Определение № 1998 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 965/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Д. В. В., чрез адв. Д. Я., против въззивно решение №1174/14.10.2025год. постановено по възз.гр.д. №3458/2024 год. по описа на Апелативен съд - гр. София /САС/, с което е потвърдено Решение №5367 от 02.10.2024год., постановено по гр.д. №7092/2021год. по описа на Софийски градски съд /СГС/ и като краен резултат на основание чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД Д. В. В. е осъден да заплати на Ю. К. Б. сумата от 15 000 евро, представляваща дадена сума по развален договор за поръчка от 07.11.2019 г. за закупуване на лек автомобил марка „Т.“, модел „Р.“, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба 03.06.2021 г. до окончателното плащане на главницата, като в тежест на Д. В. В. са възложени и сторените от ищцата разноски в производството пред двете инстанции.

В касационната жалба се излагат съображения за неправилност, поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, и необоснованост на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа от касатора наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите:

1. Длъжен ли е съдът при иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД да изиска от ищеца да докаже при условията на пълно и главно доказване реалното предаване на претендираната сума в патримониума на ответника, или може да приеме този факт за установен единствено въз основа на обективираното в договорна клауза, че сумата е „предоставена в брой", при направено възражение за липса на реално плащане, включително при наличието на изрична норма (ЗОПБ), която ограничава плащането на претендираната сума в брой? – позовава се на противоречие с Решение №29 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о. на ВКС, с което е дадено разрешение по въпросите за доказателствената тежест при предявен осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД, според което с иска по чл. 55 от ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже даването; Решение № 837 от 13.12.2010 г. по гр. д. № 1727 г. по описа на 2009 г. на ВКС, IV г. о, което обсъжда съставните елементи от фактическия състав на договора за заем, в рамките на който също е налице предаване на определена сума;Решение № 183 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 1387/2011г., г. к., ІІІг. о. на ВКС, според което съгласно разпоредбата на чл. 127 ГПК (отм.) сега чл. 154 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си и всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича за себе си правни последици.

2. Обективираното в договора за поръчка изявление, че при подписването му довереникът е получил в брой сумата, необходима за изпълнение на поръчката, достатъчно доказателство ли е за да се приеме факта на реалното й предаване или следва този факт да се изведе след преценка на целия събран по делото доказателствен материал и след обсъждане на всички допустими и относими към спорния предмет факти, твърдения, доводи и възражения на страните? – във връзка с този въпрос касаторът твърди противоречие на въззивното решение с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о. и др. За да обоснове твърдяното противоречие релевира оплакване, че съдът не е обсъдил възражението му, че сумата реално не му е предадена, че липсват доказателства за плащане по банков път според изискването на ЗОПБ, както и, че решението е постановено при непълнота на доказателствата и при необсъждане на всички събрани доказателства, доводи и възражения на страните;

3. Допустимо ли е въззивният съд да приеме за доказан елемент от фактическия състав на чл. 55 от ЗЗД без ищецът да е изпълнил доказателствената си тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК относно факта на даването, като прехвърли тази тежест върху ответника чрез позоваване на договорно изявление? – позовава се на противоречие с решенията, посочени във връзка с първия въпрос;

4. Представлява ли нарушение на чл. 20 от ЗЗД разширителното тълкуване от страна на съда на договорна клауза с описателен характер („доверителят предостави в брой сумата“), при което на клаузата се придава значение на необоримо доказателство за настъпил юридически факт (реално плащане), несъобразено с целия договор и действителната обща воля на страните, включително в противоречие с ограниченията за плащане на суми в брой съгласно ЗОПБ? – позовава се на Решение № 505 от 03.01.2013 г. на ВКС. IV Г.О по гр. д. № 1476 по описа за 2011 г. и Решение № 117 от 22.08.2013 г. по гр. дело № 215 по описа на ВКС за 2012 г., - практика относно приложението на чл. 20 от ЗЗД, според която трябва да се търси действителната обща воля на страните - върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. За да обоснове твърдяното противоречие поддържа, че въззивното решение е постановено при неправилно приложение на чл. 20 от ЗЗД; че съдът не е съобразил, че в конкретния случай са налице законови ограничения на извършване на плащания в брой (ЗОПБ), а целта на договора е да уреди мандатното правоотношение между страните, не да съдържа клаузи за удостоверяване предаването на процесната сума от доверителя на довереника; че разширително е тълкувал нормата на чл.20 ЗЗД.

Ответната страна по касационната жалба Ю. К. Б., в представен чрез адв. Л. писмен отговор изразява становище за недопустимост на жалбата и за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. При условията на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция в размер 1200евро.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Въззивният съд като е анализирал представения по делото договор за поръчка, сключен на 07.11.2019 г. между Ю. Б., в качеството на доверител, и Д. В., в качеството на довереник, е приел за установено, че с този договор доверителят възлага, а довереникът приема от името и за сметка на доверителя да закупи на негово име лек автомобил, марка „Т.“, модел „Р.“, с дата на първа регистрация 2017 г. Срокът за изпълнение на поръчката е до 10.12.2019 г., съгласно чл. 3 от договора. С анекс от 10.12.2019 г. страните по основания договор са постигнали съгласие срокът за изпълнение на поръчката да се удължи до 20.01.2020 г. Представено е и пълномощно, видно от което Б. е упълномощила В. да придобие на нейно име лек автомобил с посочени технически характеристики, с нотариална заверка на подписа на упълномощителя - с дата 19.12.2019 г., както и идентично пълномощно със срок до 19.12.2019 г. - с нотариална заверка на подписа на упълномощителя на 07.11.2019 г. Приел е, че ищцата претендира връщането на даденото по договора за поръчка поради пълно неизпълнение от страна на ответника, което съдържа на практика и изявление за разваляне на договора, доколкото се позовава в исковата молба на правните последици при развален договор. В чл. 9, ал. 1 от договора за поръчка изрично е предвидено, че доверителят може да развали договора, ако довереника не изпълни поръчката в срок. Посочил е, че съгласно чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. Обосновал е извод, че в случая, видно от представения договор, подписан от страните по делото, се установява, че е сключен договор за поръчка, със съдържанието посочено в чл. 1, ал. 1 от него, а именно за закупуване на лек автомобил за сметка и на името на ищцата от страна на ответника. Съобразявайки клаузите на договора, както и обстоятелството, че няма данни по делото ответникът да е сключил договор за покупко продажба на автомобил съобразно мандатното правоотношение, съдът е приел, че е налице пълно неизпълнение на договора от 07.11.2019 г. и са налице всички предпоставки за уважаване на исковата претенция на Ю. Б., до каквито правилни и законосъобразни изводи е стигнал и СГС. По отношение на аргумента, развит от особения представител на ответника пред първата инстанция, че не било доказано даването от ищцата на претендираната парична сума, съдът е посочил, че този аргумент трябва да се отхвърли, тъй като в чл. 1, ал. 2 от процесния договор е посочено, че за изпълнение на поръчката, Б. /като доверител/ е предоставила в брой сумата от 15 000 евро на довереника В. и с подписване на сделката, страните са се съгласили с установяването на този факт и неговата истинност. От друга страна, В. не е доказал изпълнение на мандата или връщане на сумата обратно в патримониума на доверителката Б. и дължи връщането й на плоскостта на неоснователното обогатяване. Предвид, че е сезиран с бланкетна въззивна жалба, съдът е посочил, че само на базата на собствените си правни изводи констатира, че решението на СГС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК в преобладаващата си част съдържа касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение – постановяването му при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, свързани с дейността и правомощията на въззивната инстанция при условията на ограничен въззив, изразяващи се в необходимостта от разглеждане на всички доводи на страните, въведени в спорния предмет като източник на права, в необходимостта въззивният съд да изложи подробни мотиви, като инстанция по съществото на спора, след анализ на всички събрани доказателства, доводи и възражения на страните. Всички посочени доводи, към които са привързани и поставените от касатора въпроси, касаят правилността на решението, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. В случая съдът е изложил мотиви, анализирал е доказателствата, отговорил е на доводите и възраженията на страните. Преценката доколко тези мотиви, са обосновани и пълни, какъв е анализът на доказателствата и на доводите и възраженията на страните, касационният съд извършва само ако обжалването бъде допуснато във втората фаза на производството.

Следва да се посочи и това, че съдът е съобразил практиката на ВС и ВКС, отразена в ППВС 1/1979 г., че неоснователното обогатяване има три фактически състава по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и един субсидиарен по чл. 59 от с. з. При всички фактически състави става въпрос за един и същ предмет, защитимо благо и вид на търсената защита, а именно връщане на направеното имуществено разместване, което обогатява един стопански субект за сметка на друг без да има воля или основание за това. В този смисъл теорията и практиката се обединяват около становището, че за да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД то следва да се докаже от ищеца – даването на престация, а от ответника основанието, на което същия да я задържи. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен. В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а именно начална липса на основание – тогава когато изобщо липсва още към момента на "даването" облигационна или друг вид правно релевантна връзка между субектите (нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения, служещи за основание). В този случай е чистата хипотеза на неоснователно обогатяване, когато доказателствената тежест е в най-чистия си вариант и основното си положение за този правен институт, ищецът доказва даване на определена престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи. При отпаднало основание става въпрос отново за същия правен институт, но при усложнен фактически състав, а именно – към момента на даването е имало валидно основание за имущественото разместване, което е отпаднало в последствие и неговите последици отпадат с обратна сила – развален договор, отменен акт и др. Тогава доказателствената тежест търпи следната промяна: ищецът и ответникът доказват същите неща, но при успешно проведено доказване от страна на ответника за съществуващо основание, искът се уважава ако ищецът докаже и репликата си, че основанието е отпаднало с обратна сила. В другата хипотеза - на "неосъществено основание", отново към момента на имуществената размяна имаме валидно правно основание за нея, но тя е поставена под условие, изрично уговорено или фактическо, което не се осъществило и на практика се касае за незавършен фактически състав на правно релевантното условие - тогава ищецът отново доказва даването, ответникът наличието на основание, но искът ще бъде основателен само ако се докаже, че основанието е имало условие, което не се е сбъднало.

Въззивният съд не е действал в противоречие с тези правни разрешения, като противно на твърденията на касатора не е разместил и доказателствената тежест в процеса.

Доколкото с обосновката към поставените въпроси се засяга и въпросът за задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл.12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, следва се посочи, че питането се поставя във връзка с оплаквания на касатора, че при изграждането на вътрешното си убеждение въззивният съд е обсъдил само процесната клауза от договора, според която плащането е извършено в брой при подписването на последния, а доводите му, че не е получил реално плащане и за нарушение на Закона за ограничаване плащанията в брой не са обсъдени. Формирана е константна съдебна практика на ВКС, в това число и посочената от касатора, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл.12 ГПК, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.

В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният състав е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора. След анализ на събраните по делото доказателства и на приетите за установени от тях обстоятелства, като е отговорил и на възраженията на касатора, въззивният съд е обосновал извода си за основателност на ищцовата претенция. Въз основа на тези решаващи мотиви, въззивната инстанция е изложила съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Първите три въпроса на касатора от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване изразяват тезата му, че при императивното ограничаване на плащанията в брой, заплащането на процесната сума се явява недоказано поради липса на доказателства за плащания по банков път. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой /ЗАПБ/, според която всички плащания на територията на страната на суми в размер на или над 10 000 лв. следва да се извършват по банков път, не създава ограничения при доказването на извършени плащания. Плащането в брой на сума, равна на или надвишаваща 10 000 лв., представлява нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗОПБ и е от значение за реализиране на административно - наказателна отговорност срещу нарушителя, но не се отразява на извършването, респ. на доказването, на плащането.Безпротиворечива е съдебната практика и на ГК и на ТК на ВКС, че нарушаването на забраната по чл. 3, ал. 1, т. 1 на Закона за ограничаване плащанията в брой има за последица единствено административни санкции, но не и недействителност на плащането. Въззивният съд е постановил акта си в съответствие с практиката на ВКС, което изключва проявлението както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсва промяна на законодателството или на обществените условия, които да налагат промяна на дадените от ВКС разрешения.

Не се констатира противоречие на въззивното решение и по последният въпрос, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД. Както и сам касаторът е посочил в изложението си, според трайната практика, в това число и посочените в изложението решения, трябва да се търси действителната обща воля на страните - върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тези правни разрешения.

Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

При този изход на делото разноски на касатора не се следват, но същият следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна своевременно заявените и надлежно удостоверени разноски за настоящата инстанция в размер 1200евро.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение