Определение № 741 от 18.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1414/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. К. А., чрез процесуалния си представител адвокат Е. П. и касационна жалба на К. М. К. и М. Т. К., чрез процесуалния представител адвокат К. Б., срещу решение № 325 от 18.12.2024 г. по в. гр. д. № 451/2024 г. на Монтанския окръжен съд.

Г. К. А. обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 260006 от 25.06.2024 г. по гр.д.№1368/2019г. на Монтанския районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от К. М. К. и М. Т. К. срещу Г. К. А. осъдителни искове с правна квалификация чл. 74, ал. 1 от ЗС за заплащане на подобрения, извършени в процесния недвижим имот, представляващ новообразуван недвижим имот с идентификатор № ***, като е постановено друго по същество, с което същите са частично уважени за сумата в размер на общо 24 122лв.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за отмяната му, в обжалваната част и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените исковете бъдат отхвърлени със законните последици.

В приложеното към касационната жалба на Г. К. А. изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:

1. Допустимо ли е въззивният съд по собствена инициатива да въвежда едва в решението си нови факти и обстоятелства в предмета на спора;

2. Допустимо ли е въззивният съд да направи решаващите си изводи от този приет от него правен факт;

3. Представлява ли това действие на съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила и води ли то до необоснованост на решението;

4. Представлява ли това действие на съда произнасяне извън предмета на спора, определен с исковата молба и извън оплакванията във въззивната жалба и води ли то до недопустимост на решението;

По тези въпроси се поддържа, че решението на въззивния съд противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г. и Тълкувателно решение № 2 от 29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС.

5. Допустимо ли е съдът да изгради правните си изводи за задължения по чл. 74, ал. 1 ЗС, когато приема, че подобренията в земеделски имот са направени в период, в който подобрителят не е имал качеството на владелец, а на държател;

По въпросите се поддържа, че решението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 46 от 27.04.2018 г. по гр. д. № 2454/2017 г., на ВКС, I г. о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 3 от 07.05.2020 г. по гр. д. № 1411/2019 г. на ВКС, III г. о., Решение № 134 от 02.12.2019 г. по т. д. № 2780/2018 г. и други.

6. При разглеждане на спор относно подобрения /трайни насаждения и вилна сграда без строителни книжа/, построена в земеделска земя, която е със същия статут и днес, приложима ли е разпоредбата на чл. 108, ал. 7 ППЗТСУ /отм./.

По този въпрос се твърди, че липсва съдебна практика, поради което счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл.280, ал. 2, предл.3 от ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 от ГПК, К. М. К. и М. Т. К., чрез процесуалния си представител адвокат К. Б., изразяват становище, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваните му части.Претендират присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

К. М. К. и М. Т. К. обжалват въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение №260006 от 25.06.2024 г. по гр. д. № 1368/2019 г. на Монтанския районен съд, е уважен предявеният от Г. К. А. срещу касаторите ревандикационен иск с правна квалификация чл.108 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ новообразуван недвижим имот с идентификатор № *, находящ се в землището на [населено място], местността „П.“, с площ за целия имот от 6094 кв.м., както и за осъждането на ответниците К. М. К. и М. Т. К. да предадат на ищеца Г. К. А. владението върху реална част от този имот, с площ на тази част от 1365кв.м., при съседи за целия имот: *, *, *, ***.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната му част, е недопустимо, евентуално- неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. за отмяната му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което искът за собственост бъде отхвърлен със законните последици.

Оплакването за недопустимост на въззивното решение, в обжалваната му част, се обосновава с твърдението, че съдът се е произнесъл свръх петитум по въпрос, който не е включен в предмета на спора, като е приел, че по силата на чл. 92 ЗС ищецът е собственик по силата на приращението и на вилната сграда, изградена в процесния имот, доколкото в исковата молба А. не е претендирал да е титуляр на правото на собственост върху сградата.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани пред двете инстанции доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не приема и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение;

Навеждат се доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с т.2 от ТР№1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК и на множество решения на тричленни състави на ВКС, които разглеждат поставения въпрос.

2.Когато правото на собственост е било възстановено с решение на поземлената комисия /общинската служба по земеделие/, съгласно чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ преди изменението в ДВ бр. 68/99 г. необходимо ли е издаването на заповед по пар. 4к, ал. 7 ПЗРЗСПЗЗ за възстановяване на имота на бившите собственици;

Изводите на въззивния съд са постановени в отклонение на решение №288/18.03.2014г. на ВКС по гр.д.№2058/2013г. на ВКС, І г.о., решение №387/22.11.2012г. на ВКс по гр.д.№1180/2011г.1 І г.о. и др.

3.За да е годно да породи последиците на придобивната давност, кога, с какви действия, владението се осъществява по начин, който да позволи на третите заинтересовани лица да възприемат, че върху имота се осъществяват владелчески действия и да узнаят кой е конкретното лице, което владее имота и в частност, ограждането, застрояването и в последствие постоянното ползване на имота, представляват ли такива. Когато едно лице е придобило право на собственост върху имота при започнало преди това владение на други лица, необходимо ли е новият собственик да прояви активност за узнаване кои лица владеят имота му и бездействието на новия собственик прави ли негодно осъществяваното владение да породи последиците на придобивната давност.

Твърди се, че по този въпрос няма формирана съдебна практика и касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне при условията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Поддържа се и становище за вероятна недопустимост на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл.2 от ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, Г. К. А., чрез процесуалния представител адвокат Е. П., изразява становище, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваните му части.

Касационните жалби са редовни и процесуално допустими, тъй като са подадени в срока по чл. 283 ГПК, имат необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадени са от легитимирани лица, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с предявен от Г. К. А. срещу К. и М. К. ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ новообразуван недвижим имот с идентификатор №*, находящ се в землището на [населено място], местността „П.“, с площ за целия имот от 6094 кв.м., а претендираната част от 1365кв.м., при съседи за целия имот: *, *, *, ***и за осъждане на ответниците да му предадат владението на посочената реална част, както и предявени от К. К. и М. К. срещу Г. К. А. насрещни искове за заплащане сумата от 30 000лв., представляваща извършени в процесния имот подобрения.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с решение № 26 РГ на ОСЗ-Монтана, издадено на 15.03.2004г., е взето решение да се възстанови правото на собственост на наследниците на А. И. К. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници, като възстановяването ще бъде извършено върху имотите разположени в територии по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, при условията на чл. 28а ППЗСПЗЗ.Със Заповед № 3040/11.11.2008г., на основание § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28а, ал.1 от ППЗСПЗЗ, във вр. с §4б, ал. 1, изр.първо ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти на зона „П.“, землище на [населено място], е възстановено правото на собственост на наследниците на А. И. К., върху описаните в заповедта имоти. Установено е, че наследници на А. И. К. са 5 лица, сред които е и П. А. И., - майка на ищеца Г. А..

На 12.12.2008 г. с нотариален акт за собственост върху поземлени недвижими имоти № 71, том X, рег. № 24757, дело № 1214 от 2008 г. наследниците на А. И. К. са признати за собственици на основание Заповед № 3040/11.11.2008 г., издадена от кмета на Община Монтана, на недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място]: 1/новообразуван поземлен имот с идентификатор № *по плана на новообразуваните имоти на местността „П.“, одобрен със Заповед № 30/07.02.2006г. на Областния управител на [населено място], с площ 5048кв.м., находящ се в местността „П.“ с трайно предназначение „земеделска“; 2/ новообразуван поземлен имот с идентификатор № 20.301 по плана на новообразуваните имоти на местността „П.“, одобрен със Заповед № 30/07.02.2006 г. на Областния управител на гр. Монтана, с площ 6093.7 кв.м., находящ се в местността „П.“ с трайно предназначение „земеделска“; 3/новообразуван поземлен имот с идентификатор №*по плана на новообразуваните имоти на местността „П.“, одобрен със Заповед № 30/07.02.2006 г. на Областния управител на гр. Монтана, с площ 554.6кв.м., находящ се в местността „П.“ с трайно предназначение „земеделска“; 4/новообразуван поземлен имот с идентификатор № *по плана на новообразуваните имоти на местността „П.“, одобрен със Заповед № 30/07.02.2006 г. на Областния управител на гр. Монтана, с площ 2874.1 кв.м., находящ се в местността „П.“ с трайно предназначение „земеделска“; 5/ новообразуван поземлен имот с идентификатор № *по плана на новообразуваните имоти на местността „П.“, одобрен със Заповед № 30/07.02.2006 г. на Областния управител на гр. Монтана, с площ 621,3 кв.м., находящ се в местността „П.“ с трайно предназначение „земеделска“.

На 12.12.2008 г. между наследниците на А. К. е сключен договор за доброволна делба, с който П. А. И. е получила в дял петте имота, сред които и процесният като с нотариален акт за покупко-продажба на поземлени недвижими имоти № 73, том X, рег.№24760, дело №1215 от 12.12.2008г. ги е продала на ищеца.

Посочено е, че по делото са приложени и протоколи за трасиране, означаване и координиране на процесния имот, видно от които през 2008 г. и през 2016 г. е извършено трасиране на имота.В издадени на 19.10.2015г. и 21.12.2016г. писма Община Монтана, в отговор на запитване, е уведомила Г. А., че общината не разполага с регистър на неправоимащите ползватели.

Констатирано е, че на 09.07.2018г. на К. К. е връчена нотариална покана, с която Г. А. е заявил, че от 12.12.2008г. е собственик на процесния имот и го приканил в едномесечен срок да освободи имота.От издаденото от Община Монтана удостоверение е установено, че в процесния имот е изградена еднофамилна вилна сграда.

Представена е служебна бележка, издадена от Кооперация „Жеравица-92“ гр. Монтана, през 1980г., с която на К. К. му е дадена 1.5 декара земя за самозадоволяване в местността „О.“.

Съгласно протокол от проведено на 13.12.1992г. учредително събрание, е взето решение да се учреди „ЗПТК „Жеравица-92“, като учредители са само физически лица.С решение от 03.12.1993г. Михайловградският съд е приел ЗПТК „Жеравица-92“ да се впише в регистъра за кооперативните организации.

От допуснатата по делото съдебно-техническата експертиза е установено, че към датата на извършване, подобренията са на стойност 3690лева.Към настоящия момент пазарната стойност на вилната сграда е 24 500лева, а тази на земята 4 230лв.

От показанията на свидетеля Б. И. е установено, че К. К. и семейството му притежават вилен имот в местността „П.“, с площ над един декар.Заявил, че имотът е застроен с вила, която е построена от К. около 1980 година.Имотът бил заграден с циментови колци и мрежи, като в него имало дръвчета и лози, които също били посадени от К..Свидетелят заявил, че от 80-те години до днес не е имало други лица, които да са ползвали този имот.

От показанията на свидетеля Т. Г. е установено, че К. и съпругата му имат вила и лозе в местността „П.“.Имотът имал формата на триъгълник и бил около декар и двеста метра, като в него има вила с квадратура около 50-60 кв.м., която е строена от К. около 1980 година. Имотът бил заграден с циментови колове и мрежа, като в него били насадени дървета и лозе.Според свидетеля този имот и сега се използвал от К. и М., като не е имало период, в който друг да се е настанил в него.

От показанията на свидетеля Р. Р. е установено, че същата е адвокат и по различни поводи е давала съвети на Г. А. и майка му.Свидетелката заявила, че имотите са възстановени на майката на Г. и са общо пет на брой.Същата е посещавала лично имотите, тъй като когато били възстановени се оказало, че в един от тях имало две къщи и те се ползвали от различни хора.Г. започнал да полага усилия да се свърже с тези хора, за да започне да ползва имотите си. По отношение на процесния имот трябвало да се търсят хората, които го ползвали.По думи на свидетелката при посещенията в имота никога не се е появявал човек и Г. бил затруднен да намери лицето, което трябвало да му върне имота.Г. на два пъти през 2015г. и 2016г. пускал молби до общината да му се посочи кои лица ползват имота му, за да потърси правата си по съдебен ред и да разбере какви адреси имат и какви са ЕГН-тата им.От общината му отговорили, че нямат регистър на неправоимащите лица.Служител в общината дал телефона на К., при което двамата с Г. се свързали с него.Свидетелката Р. посочила, че през 2016г. присъствала на разговор между Г. и К., на който двамата се разбрали да бъде изготвен договор за наем за имота.През май месец 2018г. Г. я помолил да дойде до М., защото имал уговорка с К. да сключат договор за наем.Р. отишла с готови документи и двамата с Г. чакали К. в кафене в центъра на града, но последния не дошъл на срещата.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че преценката дали административният реституционен акт има конститутивно действие и с него приключва реституционната процедура по ЗСПЗЗ, се извършва с оглед действалата към момента на постановяването му редакция на ЗСПЗЗ и с оглед на това дали имотът, предмет на реституцията е описан с граници, които позволяват идентифицирането му към настоящия момент.Ако не са посочени границите на реституирания имот, решението на административния орган има само установително действие - признава правото на възстановяване на собствеността, но реституционната процедура не е приключила до постановяване на ново решение, с което се индивидуализират границите на имота.В конкретния случай към момента на влизане в сила на измененията на ЗСПЗЗ от ДВ бр. 68/1999г. липсва постановено решение, с което да се възстановява собствеността с посочени граници на признатите за възстановяване нива от 18дка и лозе от 2 дка, поради което е прието за неоснователно възражението, че кметът на общината не е бил компетентен да издаде заповед по реда на §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ.

Прието е още, че през 1980г. К. К. е построил сграда в имота, но този факт не се явява пречка собствеността върху процесния имот да бъде възстановена.Изложени са съображения, че разпоредбата на чл. 10б ЗСПЗЗ има предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, които представляват комплекс от строителни дейности /обществено мероприятие/.За приложението на тази норма е достатъчен обективния факт на извършено строителство или проведено друго мероприятие от държавата или държавна организация или предприятие. Когато обаче физическо лице е застроило незаконно земеделска земя, същото няма противопоставими на реституирания собственик права. В случая по делото липсват строителни книжа, от които да се направи извод, че строежа на процесната вила е законен, от което се следва, че не са налице пречки за възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10б ЗСПЗЗ.

По делото не е установено процесният имот да е предоставен за ползване на ответниците.Издадената от Кооперация „Жеравица-92“ служебна бележка не доказва предоставено право на ползване от ТКЗС. Тази кооперация не е правоприемник на АПК-Михайловград-Север, тъй като видно от протокола за проведено учредително събрание, същата е учредена само от физически лица и няма данни за наличие на правоприемство.Ответниците не попадат сред лицата-учредители.За неоснователни са приети доводите, че договорът за доброволна делба е нищожен поради липса на форма, тъй като съгласно чл. 35, ал.1 от ЗС при сключването на такъв договор е необходимо единствено нотариална заверка на подписите, каквото изискване е спазено при процесния договор.

Въз основа на горното е формиран извод, че Г. К. А. е собственик на процесния имот и доколкото от свидетелските показания е установено, че същият и към настоящия момент се владее от К. М. К. и М. Т. К., искът по чл. 108 ЗС е основателен и следва да бъде уважен.

За неоснователно е прието направеното от ответниците възражение за придобиване на процесния имот на основание придобивна давност. Посочено е, че макар от събраните по делото гласни доказателства несъмнено да е установено, че К. К. и съпругата му владеят имота от 1980г., то в този период спрямо процесния имот е действала забрана за придобиване по давност по чл. 86 от ЗС на социалистическата собственост, която забрана е действала до изменението на разпоредбата през 17.04.1990г.С влизане в сила на ЗСПЗЗ от 01.03.1991 г. давност не е текла за подлежащите на възстановяване земеделски земи до приключване на реституционната процедура/чл.5, ал. 2 ЗВСОНИ/.В случая реституцията е приключила със Заповед № 3040 от 2008г. на кмета на Община Монтана, поради което най-ранният момент, от който е било възможно да започне да тече придобивна давност, е 27.11.2008г.В хипотеза на извършена реституция по ЗСПЗЗ, спрямо реституирания собственик, придобивна давност започва да тече от момента, в който същият може да узнае не само, че върху реституирания имот се осъществяват фактически действия от трето лице, но и кое точно е това трето лице.От показанията на св. Р. Р., кредитирани по реда на чл. 172 от ГПК, е установено, че ищецът е полагал усилия да разбере кое лице ползва имота му, като чак през 201 г. се свързал с К. и си уговорили среща, за да се разберат как ще уредят отношенията си за процесния имот.Едва от този момент следва да се приеме, че спрямо А. е започнал да тече давностния срок, но същият е прекъснат през 2019г., когато е предявен иска по чл. 108 от ЗС, поради което не може да се приеме, че имотът е придобит по давност, тъй като не е изтекъл законоустановения 10- годишен давностен срок. Изложени са мотиви, че показанията на свидетеля Р. са кредитирани в цялост, тъй като същите са преки, последователни и кореспондират напълно с останалите писмени доказателства - двата протокола за трасиране и издадените от Община Монтана писма, с които общината е уведомила А., че не разполага с регистър на неправоимащите ползватели.По тези съображения е прието, че вилната сграда също не е придобита по давност от К. К..Същата по силата на приращението е собственост на ищеца, който е собственик на земята.

По отношение на предявените в условията на евентуалност насрещни осъдителни искове за подобрения, е прието, че § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ не се отнася за лица, които не са ползватели на имот въз основа на някой от актовете посочени в § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ .Доколкото процесният имот не е предоставен за ползване на ответниците, то разпоредбата е неприложима по отношение на тях и те са недобросъвестни владелци и нямат право на задържане.

Изложени са мотиви, че неприложима е и разпоредбата на чл. 108, ал. 7 ППЗТСУ /отм./, тъй като същата касае места, предоставени за земеделско ползване.При незаконно строителство в тези места е предвидена санкция, състояща се в прекратяване предоставеното право на ползване на имота, без да се дължи обезщетение за направените подобрения.В случая процесният имот не е предоставен за ползване на ответниците и разпоредбата е неотносима.Прието е, че приложима е нормата на чл. 74, ал. 1 ЗС, съгласно която недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота, вследствие на тези подобрения.За вилната сграда и терена следва да се присъди сумата от 12 957 лева; за бетоновите пътеки, металните порти и оградата - сумата от 3316лева; по отношение на трайните насаждения е посочено, че е определена сумата от 129 865 лева, но от нея следва да бъдат извадени лозовите насаждения, които са на стойност 122 016 лева или за трайните насаждения следва да се присъди сумата от 7849 лева.Изваждането е направено на основание чл.5, т. 4 във вр. чл. 11, ал. 3 във вр. Приложение № 4 от Наредба за базисните цени на трайните насаждения, тъй като тези насаждения са завършили плододаващия си период.Въз основа на горното е прието, че общата стойност на направените подобрения възлиза в размер на сумата от 24 122 лева, до който размер са уважени исковете по чл. 74 от ЗС.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

По касационната жалба на ответниците по първоначалния иск:

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия поставен в изложението на касационните основания въпрос.Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други.Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила.Въззивният съд се е съобразил изцяло с тази практика.Посочено е, че възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на наследодателя на праводателя на ищеца се е развило двуфазно, тъй като с решението на съответната поземлена комисия е само признато правото на възстановяване, а с последващото издаване на заповед на кмета по §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ са конкретизирани имотите и техните граници.Изложени са подробни мотиви защо съдът не приема, че са налице пречки за реституция по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ, както и защо е неоснователно направеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по втория поставен въпрос, тъй като изводите на въззивния съд са съобразени изцяло с постоянната практика на ВКС, според която издадено преди изменението на чл.14, ал.1, т.3 от ЗСПЗЗ/ДВ. бр. 68/99г./ решение на ПК/ОбСЗ, при липса на конкретно посочени граници и местонахождение на имота, не може да прояви конститутивно действие.Такова решение има установителен характер, а именно признава правото на правоимащото лице да възстанови притежавана от него и от наследодателя му земеделска земя, включена в блок на ТКЗС, ДЗС или др. организация/решение № 60149 от 2.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2851/2021г., II г.о. и посочената в него допълнителна практика/.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия въпрос по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.По него е формирана съдебна практика, която разглежда въпросът кога едно владение е явно, с която въззивният съд изцяло се е съобразил.Владението е явно когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намеренията на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересуван да научи за упражняваната фактическа власт.Следователно владението се квалифицира като явно когато се осъществява чрез действия, които могат да станат достояние на трети лица, включително собственика или предишния владелец, възприемането на които биха им позволили да защитят правата си с предвидените в закона способи – предявяване на иск за собственост от собственика на имота или иск за защита на владението от предходния владелец. Изложеното следва от правния принцип, че давност не тече срещу този, който не може да се защити.Следователно, за да е годно да породи последиците на придобивната давност, владението следва да се осъществява по начин, който да позволи на третите заинтересовани лица не само да възприемат, че върху имота се осъществяват владелчески действия, но и да узнаят кое е конкретното лице, което владее имота/ решение №50094 от 21.10.2022г. на ВКС по гр.д.№4321/2021г., II г.о., решение №50068 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр.д.№ 3238/2022 г., II г. о. и др./.

Касационната инстанция констатира, че е допусната явна фактическа грешка в диспозитива на решението на първоинстанционния съд в частта, в която е уважил предявения с правно основание чл.108 от ЗС иск.Съдът е посочил, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ новообразуван недвижим имот с идентификатор № ***, находящ се в землището на [населено място], местността „П.“, който е с площ от 6094 кв.м., а предмет на спора е реална част от този имот – 1365кв.м., но в диспозитива са отразени границите на целия имот, а не на реалната част.Решението в тази си част е било постановено по редовна искова молба, в която са посочени границите на спорната между страните реална част, които следва да бъдат посочени и в неговия диспозитив.

По жалбата на ответниците по насрещния иск:

Налице са основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е отменено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявения иск от К. и М. К. за осъждане на ответника Г. А. да заплати стойността на извършените от тях подобрения в процесния имот, до размер на 24 122лв., като е постановено решение по същество, с което претенцията е била уважена до този размер, тъй като е налице вероятност в тази си част решението да е процесуално недопустимо.

Първоначално искът по чл.108 от ЗС е бил насочен само срещу ответника К. К., който в срока за отговор е предявил евентуален насрещен иск за заплащане на сумата от 6 100лв., представляваща 1/2 ид.ч. от стойността на извършените подобрения в спорния с ищеца имот: вилна и стопанска постройки; овощни дървета, лози и малинови насаждения; бетонни пътеки, плочи и др.

С определение от 14.11.2019г. първоинстанционният съд е конституирал служебно съпругата на ответника К. К. – М. К..На 23.12.2019г. е постъпил отговор от последната, в който е направено изявление, че поддържа депозираният от другия ответник насрещен иск.Ако съдът приеме предявеният по чл.108 от ЗС за основателен, то тя претендира подобренията, които е направила в имота.Не е посочена стойността на подобренията, които този ответник претендира, което е въпрос по редовност на исковата молба.Страната не е внесла държавна такса по този иск, не е осъществена процедурата по чл.131 от ГПК.

Постъпила е молба от 23.12.2020г., в която ответниците по иска по чл.108 от ЗС са заявили, че претендират заплащането на сумата от 30 000лв. за извършените след 1980г. подобрения.В молбата не е посочено как тази сума се разпределя между трите групи подобрения, които К. К. и М. К. са претендирали.Първоинстанционният съд не е постановил нарочно определение, с което допуска исканото изменение на иска.

В с.з. на 17.05.2021г. ищците по насрещния иск са направили увеличение на иска по отношение на трайните насаждения в имота, като са я увеличили от 1 200лв. на 2 891.07лв., което е било допуснато от съда.

Както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели, че са сезирани валидно с насрещен иск за заплащане на стойността на извършените в спорния имот подобрения, които възлизат на сумата от общо 30 000лв.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение