Определение № 115 от 28.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 857/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Н., чрез процесуалния му пълномощник адв. Я. С., против решение № 12122/15.10.2020 г., постановено по в. гр. д. № 423/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав. Решението се обжалва в частта, с която е потвърдено решение от 18.11.2018 г. по гр. д. № 11160/2016 г. по описа на Софийския градски съд за отхвърляне на иска с правно основание чл.226 ал.1 ЗК /отм./, предявен от касатора против ЗД БУЛ ИНС АД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на неговия баща Н. И. Н. при ПТП на 04.03.2016 г., за разликата над 110 000 лв. до претендираните 150 000 лв. В касационната жалба се сочи, че са налице всички основания на чл.281 т.3 ГПК за отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част като неправилно, по съображения, подробно изложени в нея. Моли се искът да бъде уважен в пълен размер, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение, на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани въпроси относно приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, разрешени от въззивния съд в хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК, а именно: „1/ Следва ли при определяне на обезщетението съдът да се съобрази с лимита на застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, който отразява промените в икономическите условия; липсата на каквито и да е съображения относно лимита, показваща пълното му игнориране, води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост, при условията на предявен пряк иск; нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определените такива за напълно аналогични случаи и при лимит – 3-10 пъти по-нисък от процесния; 2/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната; 3/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя; липсата на посочване на лимит, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД, както и на конкретните по разглежданото дело факти, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/68 г.; 4/ Игнориране на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; непосочване и неотчитане в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело /момент и начин на настъпване на смъртта – напълно неочаквано и несвоевременно, което е огромен шок и непреодолима промяна, възрастта на ищеца и на пострадалия, отношенията в семейството и данните за продължителното съжителстване в едно домакинство – повече от 38 години, пълноценността на връзката между баща и син, изграденото разбирателство, продължаващите страдания, независимо от изминалото време от страна на сина, действащите лимити към датата на ПТП и др./ води ли до нарушаване на принципа на справедливост; кои са критериите за определяне съдържанието на връзката – от значение ли е продължителността на страданието на сина и огромната загуба и кои факти представляват съществено обстоятелство за определяне на справедливо обезщетение; необходимо ли е да се обсъди степента на родство и близост и отражението на загубата върху ищеца; 5/ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68 г.; 6/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, гаранция за което е отчитане на всички задължителни и специфични в случая обстоятелства, въведени с ППВС 4/68 г., гарантиращи правилно приложение на принципа за справедливост.“ Касаторът сочи съдебна практика на ВКС и САС, с което обосновава допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като конкретни доводи за наличието на допълнителните предпоставки на т.2 и т.3 на чл.280 ал.1 ГПК не са изложени, респ. такива не следва да се обсъждат. Постъпил е писмен отговор от страна на ЗД БУЛ ИНС АД, чрез процесуалния му пълномощник адв. Ал. И., със становище, че въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. и от практиката на ВКС, а доводите на касатора касаят изцяло правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с приложението на чл.280 ГПК и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да достигне до атакувания краен резултат, съставът на въззивния съд е съобразил предмета на въззивното производство, респ. частичното влизане в сила на първоинстанционното решение, с което в полза на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 80 000 лв., като е приел, че със сила на пресъдено нещо са установени елементите от фактическия състав на чл.226 ал.1 КЗ /отм./ - наличие на валиден застрахователен договор, покриващ гражданската отговорност относно лекия автомобил, с който е причинено застрахователното събитие, противоправното поведение на водача му и причинната връзка с настъпилите за ищеца вреди, чиято материалноправна легитимация като син на починалия при настъпилото ПТП е безспорно установена. По отношение на спорния въпрос за размера на обезщетението съдът е преценил свидетелските показания, според които отношенията между ищеца /на 38 г./ и неговия баща /на 64 г./ са били изключително близки, те са споделяли общо домакинство; ищецът имал семейство и деца, които ползвали жилището на родителите му; нямал постоянен доход и бащата подпомагал семейството му с пенсията си на военен пенсионер. Внезапната му смърт се отразила изключително тежко на ищеца, който трудно приел загубата, затворил се в себе си и загубил присъщата си жизнерадостност. Обсъдено е и заключението на вещото лице по назначената във въззивната инстанция СПЕ, според което ищецът е преживял интензивно и продължително страдание – психотравмено преживявяне в резултат на загубата на родител, с когото имал силна емоционална и доверителна връзка и на когото разчитал за цялостна подкрепа. Към момента на стресогенното събитие е преживял интензивни емоции на шок, безпомощност и скръб, а след това – продължителна депресивна реакция, характеризираща се с потиснатост, нежелание за общуване и нарушение на съня. Към момента на тестовото изследване все още се наблюдават персистриращи емоции на тъга и невербална експресивност при пресъздаване на стресогенната ситуация, няма обаче данни за депресия или друго психично разстройство. При определяне на конкретния паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди съдът се е ръководил от задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, че понятието справедливост не е абстрактно и следва да се отчетат всички обстоятелства, относими към формирането на паричен еквивалент за претърпените болки и страдания. В тази връзка е приел, че в случая първоинстанционният съд не е съобразил и преценил по-високия интензитет на психотравмено преживяване, с оглед дълбоката емоционална връзка на ищеца с пострадалото лице, установено чрез обсъдените по-горе доказателства, поради което е намерил, че обезщетението следва да бъде завишено с 30 000 лв. Същевременно е посочил, че при ищеца не се установяват данни за клинично състояние на депресия или нарушаване на базови психични годности, като, отчитайки и обективните фактори – социално-икономическите условия към момента на деликта и практиката на съдилищата при сходни случаи, е формирал извод за неоснователност на иска по чл.226 ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 110 000 лв. до 150 000 лв. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, по следните съображения: Видно от формулираните от касатора въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, голяма част от тях касаят изцяло правилността на конкретните изводи на въззивния съд. Поради това същите не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация, доколкото, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл.280 ал.1 ГПК, правилността на решението е извън предметните предели на производството по чл.288 ГПК. На следващо място, от мотивите на въззивния съд е видно, че той се е съобразил в необходимата степен с указанията по приложението на чл.52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., като в случая са отчетени и оценени всички конкретни, установени по делото обстоятелства от субективен и обективен характер, релевантни към определяне на справедлив размер на дължимото обезщетение. Следва да се посочи, че лимитите на отговорност по чл.266 КЗ /отм./, приложими на основание § 26 ПЗР КЗ, са стабилни и не са изменяни /респ. увеличавани/ от 2012 г. до датата на застрахователното събитие. Освен това, съобразно практиката на ВКС, същите имат само спомагателно значение относно преценката за промяна на социално-икономическите условия, и то – при установена динамика в лимитите. Ето защо в настоящия случай липсата на изрично обсъждане на минималните застрахователни суми по ЗЗГОА не е идентично на липса на обсъден обективен критерий от значение за размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Предвид изложеното, допълнителните селективни предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поддържани от касатора, са недоказани и достъпът до касационен контрол следва да бъде отказан. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение