Определение № 1865 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 911/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Н. У., подадена чрез особен представител адв. Д. К. от АК - Шумен, срещу решение № 293/27.11.2025г. по възз.т.д.№ 293/2025г. на Апелативен съд - Варна. С него е потвърдено решение № 84/17.04.2025г. по гр.д.№ 236/2024г. на Окръжен съд – Шумен, с което, по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „Банка ДСК“ АД, [населено място], се признава за установено, че Н. У. дължи на „Банка ДСК“ АД по договор за кредит за текущо потребление от 27.08.2020г. сума в общ размер 55 028.34лв., представляваща главница в размер на 44 954.99лв., договорна лихва върху главницата за периода 18.11.2021г.-08.08.2023г. в размер на 8 444.73лв., лихвена надбавка за забава за периода 18.11.2021г.-08.08.2023г. в размер на 478.82лв, законна лихва за периода 09.08.2023г. - 18.10.2023г. в размер на 1149.84лв. и законна лихва от 23.10.2023г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 2339/2023г. на Районен съд - Шумен.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост. Особеният представител изразява несъгласие с извода за настъпване на предсрочната изискуемост с оплакване, че не е изследвано дали уведомяването е извършено по предвидения в договора и закона ред. Поддържа се, че не са изпълнени служебните правомощия за проверка на неравноправни клаузи и е неправилно уважена претенция за лихвена надбавка в нарушение на чл.143 и сл.ЗЗП. Релевирано е оплакване, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното възражение за липса на оценка на кредитоспособността на кредитополучателя и не обсъдил оплакването във въззивната жалба, че е неясна действителната воля на съда, доколкото в мотивите на първоинстанционното решение е прието, че исковата молба е частично основателна, а с диспозитива исковите претенции са уважени изцяло. Изразява несъгласие с извода по направеното възражение за липса на представителна власт за сключването на договора от страна на банката, като извършен в противоречие с материалния закон/чл.301 ТЗ/ и в нарушение на процесуалните правила, тъй като не са изложени мотиви. По изложените подробни съображения искането е за касиране на решението и за отхвърляне на исковете.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието за допускане на обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени във въззивната жалба възражения и доводи и да изложи мотиви по тях и допустимо ли е потвърждаване на първоинстанционното решение без самостоятелна въззивна преценка? По него касаторът се позовава на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и „трайната практика по чл.235 и чл.236 ГПК“.

2. Допустимо ли е въззивният съд да потвърди първоинстанционно решение при наличие на вътрешно противоречие между мотивите и диспозитива му, без да се произнесе по изрично наведеното възражение за това противоречие? Касаторът намира, че е налице противоречие с „практиката на ВКС относно изискването за ясна и недвусмислена съдебна воля“.

3. Приложима ли е разпоредбата на чл.301 ТЗ при възражение за липса на доказателства за надлежно представителство на лицето, подписало договор за банков кредит от името на банката, без съдът да е установил релевантните факти относно обема на представителната власт? Касаторът намира, че е налице противоречие с „практиката на ВКС относно приложното поле на чл.301 ТЗ“.

4. Длъжен ли е съдът служебно да извърши реална и мотивирана проверка за наличие на неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит и допустимо ли е формално отричане на неравноправност без анализ на конкретна договорна клауза? Касаторът намира, че е налице противоречие „с практиката на ВКС и задължителните указания на СЕС, възприети в националната практика“.

Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е поддържано по следните въпроси:

5. Следва ли неизпълнението на задължението на кредитора за предоставяне на пълна преддоговорна информация по чл.5 ЗПК и Директива 2008/48/ЕО да бъде обсъдено от съда с оглед последиците му за действителността и приложимостта на отделни договорни клаузи, включително относно лихви и разходи?

6. Длъжен ли е съдът при спор по потребителски кредит да изследва и мотивира дали условията за определяне и изменение на лихвения процент са ясни, прозрачни и разбираеми за средния потребител, а не само формално да установи тяхното наличие в договора?

7. Допустимо ли е съдът да приеме за редовно уведомяване на потребителя за настъпване на предсрочната изискуемост само на формално спазване на чл.47 ГПК, без да съобрази засилената защита на потребителя и принципа на добросъвестност?

8. Следва ли въззивният съд да мотивира изводите си относно дължимостта и съразмерността на санкционните последици при потребителски кредит/предсрочна изискуемост, договорна и наказателна лихва/ с оглед принципите на потребителското право и защитата на икономически по-слабата страна?

С писмен отговор насрещната страна, ищецът „Банка ДСК“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт Т. Х.-Т., оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалване и изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 150 евро.

Съставът на I ТО, след като прецени доводите на страните и данните по делото, намира следното:

По делото е установено и не се оспорва сключването от страните по делото на 27.08.2020г. на процесния договор за потребителски кредит за текущо потребление при общи условия, по силата на който „Банка ДСК“ АД е предоставила на ответника-кредитополучател сума в размер на 50 000лв., със срок за издължаването й, заедно с договорената променлива лихва, на 120 месечни вноски с падеж 18-о число на текущия месец, съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Установено е и не е спорно, че ответникът е заплатил по договора дължимите вноски до 18.11.2011г., съответно - сума в общ размер от 7949.36лв., а след това не са извършвани плащания, като първата неплатена вноска е с падеж 18.12.2021г., съответно към 08.08.2023г. е осъществена забава за плащанията на главница и/или лихви повече от 90 дни/20 месечни погасителни вноски – 600 дни/, даваща право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, съгласно §/чл. 18.2. от Общите условия на банката за предоставяне на кредити за текущо потребление.

При обсъждане на обективираното във въззивната жалба на особения представител оспорване на извода за настъпване на предсрочната изискуемост, основано на твърдения, че ответникът не е уведомен преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно. В тази връзка е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила на 08.08.2023г., което е преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 23.10.2023г., след като уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост е редовно връчено на ответника, на осн. чл.47, ал.5 ГПК, чрез съдебен изпълнител, при спазване на изискванията на чл.47, ал.1 ГПК, тъй като са извършени справки за постоянен и настоящ адрес и за действащи трудови договори на длъжника, длъжностното лице е посетило постоянния и настоящия му адрес, събрал е данни от кмета на [населено място], че длъжникът не живее от няколко години на посочения адрес, залепено е уведомление на външната входна врата и никой не се е явил да получи книжата до изтичане на предоставения срок на 08.08.2023г. Съставът на апелативния съд е извършил служебна проверка на съдържанието и формата на договора за потребителски кредит, при която не е констатирал нарушения на императивните изисквания на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, във вр. с чл.22 ЗПК. Изложил е, че договорът е сключен в писмена форма с размер на използвания шрифт 12 и има изискуемото, съгласно чл.11 ЗПК, съдържание, размерът на ГПР е посочен в чл.8 от договора, а в погасителния план, неразделна част от него, се съдържа информация какво включва и съответните допускания, предвидени в приложение № 1, конкретизирана е дължимата от потребителя обща сума и каква част от нея са главница, лихви и разходи за такси, и, като така, кредитополучателят е запознат предварително с размера на сумата, която следва да върне на банката - както общия й размер, така и отделните разходи по кредита. Въззивният състав е намерил за спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и 9а ЗПК, доколкото в чл.7 от договора е посочено, че лихвеният процент е променлив и е в размер на 4.95 % годишно, формиран от референтен лихвен процент от 0.13% и фиксирана преференциална надбавка от 4.82 %, предоставена с оглед ползването от длъжника по сключения от страните договор за ползване на пакет „ДСК премиум“ на банката, а при прекратяване на договора за ползване на пакета - приложимата надбавка е 13.32%. Приел е, че така уговорената промяна на лихвения процент не е поставена в зависимост от волята на банката. Също така съставът на апелативния съд е съобразил, че посоченият в договора и в погасителния план годишен процент на разходите/ГПР в размер на 5.18% (а и ГПР, изчислен при включване на надбавката от 13.32%, дължима при прекратяване на договора за ползване на пакета) не надхвърля регламентирания в чл.19, ал.4 ЗПК/ред. към момента на сключване на договора/ размер от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева. При обсъждане на възражението на особения представител за неспазване на изискването за предоставяне на пълна преддоговорна информация въззивният състав е посочил, че неспазването на това задължение от кредитора не е въздигнато от националния законодател като основание за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. За неоснователно, с оглед нормата на чл.301 ТЗ, е прието възражението за липса на доказателства за представителна власт на лицето, подписало договора за банката.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК, правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от касационния съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият процесуалноправен въпрос е принципно значим за всяко въззивно производство. Доколкото в случая в касационната жалба е посочено кое е необсъденото според особения представител негово възражение във въззивната жалба, неоснователността на искането за допускане на обжалване произтича от отсъствието на въведената допълнителна селективна предпоставка. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил релевираното във въззивната жалба оплакване за необсъждане на възражението за неизвършване на предварителна оценка на кредитоспособността и е изложил мотиви. Правилността на направения извод е изключена от предмета на производството по чл.288 ГПК.

Значимостта на втория въпрос за крайния изход на спора следва да бъде отречена, тъй като същият предпоставя наличие на вътрешно противоречие между мотиви и диспозитив на първоинстанционното решение и изисква проверка на правилността, каквато обаче е изключена от предмета на настоящото производство по чл.288 ГПК.

Не е обуславящ крайния изход на спора и третият въпрос, тъй като при поставянето му особеният представител не държи сметка, че на висящата недействителност при действия без представителна власт може да се позовава единствено представляваният или неговите универсални правоприемници(т.2 ТР № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС).

Не следва да се допуска касационно обжалване и по четвъртия въпрос. Същият е формулиран твърде общо и хипотетично и не предполага даване на отговор извън конкретиката на всеки спор. Освен това въпросът съдържа две взаимно изключващи се съждения – за неизвършване на проверка за наличие на неравноправни клаузи и за извършване на формална проверка и изисква проверка, поради което касае правилността на решението. Ето защо и този въпрос не може да послужи за предпоставка за допускане на обжалване.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалване по останалите въпроси, по които е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно, разпоредбата на т.3 на чл. 280, ал. 1, ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В разглеждания случай особеният представител не е въвел доводи, попадащи в някоя от дефинираните в т.4 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ВКС хипотези на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

При този изход на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати дължимата ДТ по чл.18, ал.2, т.1 от Тарифата за ДТ, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 15.34 евро, както и направените от насрещната страна пред касационната инстанция разноски за особения представител в размер на 2324.87 евро и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 97 евро.

Мотивиран от това, съставът на I ТО: