Определение № 376 от 02.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2623/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. С. от [населено място], [община] срещу решение № 62 от 26.06.2019 г. по в. т. д. № 130/2019 г. на Бургаски апелативен съд, потвърждаващо решение № 64 от 14.03.2019 г. по т. д. № 411/2018 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която предявеният срещу Застрахователна компания „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 25.02.2018 г. е отхвърлен за разликата от 40 000 лв. до 65 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Според касаторката, въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви, а изцяло е препратил към мотивите на първата инстанция, като не е обсъдил заявените във въззивната жалба доводи и възражения. Подробни съображения са развити и във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД с твърдението, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди не отговаря на критерия „справедливост“, тъй като при определянето му не са оценени в достатъчна степен значимите за спора обстоятелства. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Длъжен ли е съдът да вземе предвид фактите, настъпили след решението на първоинстанционния съд, които имат значение за спорното право, относими към приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК; Как следва да цени тези доказателства в случай, че същите не са оспорени, а същите представляват официални документи; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; Как следва да се отчете необходимостта от извършването на ежегодна рехабилитация с цел възстановяване функциите на „кръста“ и следва ли да се има предвид възрастта на пострадалата и отражението на качеството на живот занапред с оглед възрастта и семейното й положение – майка и баба; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.; Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката; Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий; 4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; Следва ли в решението съдът задължително да посочва, че е отчел лимита при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при определяне на справедливото обезщетение; Следва ли съдът задължително да посочи към кой момент определя обезщетението; Следва ли съдът задължително да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит; 5. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; 6. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост критериите за определяне на справедливо обезщетение“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с конкретно цитирана практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, като по отношение на въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД се твърди и противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г. Освен това, бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът – Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ за причинените на ищцата неимуществени вреди от получени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 25.02.2017 г. По единствения спорен във въззивното производство въпрос за размера на дължимото обезщетение решаващият състав е преценил, че присъдената на ищцата сума 40 000 лв. представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, поради което е счел за неоснователни заявените в тази насока оплаквания и на двете страни във въззивните им жалби. Чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение съобразно разпоредбата на чл. 272 ГПК, при определяне на обезщетението въззивният съд е съобразил вида и тежестта на конкретните увреждания, получени от ищцата при произшествието; продължителността на лечебния и възстановителния период; отражението на същите върху ежедневието и психиката на пострадалата, установени от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Решаващият състав е обсъдил и приетото в хода на производството ново писмено доказателство – епикриза от Специализирана болница за рехабилитация – Хисаря, но е преценил, че същата не може да обори заключението на съдебно-медицинската експертиза и да обоснове категоричен извод, че описаните в нея болки и необходимостта от рехабилитационни процедури са в пряка причинна връзка с произшествието и не се дължат на други фактори. С оглед на това е счел, че липсва основание за завишаване на присъденото на ищцата обезщетение. Върховен касационен съд, в настоящия му състав, намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че са относими към правилността на обжалвания акт. Както самата касаторка е посочила в края на изложението, поставените от нея многобройни въпроси могат да бъдат обобщени като въпрос „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя“. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е и настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните в жалбите на страните оплаквания, доводи и възражения, е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. Що се отнася до конкретната икономическа обстановка в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент, твърдението на касаторката, че не са взети предвид при определяне на обезщетението, не съответства на данните по делото. Макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2017 г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Липсата на изрично обсъждане на същите не означава, че тези обстоятелства са игнорирани. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК