Определение № 383 от 16.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 903/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Т.“ Е., [населено място], чрез адв. А. Г., срещу решение № 55 от 26.10.2021 г. на Апелативен съд – П., постановено по възз. гр. д. № 261/2021 г., с което е потвърдено решение № 260184/10.02.2021 г., постановено по гр. д. № 944/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която "Т.“ Е. е осъдено да премахне за своя сметка съществуващата незаконна постройка с площ от 124 кв. м. с идентификатор .... по КККР на [населено място], построена без надлежни строителни книжа от "Т." Е., в поземлен имот, който в посочената част от 124 кв. м. е част от ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], както и в частта му, с която "Т." Е. – П. е осъдено да заплати на Пловдивска митрополия – Епархия П. сумата 102 000 лв., с която дружеството се е обогатило неоснователно за сметка на обедняването на Пловдивска митрополия – Епархия П., която сума представлява среднопазарния месечен наем за периода 02.04.2013г. - 02.04.2018 г. за процесния недвижим имот от 371 кв. м., съставляващ поземлен имот с актуален идентификатор ..... по КККР на [населено място], ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.04.2018 г. до окончателното й изплащане, както и 4 630 лв. такси и разноски в производството.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси, за които поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС:

1.Длъжен ли е въззивният съд да разреши правния спор в рамките на заявените от страните факти и искания ? Поддържа се противоречие с решение № 271/06.01.2015г. по гр.д. № 2853/2014г. на ВКС, първо г.о.

2.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения на ответника, въведени с отговора на исковата молба и пояснени и доразвити в първото по делото заседание и развити като оплаквания по въззивната жалба и да изложи съображенията си за това? Сочи се противоречие с т.2 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 177/31.12.2020г. по гр.д. № 293/2020г. на ВКС, четвърто г.о.

3.Следва ли да бъдат зачетени последиците на решението, постановено по реда на чл. 108 ЗС, при последващ предявен между същите страни иск по чл. 109 ЗС за премахване на постройката, наличието на която е била причина да се отхвърли ревандикационният иск в осъдителната му част, за предаване на владението на застроеното с постройката, чието премахване се иска, като правоизключващо основание- отсъствие на неоснователно действие ? Сочи се противоречие на изводите на съда с т. 3 от ТР 4/2015г. на ОСГК на ВКС.

4.Поставя се въпросът за значението на обстоятелството, че сградата не е придобила траен градоустройствен статут по реда на пар. 50а, ал. 3 от ПЗР на З. / отм./, респ. пар.17, ал.2 от ПЗР на ЗУТ и този статут пречи ли на защитата на правото на собственост ? Поддържа се, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 31/10.03. 2020г. по гр.д. № 2508/2019г. на ВКС, първо г.о. Във връзка с този въпрос се поставя и следният правният въпрос: Постройките, изградени законно, но с временен статут при действието на З. /отм./, създават ли суперфициарна собственост и този статут от конструкцията на сградата ли се определя или от правния й статут, който й е придаден към момента на изграждането? Поддържа се противоречие с практиката на ВКС – решение № 192/16.12.2019г. по гр.д. № 686/2019г. на ВКС, първо г.о. и решение № 314/15.01.2018г. по гр.д. № 4301/2014г. на ВКС, четвърто г.о.

5.Може ли да се уважи иск с правно основание чл. 109 ЗС за премахване на постройка, която не засяга конкретния обем на правото на собственост, от който е изключено за собственика владението върху застроената с постройката площ? Твърди се противоречие с ТР 4/2015г. на ОСГК на ВКС и решение № 23/09.04.2014г. по гр.д. № 5465/2013г. на ВКС, четвърто г.о.

6. Необходимо ли е да се изследва наличието на причинно- следствена връзка между поведението на ответника и невъзможността ищецът да ползва имота си според неговото предназначение? Поддържа се противоречие на изводите на съда с решение № 23/09.04.2014г. по гр.д. № 5465/2013г. на ВКС.

7.Може ли съдът във връзка с установяване елементите от фактическия състав на чл. 109 ЗС по свой почин да предприеме необходимото, за да установи търпимост на даден строеж по смисъла на пар.127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, без на страната да е вменена доказателствена тежест конкретно за това обстоятелство и липсата на строителни книжа за постройката, чието премахване се иска, освобождава ли ищеца да доказва с какво конкретно този строеж му пречи да упражнява правото си на собственост ? Сочи се противоречие с практиката на ВКС – решение № 197/29.01.2020г. по гр.д. № 1047/2019г. на ВКС, първо г.о .; решение № 493/24.06.2010г. по гр.д. № 719/2009г. на ВКС, първо г.о .; решение № 129/22.07.2014г. по гр.д. № 4880/2013г. на ВКС, първо г.о.; решение № 88/22.07.2013г. по гр.д. № 479/2012г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 139/25.06.2010г. по гр.д. № 457/2009г. на ВКС, първо г.о.

8.Обстоятелството дали един строеж е придобил траен градоустройствен статут по реда на пар. 50а от ПЗР на З. / отм./ и/или е незаконен явява ли се елемент на неоснователност на въздействието върху имота по предявен негаторен иск? Сочи се противоречие с решение № 14/28.01.2021г. по гр.д. № 546/2020г. на ВКС, първо г.о. и решение № 591/25.06.2009г. по гр.д. № 1593/2008г. на ВКС, трето г.о.

9.Задължително условие за уважаване на иска по чл. 109 ЗС ли е доказване на твърдените от ищеца обстоятелства, сочещи конкретните пречки, които създава вещта? Сочи се противоречие с решение № 57/26.03.2013г. по гр.д. № 907/2012г. на ВКС, второ г.о. и решение № 139 от 10.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4222/2018 г.

Ответникът по касация, Пловдивска митрополия – Епархия П., с подадения отговор на касационната жалба, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение, по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по искове по чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да потвърди решението на окръжния съд, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:

С влязло в сила решение № 127/13.07.2015 г., постановено по в. гр. д. № 83/2015 г. по описа на Апелативен съд - П. е осъдено "Т." Е. на основание чл. 108 от ЗС да предаде владението на Пловдивската митрополия 247 кв.м., представляващи част от ПИ с идентификатор ...., както и е признато за установено по отношение на "Т." Е., че Пловдивската митрополия е собственик на част от ПИ с идентификатор ...., която част е от 124 кв. м., попадаща под сградата, построена от дружеството с идентификатор 56784.519.781.1 по КККР, като е отхвърлен искът по чл. 108 от ЗС в осъдителната му част за предаване на владението на тези 124 кв. м., тъй като те попадат под сграда, построена от дружеството.

През 2018г. е одобрено изменение на КККР, като сградата с идентификатор .... и площ от 216 кв. м. е заличена и са нанесени два нови обекта: сграда за търговия с идентификатор ..... с площ от 129 кв. м. и сграда за търговия с идентификатор.... с площ от 87 кв. м. Двете сгради са получени чрез разделяне на сграда с идентификатор .... по имотните граници на двата поземлени имота.

С нотариална покана, връчена на 02.04.2018 г. ищецът е поканил ответника да предаде в 14-дневен срок частта от 371 кв. м. от имота, съставляващ ПИ с идентификатор.... и да заплати сумата 50 000 лв. - обезщетение за ползването на имота за период от пет години назад. В отговор на поканата ответното дружество е заявило, че относно застроените 124 кв. м. ревандикационният иск е отхвърлен в осъдителната му част, поради което и счита, че няма задължение за предаването им и за заплащане на обезщетение.

Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на 124 кв. м., попадащи под част от сградата, построена от ответника. Съдът е приел, че е спорен въпросът за статута на постройката, попадаща в недвижимия имот на ищеца.

Въз основа на събраните писмени доказателства и заключението на съдебно- техническата експертиза, съдът е приел, че с предавателен протокол от 28.08.1968 г. СП "Жилфонд" е предало на ДСП – „ЦМБ“ П. празно дворно място. На ДСП – „ЦМБ“ П. е издадено строително разрешение № 111/1968 г. и е даден протокол за строителна линия от 14.08.1968 г. за застрояване на временен подвижен сглобяем сервиз за ремонт на домашни хладилници. Съгласно заключението на съдебно- техническата експертиза липсва документ, който да указва извършени процедури за придобиване на траен градоустройствен статут на постройката по реда на § 50а от ПЗР на З. и по реда на § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ, липсва проект за частично изменение на ЗРП за процесния имот и заявено намерение и/или процедирано изменение. За сградата липсват конкретни указания за конструкции и материали, няма и одобрен инвестиционен проект, а на място сградата по-скоро съответства на монолитно строителство с трайно прикрепване към терена, но точен отговор на въпроса за нейната конструкция може да бъде даден след архитектурно заснемане и конструктивно обследване и експертиза от инженер-конструктор. Сградата не може да бъде преместена, без да губи своята конструктивна цялост, тъй като няма характеристика на преместваем павилион. Съдът е посочил, че от допълнителното заключение от 29.08.2019 г. е видно, че в архива на [община] се съхранява проект, конструктивно становище и разрешение за строеж от 2012г. за смяна предназначението на магазин за промишлени стоки в магазин за готова храна и от тях може да се направи извод, че постройката е изпълнена с метална конструкция на монолитни фундаменти.

В момента достъп до незастроената част от ПИ с идентификатор .... е затруднен и невъзможен директно при наличие на процесната постройка. Достъп би бил възможен през някой от магазините на постройката или чрез разрушаване оградата на имота от северозапад, изградена върху реституирания имот. Между процесната постройка и съседния имот е изпълнена масивна ограда с височина 2, 20 м. с облицовка от камък.

Въз основа на приетата за установено фактическа обстановка, съдът е направил извод, че част от сградата на ответника, понастоящем самостоятелен обект с идентификатор ...., попада в реституирания имот на ищеца. За нея през 1968 г. са издадени строителни книжа за застрояване на временен подвижен сглобяем сервиз, но няма данни да е придобила траен градоустройствен статут по реда на § 50а от ПЗР на З. (отм.) /липсва проект за частично изменение на ЗРП за процесния имот/. Неприложим е и § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ относно временните обекти, изградени върху държавни или общински терени, тъй като сградата е в реституиран частен имот. Съдът е посочил, че липсва одобрен инвестиционен проект, на базата на който да се издаде строително разрешение, действителното състояние на сградата не е преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ. Направен е извод, че сградата е била предвидена като временно съоръжение, но е изградена като монолитно строителство, без издаване на необходимите строителни книжа за извършване или за узаконяване на строежа по смисъла на § 5, т. 36 от ДР на ЗУТ, поради което строежът е незаконен и подлежи на премахване. Съдът е изложил мотиви, че няма твърдения, че сградата е търпим строеж и като такава не подлежи на събаряне. Установяване на това обстоятелство е в тежест на ответника, който не е представил доказателства, вкл. и удостоверение за търпимост по § 16 от ПР на ЗУТ. В мотивите на решението е посочено също, че ответникът не е ангажирал и доказателства за спазване изискванията на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ /доколкото процесната сграда попада под дефиницията на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ/, съгласно която изградени до 07.04.1987 г. строежи, за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване и забрана за ползване, поради което съдът приема тези обстоятелства за недоказани. Противен извод не може да бъде изведен само на основата на това, че сградата е нанесена като самостоятелен обект в кадастралната карта и кадастралните регистри.

Съдът е приел, за доказано, че поведението на ответника създава на ищеца пречки за ползване на имота, по- големи от обикновените, които се изразяват в невъзможността последният да ползва застроената част от имота си и липсата му на достъп до незастроената част от същия, т. е. на практика това е пълна невъзможност да се ползва реституираният имот. Постройката, ползвана от ответника, препятства собственика да упражни правата си върху имота в пълен обем, а действията на ответника не почиват на правно основание и ищецът не е длъжен да търпи наложените му ограничения.

За да уважи иска по чл. 59 от ЗЗД съдът е приел, че ответникът е ползвал през периода 02.04.2013 г. - 02.04.2018 г.застроените 124 кв. м. от имота на ищеца- отдавал е под наем процесната сграда, като не е установил годно правно основание за това. Ответното дружество е препятствало ползването от ищеца и на прилежаща незастроена площ от имота от 247 кв. м. Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза от 13.11.2019 г., съдът е приел, че среднопазарният наем за периода 02.04.2013 г. - 02.04.2018 г. за площта от 124 кв. м. е 690 лв. месечно, или общо 41 400 лв., а за цялата площ от 371 кв. м. е 1 700 лв. месечно, или общо 102 000 лв. Направен е извод, че за процесния период ответникът се е обогатил, а ищецът се е обеднил поради невъзможност да ползва собствената си вещ и да реализира доходи от нея, като между обогатяването и обедняването има пряка причинна връзка и ответникът дължи заплащане на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД.

При тези мотиви на съда не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 109 ЗС.

Първият правен въпрос за задължението на съда да разреши правния спор в рамките на заявените от страните факти и искания, е обоснован с доводи, че ищецът е твърдял, че спорната сграда пречи за ползване на застроената част от имота, а съдът е уважил иска, приемайки, че тя препятства ползването и на незастроената част от имота. От решаващо значение за спора е дали ответникът препятства пълноценното упражняване на правото на собственост на ищеца. В този смисъл достатъчно основание за уважаване на иска е било приетото от съда, че ищецът е в невъзможност да ползва застроената част от имота си и следователно поставеният въпрос не е обусловил крайния извод на съда, поради което и не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Касационно обжалване не следва да се допуска и по втория правен въпрос за задължението на съда да разгледа и прецени събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка. Въпросът е обоснован с довод, че съдът не е изложил мотиви по въведения с отговора на исковата молба довод, че с влязло в сила решение е уважен иск с правно основание чл. 108 ЗС против ответника за 247 кв.м. от имота, като е отхвърлен за 124 кв.м., заети от процесната постройка, за която се твърди, че може да се държи в имота до стартиране на градоустройствена инициатива и строеж, съобразен с действащия регулационен план. Поставеният въпрос е от обуславящо значение за крайните изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е обсъдил влязлото в сила решение, с което е уважен искът по чл. 108 ЗС относно незастроените 247 кв.м. от имота и е отхвърлен ревандикационният иск в осъдителната му част за 124 кв.м, поради това, че попадат под сградата, за която е предявен настоящият иск по чл. 109 ЗС. Съдът е приел също, че няма данни сградата да е придобила траен градоустройствен статут по реда на § 50-а от ПЗР на З. (отм.), за което липсва проект за частично изменение на ЗРП за процесния имот, като е неприложим § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ относно временните обекти, изградени върху държавни или общински терени, тъй като сградата е в реституиран частен имот. Следователно съдът в съответствие с практиката на ВКС е изложил мотиви по спорните по делото въпроси и не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване.

По поставените трети и пети правен въпрос във връзка с приложението на чл. 297 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване. Съдът е взел предвид влязлото в сила решение, с което е разрешен спор между страните по чл. 108 ЗС относно недвижимия имот, върху който се намира спорната постройка. Сградата, чието премахване се иска не е била предмет на приключилото дело, като по същото дело не е бил разглеждан и иск с правно основание по чл. 109 ЗС. Формирана е сила на пресъдено нещо по иск с правно основание чл.108 ЗС относно поземления имот, като приетото от съда относно правото на ответника да държи сградата в имота, не обвързва съда по настоящия спор. Липсва противоречие между изводите на въззивния съд и посочената от касатора практика на ВКС - т. 3 от ТР 4/2015г. на ОСГК на ВКС. В т. 3 от ТР 4/ 2015г. не е прието, че отхвърлянето на иск по чл.108 ЗС в осъдителната му част има за последица отхвърляне на иск по чл. 109 ЗС.

Въпросите по т.4 са обосновани с доводи че съдът не е съобразил правилно липсата на траен градоустройствен статут на сградата, приемайки че през 1968г. за обекта са издадени строителни книжа за застрояване на временен подвижен сервиз, но действителното състояние на сградата е било променено и тя понастоящем не е преместваем обект /изградена е като монолитно строителство/, че няма книжа за узаконяване, нито траен статут и представлява незаконен строеж, подлежащ на премахване.

По поставените правни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото не кореспондират с решаващите изводи на съда. Следва да се отбележи, че сам по себе си статутът на една сграда не предпоставя изхода на спора по предявен иск с правно основание чл. 109 ЗС, защото по този иск на преценка подлежи дали се пречи на правото на собственост. Видно от обжалваното въззивно решение в него относно статута на сградата е прието, че се касае за временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут и е неприложим § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ, т.е. за обекта не може да се учреди право на строеж по реда на § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Т.е. съдът е обсъдил релевантните за спора факти и на база на тях е направил извода, че действията на ответника не почиват на правно основание и ищецът не е длъжен да търпи наложените му ограничения.

Липсва противоречие и с цитираната от касатора практика на ВКС. Решение № 31/10.03. 2020г. по гр.д. № 2508/2019г. на ВКС, първо г.о. е постановено по иск с правно основание чл. 108 ЗС и по него не е обсъждано значението на липсата на траен устройствен статут като основание за уважаване на иск по чл. 109 ЗС.

Няма противоречие и с решение № 192 от 16.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 686/2019 г., I г. о. В последното по предявен иск с правно основание чл. 109 ЗС е прието, че юридическият статут на обекта на собственост се определя от одобрените строителни книжа, въз основа на които той е законно изграден, а не от конструкцията му. Трайното прикрепване на обекта към терена и укрепване на конструкцията и извършването на ремонти не променят временния характер на строежа и не му придават траен градоустройствен статут. Прието е също, че ако по предвидения от закона ред временните постройки не получат траен устройствен статут, те могат да се запазят до реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план. Собственикът на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут, не притежава правото на строеж за него, т. е. той няма противопоставими права на собственика на терена. Изводите на въззивния съд са именно в този смисъл – че ответникът няма противопоставими права на ищеца. Наличието на разрешение за строеж на временна постройка е относимо към предпоставките за предоставяне на траен градоустройствен статут на обекта по реда, предвиден в § 50а от ПЗР на ЗИД на З./ отм./, респ. § 17, ал. 2 ПР на ЗУТ, но не поражда вещни права в полза на лицето, на което е издадено /респ. на неговите правоприемници/ и съответно не е правно основание, въз основа на което да може да се държи сграда в чужд имот.

И по тези въпроси касаторът счита, че съдът е бил длъжен да съобрази приетото по приключилия между страните спор с правно основание чл. 108 ЗС, че ответникът има право да държи постройката в имота до възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията по подробния устройствен план. Поддържа, че тези мотиви по приключилото дело обвързват съда по настоящия спор, като се позовава на решение № 314/15.01.2018г. по гр.д. № 4301/2014г. на ВКС, четвърто г.о. В последното е прието, че източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение като следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор.

По съображенията, изложени по- горе във връзка с поставените трети и пети правен въпрос, не е налице противоречие между изводите на въззивния съд и цитираната от касатора практика на ВКС. Липсва идентичност между спорното право ,подлежащо на защита с исковете по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС и съответно и правопораждащите факти не се припокриват.

Шестият и деветият правен въпрос са за доказване пречката за упражняване правото на собственост, като предпоставка за уважаване на предявен иск по чл. 109 ЗС. Въпросите са от обуславящо значение за крайния извод на съда, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Принципът е, че уважаването на иска по чл. 109 ЗС е предпоставено от доказване на обстоятелството, че неоснователното действие на ответника пречи на ищеца да упражнява своето право. Нарочно доказване факта на преченето не е необходимо, ако естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. В този смисъл са и разясненията, дадени в т.3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, с които въззивният съд се е съобразил и е уважил иска приемайки, че постройката, ползвана от ответника и разположена в имот на ищеца, препятства собственика да упражнява правата си върху имота в пълен обем, а действията на ответника не почиват на правно основание и ищецът не е длъжен да търпи наложените му ограничения.

Не се констатира и противоречие на изводите на съда със сочената от касатора практика на ВКС. С решение № 23 от 9.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5465/2013 г., II г. о. е отхвърлен иск по чл. 109 ЗС, за премахване на рампа и козирка, изградени на регулационната линия, за което е установено, че не пречат на ищеца да ползва имота си, решение № 57 от 26.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 907/2012 г., II г. о. касае спор, при който ответникът е извършил преустройство на собственото таванско помещение, с което застрашил устойчивостта на сграда- етажна собственост, а решение № 139 от 10.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4222/2018 г., II г. о. е постановено по спор за изградена пристройка към апартамент, т.е. и по трите дела са разгледани хипотези, различни от настоящата и естеството на извършените от ответниците нарушения не е било такова че да се приеме, че с факта на извършването им непременно се препятства пълноценното упражняване правото на собственост.

Седмият въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото разпоредбата на чл. 280, ал.1 ГПК поставя като условия за допускане до касационно обжалване съдът да се е произнесъл по въпрос, включен в предмета на спора. В случая ответникът е твърдял, че сградата се намира в имота на законно основание – издаден протокол за строителна линия от 14.08.1968 г. за застрояване на временен подвижен сглобяем сервиз за ремонт на домашни хладилници. Същият не е поддържал, че се касае за незаконен строеж, който е в режим на търпимост и съответно въпросът за търпимостта на строежа е извън предмета на спора.

По осмия въпрос, формулиран от касатора, макар и да е от обуславящо значение за изводите на съда, не се констатира противоречие на изводите на съда с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. Решение № 14 от 28.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 546/2020 г., I г. о. и решение № 591 от 25.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1593/2008 г. са постановени по предявен иск по чл. 109 ЗС за премахване на гараж и на площадка, изградени в съсобствен имот, а не е разгледан спор за сграда, намираща се в чужд имот, която сграда е без траен устройствен статут.

Върховният касационен съд намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението в частта му за уважаване на иска по чл. 109 ЗС: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението в тази му част не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Въззивното решение в частта му, с която е уважен искът по чл. 59 ЗЗД, следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 ГПК - поради съмнение за неговата допустимост, доколкото са налице данни за произнасяне по непредявен иск за присъждане на обезщетение за ползване на незастроената част от имота.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,