Определение № 50099 от 16.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 1808/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Р. П. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата, привлеченото на негова страна трето лице – помагач ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД не изразява становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. По жалби на двете страни въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което частично до размер на 30 000 лв. е уважен предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите“. Относно вида и тежестта на претърпените неимуществени вреди въззивният съд е установил, че ищецът е претърпял травми, изразяващи се във фрактура на голямопищялна кост, черепно-мозъчна травма (мозъчна контузия в лека степен, счупване на основата на черепа, насиняване на тъпанчевата мембрана на ухото и контузия на главата) и лицево-челюстна травма (контузия на носа, охлузване на устната и разкъсно-контузна рана на лигавицата на устната). Претърпяната фрактура наложила мануална репозиция и гипсова имобилизация с трайно затрудняване на движението на крака за повече от 30 дни, при което ищецът търпял интензивни болки през първите 5-6 дни и в началото на раздвижването, като възстановяването е приключило в рамките на около 60 дни, като не се очакват трайни неблагоприятни последици. Относно травмите на главата съдът е установил, че същите са наложили медикаментозно лечение и режим, по-ограничаващ през първите месеци след травмата, а възстановителният период от около една година е отминал без усложнения или остатъчни негативни последици. Приел е също за установено, че около две месеца ищецът прекарал в дома си под режим, включващ забрана за активна умствена дейност, четене, силна музика, телевизия, излагане на слънце, хранителен режим, като не бил и в състояние да се обслужва сам, както и че в резултат на претърпените травми се наложило и да спре да спортува за около една година. Въз основа на така установените факти от правна страна въззивният съд е намерил за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение в размер на 30 000 лв., съобразявайки вида и характера на уврежданията, довели до временно разстройство на здравето без опасност за живота, но с трайно затруднение на движението за около един месец с необходимост от чужда помощ, преживения силен стрес и уплаха, значителните ограничения в начина на живот (забрана за спорт, телевизия, ограничения за светлина и шум, хранителен режим), които са били трудно поносими за пострадалото дете с оглед присъщата за възрастта му потребност от динамика и активност в социална среда. Съобразил е от друга страна, че наложилото се лечение е било консервативно с кратък период на хоспитализация, протекло е без усложнения и е постигнато пълно възстановяване. В изложението по чл. 280 ГПК относно предпоставките за допускане на касационно обжалване относно отхвърлената част от иска се поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД, определяйки крайно занижено спрямо претърпените вреди обезщетение, като в недостатъчна степен е съобразил разясненията по ППВС № 4/1968 относно критериите за определяне на размера на обезщетението. Поддържа се, че при действащата уредба на касационното обжалване трябва да се уеднаквява и променя съдебната практика относно присъждане на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди, за да няма решения, които да са противоречиви едно на друго, което ще доведе до по-точното прилагане на принципа на справедливостта и оттам чл. 52 ЗЗД, което от своя страна ще доведе и до развитието на правото. Твърди се, че ВКС следва да осъвременява собствената си практика, като недопускането на касационно обжалване нарушава чл. 124 от Конституцията за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, с цел съдебната практика за бъде безпротиворечива. Поддържа се също, че присъждането на по-малки обезщетения или обезщетения, които в пъти превишават съдебната практика, води до неточното прилагане на чл. 52 ЗЗД с последица нарушение по чл. 5 ГПК, тъй като едно решение не е законно, когато се различава няколко пъти от друго подобно решение, с последица липса на точно прилагане на закона и развитие на правото, доколкото подобни решения водят до регрес по отношение на развитието на правото. Касационно обжалване не следва да се допуска. На първо място, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК, тъй като не е формулиран от страна на жалбоподателя конкретен правен въпрос, който да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Вместо това са изложени оплаквания за недостатъчна степен на съобразяване на критериите, посочени в ППВС № 4/1968, довела до определяне на обезщетение в занижен размер, които обаче се насочени срещу правилността на въззивното решение по същество и поради това са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Независимо от това не са налице и специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не се обосновава противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната по ППВС № 4/1968, доколкото не се твърди в отклонение от тази практика въззивният съд да е съобразил неотносими към вредата и размера на обезщетението обстоятелства, респ. да е игнорирал относими такива. Що се отнася до оценката на съобразените обстоятелства от гледна точка на относителната им тежест и значението им за крайния размер на обезщетението, срещу която именно оценка са насочени оплакванията на жалбоподателя, същата, като такава по същество, както се посочи по-горе, подлежи на проверка само след евентуално допускане на касационното обжалване, но не може да обоснове самото допускане. Не се обосновава и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото изложените от жалбоподателя аргументи и в тази част се основават на оплаквания за неправилност на въззивното решение в частта относно размера на обезщетението, а не на конкретни съображения, отговарящи на установените с т. 4 от ТР № 1/2009 критерии. С тези мотиви съдът