Определение № 3741 от 08.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2165/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 35738 от 16.03.2026 г., подадена от Б. С. М. срещу въззивно Решение № 869 от 10.02.2026 г. по в.гр.д.№ 5779/2023 г. на Софийски градски съд, ІІ-А възз.гр.състав. Ответникът по касация М. Д. М. е подал писмен отговор чрез адвокат М. К. от САК, с който оспорва да е налице основание за допускане на касационното обжалване. Оспорва и касационната жалба. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 20080512 от 22.02.2023 г. по гр.д.№ 60298/2020 г. на Софийски районен съд, 118 състав, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на М. Д. М., че Б. С. М. не е собственик на 1/36 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се на [улица], съставляващ УПИ *-*, кв. 23 по плана на [населено място], местност ГГЦ Зона Б-17, с площ от 758 кв.м., при съседи: [улица], С. М. М. и наследници на Г. Н., както и на 1/8 идеална част от самостоятелен обект с идентификатор *****, съставляващ втори етаж от двуетажна жилищна сграда, намираща се в описания поземлен имот, състоящ се от три стаи, хол, кухня и клозет, с площ от 103,40 кв.м. Въззивният съд е приел, че ищецът и ответникът са съсобственици на процесните имоти, като ищецът и праводателят на ответника (М. Д. М.) черпят правата си от своя баща Д. М. М.. Последният е сключил брак с майка им през 1937 г., по време на който е участвал в подялбата на наследствено имущество, извършена в производството по гр.д.№ 65/1940 г. на Софийски околийски съд. След теглен жребий съгласно протокол от 11.03.1947 г., в дял на Д. М. М. се е паднал процесният втори етаж от двуетажна жилищна сграда, заедно с 1/2 ид.част от дворното място, идентично на настоящия ПИ № *** по КККР на [населено място]. Поради записаното в протокола от 27.02.1946 г. по гр.д.№ 65/1940 г., че полученият от Д. М. М. при тегленето на жребия дял VІ дължи да доплати за уравнение на дяловете сумата 534 лв. на дял V, и при съобразяване с правилата на СК от 1985 г. (при чието действие е прекратен бракът на Д. и Р. М.), спорно по делото е било дали по отношение на процесното жилище и 1/2 ид.част от дворното място е възникнала съпружеска имуществена общност (СИО) или не. По този въпрос е прието следното: Въпреки липсата на изрична уредба на имуществените отношения между съпрузите в периода от Освобождението до 09.09.1944 г., анализът на действащите правни норми налага извод, че е действал режим на разделност в придобиванията на съпрузите през време на брака. Този принцип е утвърден изрично с чл. 16 от Наредбата - закон за брака (НЗБ) от 1945 г., както и с чл. 33 от Закона за лицата и семейството. Институтът на СИО е въведен за пръв път със Семейния кодекс от 1968 г. и е приложим и при действието на Семейния кодекс от 1985 г. . Съгласно § 4 от ДР на СК от 1985 г. , който е приложимото право в случая, тъй като бракът между Д. М. и Р. М. е прекратен при неговото действие със смъртта на Д. М. на 17.10.1990 г., ако бракът е заварен (не е прекратен към влизане в сила на този кодекс), то правилата на кодекса за имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имущества, придобити преди влизане в сила на кодекса. Съгласно чл. 13, ал. 2 от СК от 1968 г. и чл. 20, ал. 1 от СК от 1985 г. придобитото по време на брака по наследство е лична собственост на придобиващият съпруг. Придобиване по наследство е и полученото от съделителя при делба на наследство. Съгласно чл. 21 СК от 1985 г. лични са вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити през време на брака изцяло с лично имущество по чл. 20, ал. 1 или с друго лично имущество, придобито преди брака. Когато вещите, правата върху вещи и паричните влогове са придобити отчасти с лично имущество по предходната алинея, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна. При придобиване по време на брака на наследствен имот чрез делба и задължение за уравняване на дялове в тежест на съделителя в брак, то ако уравнението е изплатено по време на брака със семейни средства съответната на изплатеното част от имота получен по делба става СИО. В случая в разделителния протокол от 1946 г. е предвидено дял VI от покритите имоти (в който дял попадат процесните) да заплати на дял V уравнение от 534 лева, но в протокола за теглене жребий съделителите са се съгласили от дял VI от покритите имоти (делът на Д. М.) да се вземе имот и да се даде на дял V, който се е паднал на Р. М.. По този начин е отпаднало паричното уравняване, което е трябвало да се извърши от Д. М. в полза на Р. М. с произтичащия от това извод, че не е възникнала СИО за Д. и Р. М. върху процесните имоти, а същите са придобити в индивидуална собственост на Д. М.. Въззивният съд е приел, че не води до извод за СИО и описаната в нотариалния акт от 22.08.1968 г. (с който Д. М. е дарил на ищеца М. М. 2/3 части от притежаваната 1/2 част от мястото, т.е. 2/6 идеални части от мястото, както и 1/4 от втория етаж) декларация от съпругата на дарителя. Предвид обстоятелството, че според свидетеля М. М. родителите са живеели в имота до смъртта си, прието е, че етажът от къщата е бил семейно жилище за Д. и Р. М. и декларацията е била изискуема съгласно действащия към деня на тази сделка чл. 13, ал. 5 от СК от 1968 г. при сделка със семейно жилище, което е лична собственост на съпруга. Посочено е още, че дори да се приеме, че е имало задължение за уравняване, то няма никакви доказателства за заплащане на суми, като показанията на свид. М. М. не се кредитират в тази им част - същият като прехвърлител на спорната идеална част е заинтересован от изхода на делото в полза на ответника, а освен това е роден през 1943 г. и към момента на делбата е бил на 5-6 годишна възраст, поради което няма как да се приеме, че е бил запознат с финансовото състояние и действия на своите родители. Прието е също така (при позоваване на правната теория – „Семейно право на Република България“ от проф.д-р Лиляна Ненова, редакция проф.д-р Методи Марков, 2009 г., издателство „Софи-Р“, книга първа, стр. 294, изр. последно), че дори да е имало плащане, то поради незначителността на сумата от 534 лева (уравнението) спрямо стойността на имотите в дела на Д. М. (756 280 лева) и по аналогия от чл. 21, ал. 2 от СК от 1985 г. не възниква СИО. Чл. 21, ал. 2 от СК от 1985 г. урежда т.нар. „частична трансформация“ на лично имущество, но я допуска само ако личната част не е незначителна спрямо стойността на придобитото. Аналогично, СИО върху придобитото ще възникне само ако общите средства (в случая 534 лева) не са незначителна част от стойността на имота. Сумата 534 лева съставлява 0,07 процента от стойността на имотите, включени в дял VI (паднал се на Д. М. при жребия), а и самата тя следва да се раздели на две, при преценката, тъй като, ако се приеме, че е семейни средства, то половината от нея е била на Д. М.. При това положение е прието, че с дарението от 22.08.1968 г. бащата Д. М. е дарил на ищеца М. М. 2/6 идеални части от мястото и 1/4 от втория етаж, поради към момента на смъртта си е оставил в наследство на съпругата и двамата си сина общо 1/6 идеална част от мястото и 3/4 от втория етаж. При това положение съпругата Р. М. е получила по наследство 1/18 ид.ч. от мястото и 1/4 ид.ч. от жилището, в които предели е произвел действие сключеният между нея и сина М. М. през 1993 г. договор за издръжка и гледане. Съответно – по наследство и сделка М. М. е притежавал общо 4/36 ид.ч. от мястото и 4/8 ид.ч. от жилището, а не 5/36 ид.ч. от мястото и 5/8 ид.ч. от жилището. Така договорът за издръжка и гледане, който е сключен на 05.12.2018 г. между М. Д. М., като прехвърлител, и ответника Б. С. М., като приобретател, частично не е произвел транслативно вещноправно действие и ответникът не е придобил процесните 1/36 ид.ч. от мястото и 1/8 ид.ч. от жилището. Приетото е наложило въззивният съд да се произнесе и по заявеното от ответника възражение за придобивна давност. Същото е намерено за недоказано. В случая праводателят на ответника е придобил част от идеалните части по наследство от баща си, а друга част по сделка с майка си. Ищецът също е придобил една част от своите идеални части по наследство от баща си. Следователно е било необходимо да се демонстрира преобръщане на държането във владение, каквото не е установено по делото. М. М., разпитан като свидетел, е посочил, че ищецът има ключове и достъп до имота и го посещава. Няма доказателства М. М. да е установил фактическа власт върху целите имоти и да не е допускал ищеца да ги ползва и не може да се счита, че е демонстрирал явно намерение за своене на процесните идеални части. На ответника са прехвърлени идеални части, а не целия имот и не се твърди той да се намира във владение на имота – не е получавал фактическа власт върху него, като в отговора на исковата молба се сочи, че и до момента в имота живее праводателят му М. М.. Свидетелят М. сочи, че са имали спорове с ищеца, но ищецът има ключ от етажа и посещава имота. Следователно неговото владение не е отблъснато, нито владението на М. М. е било явно и спокойно и върху целия имот. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следният въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди и другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с Решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1359/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 1985 от 17.10.2005 г. по гр.д.№ 1075/2005 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 460 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 768/2009 г. на ВКС, І г.о. Поддържа се още наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не е формулиран правен въпрос, както и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Не е налице основание за допускане на обжалването. Поставеният въпрос в изложението не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, като инстанция по същество на правния спор и при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК съгласно уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив и с наведените във въззивната жалба и отговора основания за неправилност на първоинстанционното решение, доводи и възражения, е изложил собствени фактически и правни изводи, извършил е самостоятелен анализ на допустимите и относими към спора доказателства, обсъдил ги е поотделно и в тяхната взаимна връзка, подвел е установените факти под приложимата материалноправна норма, разгледал е релевантните доводи и възражения на страните и е отразил изводите си в мотивите към решението, в съответствие с изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В изложението към касационната жалба има общо позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без това основание да се свързва с конкретен въпрос и без обосновка с какво разглеждането на конкретното дело по същество от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Такова бланкетно позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не обуславя допускане на касационно обжалване, дори да бе заявено в контекста на конкретно формулирано питане. Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното решение не страда от пороци, още по-малко проявени с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката. С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи да заплати разноските, направени от ответника по касация за защита в касационното производство, които са доказани в размер на сумата 650 евро (л. 12).