие към същия момент. В рамките на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл и по своевременно противопоставеното от ответника - застраховател възражение за намаляване на дължимото обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД поради съпричиняване на вредите от страна на пострадалия ищец. След преценка на фактите и доказателствата по делото съдът е приел за установено, че с поведението си като пешеходец на пътя ищецът е допринесъл за реализиране на произшествието, тъй като преди да предприеме пресичане на платното за движение на превозни средства на необозначено за целта място, той не се е съобразил с приближаващото превозно средство. Въззивният съд е акцентирал върху констатациите в заключението на автотехническата експертиза от първоинстанционното производство, че доколкото произшествието е настъпило в светлата част на денонощието и на прав пътен участък без нарушена видимост, пешеходецът е имал възможност да забележи приближаващото МПС и да не предприема пресичане. Предвид така установеното поведение, съдът е направил извод, че приносът на ищеца за реализиране на произшествието и за настъпване на вредоносния резултат възлиза на 40 % и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е редуцирал определеното съгласно чл.52 ЗЗД обезщетение до сумата 4 800 лв., съразмерно на приноса. По допускане на касационното обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС в решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т. о. и решение № 73/27.05.2014 г. по т. д. № 3343/2013 г. на ІІ т. о. по следните значими за изхода на делото въпроси: „ 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и за критериите за определяне на социално - икономическите условия в страната към момента на конкретната пътна злополука, относими към същото; 2. Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чиито ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риск Гражданска отговорност на автомобилистите, като критерий наред с всички останали за определяне размера на обезщетението”. Поставените въпроси са включени в предмета на разрешения с въззивното решение правен спор, но по отношение на тях не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отговор на въпроса как следва да се прилага принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди е даден с приетото от Пленума на ВС Постановление № 4/1968 г. и със създадената по приложението на чл.52 ЗЗД трайна практика на ВС и ВКС. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил както указаните в постановлението общи критерии, така и специфичните за случая критерии от значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. От мотивите към решението е видно, че за да определи размера на обезщетението, съдът е взел предвид възрастта на ищеца - касатор към момента на реализиране на увреждащото произшествие, всички неудобства и затруднения от битов и социален характер, предизвикани от причинената при произшествието травма, интензитета и продължителността на търпените по повод на травмата болки и страдания, продължителността на лечебно - възстановителния период и липсата на неблагоприятни остатъчни последици от травмата. В съответствие с практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, въззивният съд е отчел и обществено - икономическите условия в страната по време на проявление на вредите, отразени в нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Присъждането на обезщетение в размер, по-малък от претендирания във въззивното производство, е обусловено от намаляването на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД като последица от установения принос на пострадалия, а не се дължи на неприлагане в достатъчна степен на залегналите в ППВС № 4/1968 г. критерии за справедливост по чл.52 ЗЗД или на несъобразяване на лимитите на застрахователна отговорност. С оглед решаващите изводи на въззивния съд, обусловили произнасянето по размера на обезщетението, обжалваното решение не противоречи на задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г. и на казуалната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 4264/2017 г. на Софийски апелативен съд. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., на основание чл.78, ал.8 вр. чл.37 ЗПП вр. с чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,