Определение № 2143 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2563/2023 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от „Фокус Риъл Естейт“ООД [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно определение № 607 от 9.03.2023г. по в.ч.гр.д. № 644/2023г. на Окръжен съд Пловдив, с което е отменено определение № 2379 от 24.02.2023г. по ч.гр.д. № 2805/2023г. на РС Пловдив и вместо това е постановено друго, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск на С. Р. П. срещу „Фокус Риъл Естейт“ООД за заплащане на сумата от 4 000лв., на основание чл.93, ал.2 ЗЗД, представляваща зададък в двоен размер, заплатен по чл.1 от договор за гаранция от 18.11.2022г., поради неизпълнение на задължение за посредничество при закупуване на двустаен апартамент в [населено място], [улица], чрез налагане на запор до размер на 4 000лв. върху банковите сметки на ответника в УниКредит Булбанк, Общинска Банка, Банка ДСК, Обединена българска банка, Централна кооперативна банка, Юробанк България АД, Алианц Банк България Райфайзен Банк България, Първа и нвестиционна банка, ПроКредит Банк, Българо-американска кредитна банка, Ти Би Ай Банк ЕАД, Интернешъл Асет банк АД, след внасяне на гаранция в размер на 500лв., вносима по специалната сметка на ПОС. Определен е едномесечен срок за предявяване на бъдещия иск. Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от С. Р. П., чрез процесуалния представител адвокат К., с който изразява становището си за нейните недопустимост /поради липса на посочено надлежно основание/ и неоснователност. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 750лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 10.04.2023г., в който сумата е посочена като платена. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: Въззивният съд е допуснал обезпечение на бъдещ иск, изхождайки от заявените твърдения, че неговият предмет е заплащане на двоен размер на договорен задатък от 2 000лв. След като е извършил проверка, е преценил иска за допустим и отговарящ на изискванията на чл.395, ал.1 ГПК. При преценката си неговата вероятна основателност, е достигнал до извод, че същата не може да бъде обоснована с представените с исковата молба доказателства, поради което е определил гаранция, която да покрие „евентуалните преки и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно.“ Позовал се е на ТР № 6/14.03.2014г.по т.д.№ 6/2013г.на ОСГТК на ВКС, съгласно което: „законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди“. Посочил е и че преценката за обезпечителната нужда е конкретна, но при липса на данни и доказателства, които да я опровергават, тя се предполага. Нуждата не се определя от имущественото състояние на ответника към момента на искането за обезпечение, а от вероятността неговите активи да намалеят в хода на делото. Жалбоподателят се позовава единствено на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК, което обосновава с твърдението си за липса на обезпечителна нужда, пред вид факта, че той е търговско дружество, за което съществува достатъчна публична информация, включително и за финансовото му състояние, не е в производство по несъстоятелност, разполага с достатъчен кадрови и икономически ресурс, който би му позволил да удовлетвори ищеца относно процесната сума от 4 000лв. Настоящият съдебен състав намира, че въз основа на посоченото от касационния жалбоподател специално основание по чл.280, ал.2 ГПК, изискуемо съгласно препращането на чл.274, ал.3 ГПК, в случая не може да се допусне касационно обжалване. Очевидната неправилност, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК по съдържание не съвпада с неправилността като основание по чл.281, т.1 ГПК. За да е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК следва обжалвания акт да съдържа особено тежки пороци, които да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка. Такива биха били, например - случаите на прилагане на отменена или несъществуваща норма, на приложение на закона в обратен смисъл, нарушаване на основни логически, опитни и общоприложими правила при формиране на правните изводи. Настоящият случай не е такъв, защото въпросът за обезпечителната нужда /на който акцентира жалбоподателя/ е разрешен в съответствие с установената практика, съгласно която обезпечителна нужда е налице, когато съществува принципна опасност да не може да се осъществи съдебно потвърденото право. Тази принципна опасност не зависи от имущественото състояние на ответника към момента на искането за обезпечение /в какъвто смисъл са възраженията на жалбопадателя/, а от съществуващата възможност активите му да намалеят в хода на производството по бъдещия иск. /А ако бъдещият иск е неоснователен, интересите на жалбоподателя са защитени въз основа на определената от съда гаранция/. Направеното искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение е преждевременно. Съгласно т.5 от ТР № 6 от 6.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г.на ОСГТК на ВКС, направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение