Определение № 286 от 22.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 13/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. Б. П., чрез адв. Н. К., срещу Определение № 14711/04.08.2025 г. по в. ч. гр. д. № 6435/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 11.03.2025 г. по гр. д. № 37031/2024 г. по описа на СРС, 89 състав, с което е обявено, че съдилищата на Република България не притежават международна компетентност по предявената от А. Б. П. срещу Д. И. Й. искова молба с вх. № 69648 от 18.06.2024 г. и е прекратено производството по гр. д. № 37031/2024 г. по описа на СРС. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, тъй като съдът погрешно тълкувал понятието „обичайно местопребиваване”, а и пропуснал да обсъди приложението на чл. 7 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата. Искането е за неговата отмяна и връщане делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по единствения формулиран въпрос „дали и докога се запазва компетентността на държавата на предходното обичайно местопребиваване, когато умишленото укриване на децата възпрепятства навременното сезиране на компетентния орган и засяга правото на ефективна защита на другия родител“, чието разрешаване би било от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Ответната по частната касационна жалба страна Д. Й. Й. е подала отговор в срок и изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на IIІ ГО, намира частната касационна жалба за процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определние, въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд бил сезиран с предявени от А. Б. П. срещу Д. И. Й. искове за предоставяне на упражняването на родителските права спрямо малолетните деца Е. А. П. и М. А. П., определяне на местоживеенето на децата и режим на лични отношение на неотглеждащия родител, както и осъждане на ответницата да заплаща издръжка. Районният съд приел, че приложима за определяне на международно компетентния съд да разгледа исковете била Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, по която Великобритания и България били страни. Счел, че към момента на предявяване на исковата молба през 2024 г. обичайното местопребиваване на децата (мястото, в което те били интегрирани в социална и семейна среда) е във Великобритания, поради което приел, че делото не е международно подведомствено на българския съд и прекратил производството. За да потвърди определението на СРС, въззивният съд установил, че исковата молба била депозирана през 2024 г., към който момент Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия не е член на Европейския съюз и международната компетентност следвало да бъде определена съобразно правилата на Хагската конвенция от 1996 г. за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, ратифицирана от Република България и Великобритания – арг. от чл. 3, б. „б“ от същата. В чл. 5 от Конвенцията била уредена общата хипотеза на международната компетентност за вземане на мерки за закрила на личността или имуществото на детето, като според цитираната норма съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, имат компетентност да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето. Въззивният съд се е позовал на приетото в Определение № 381/18.10.2017 г. по ч. гр. д. № 2912/2017 г., ІІІ ГО на ВКС, Определение № 296/07.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2127/2013 г., ІІІ ГО на ВКС, Определение № 51/09.02.2022 г. по ч. гр. д. № 46/2022 г., III ГО на ВКС, че основният критерий за определяне на международно компетентния съд за решаване на въпросите относно родителските права бил обичайното местопребиваване на детето - мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда и е центърът на неговите интереси към датата на подаване на исковата молба. Пояснил е, че обичайното местопребиваване представлява вид териториална връзка с два аспекта – обективен, свързан с пребиваването на територията на дадена държава, и субективен, свързан с намерението на лицето да установи центъра на своите интереси на територията на тази държава. В този аспект следвало да се отчетат редица фактори - продължителността на престоя в съответната държава, обстоятелството дали детето посещава учебно заведение, дали семейството пребивава в същата държава и др. Въззивният съд е посочил, че дерогацията на тази компетентност била възможна само в изрично предвидените в чл. 6–10 от Конвенцията случаи, които в разглежданата хипотеза не били налице. Допълнил, че при преценката кое е обичайното местопребиваване на детето регистрацията за настоящ и постоянен адрес била без значение, позовавайки се на разрешенията, дадени в Определение № 286/08.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2215/2017 г. ІV ГО на ВКС, и Определение № 324/29.06.2017г. по гр. д. № 2536/2017 г. на ІV ГО на ВКС. С уточнителна молба с вх. № от 03.02.2025 г. ищецът пояснил, че след установяването на семейството в А. през 2020 г. за периода от 2020 г. до датата на подаване на исковата молба на 18.06.2024 г. децата са се прибирали в България 4 пъти за период от общо 8 месеца, последно в началото на 2022 година. По тези съображения СГС обосновал извод, че към момента на подаване на исковата молба децата живеят фактически във Великобритания и именно това е мястото на тяхната обичайна среда на живот, в която били интегрирани и социално. Допълнил е, че плановете на семейството, както и обстоятелството дали децата са отведени неправомерно от А. в Ш., една от съставните страни на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, на 05.04.2023 г. били без значение за преценката международно компетентен ли е българският съд, защото обичайното местопребиваване на децата било във Великобритания. Върховният касационен съд, състав на IIІ ГО, намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. То е обусловено от произнасяне от въззивния съд с обжалваното определение по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право, и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правните изводи на съда по делото. Решаващият извод на въззивната инстанция за прекратяване на делото е за липса на международна компетентност на българския съд, за която той следи служебно. Този извод е основан на факта, че към подаване на исковата молба децата имат обичайно местопребиваване на територията на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, тъй като съгласно твърденията на самия ищец от 2020 г. до м. април 2023 г. семейството му, включително двете малолетни деца, е живяло съвместно в [населено място], където ищецът работел от по-рано. Твърденията на ищеца, че през м. април 2023 г. децата били отведени неправомерно от майка им от А. в Ш., една от съставните страни на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, не можели да обосноват международна компетентност на българския съд, тъй като Великобритания, а не България, е била обичайното местопребиваване на децата непосредствено преди прехвърлянето или задържането по смисъла на чл. 7 от Конвенцията. Въпросът, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е отправен в контекста на оплакванията на жалбоподателя срещу правилността на фактическия извод на въззивния съд, че обичайното местопребиваване на децата към датата на предявяване на иска е във Великобритания, а не България. Въпросите, които са от значение за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства не формират общо основание за селектиране на касационната жалба, както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а основание за отмяна на съдебния акт при разглеждане на частната касационна жалба по същество. Съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалвания акт до касационно обжалване на сочените основания, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,