Определение № 805 от 04.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 587/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. М. Д. срещу въззивно решение от 17.02.2012 г. по въззивно гр.д. № 798 /2011 г. на Кюстендилски окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение от 12.10.2011 г. по гр.д. № 508 /2011 г. на Кюстендилски районен съд, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя срещу В. В. В. с правно основание чл.45 ЗЗД 1) за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 20,940.68 лева – пропуснати заплати за периода от 15.01.2007 г. до 15.10.2010 г., които ответникът му е причинила с незаконното уволнение, отменено със съдебно решение, 2) частичен (иск) за 1,250 от 5,000 лева неимуществени вреди – претърпени болки и страдания, причинени от незаконно уволнение, които се изразяват във влошено здравословно състояние от това, че жалбоподателят не си е намерил работа в резултат на незаконното уволнение. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това. Насрещната страна В. В. В. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима в частта по първия иск, тъй като е обжалвано въззивно решение и първият иск е оценяем и цената му не е под 5,000 лева и недопустима в частта по втория иск, която също е оценяем и чиято цена е под 5,000 лева, в частта по втория иск следва да бъде върната на основание чл.286,ал.1,т.3 ГПК. Исковете са основани на твърдения, че отмененото незаконно уволнение, е било извършено от ответника – Директор на ТД на НАП - К. с цел да увреди ищеца, която е лична и специална цел на ответника, преследвана е като ответникът е нарушила указания на инспекцията по труда да го трудоустрои поради заболяване от неинсулиновозависим захарен диабет – уволнен поради липса на възможности за трудоустрояване. Ответникът се е бранила с довода, че не е имала цел да уврежда ищеца, че уволнението не е по нейна инициатива и е предприето след становище на назначена за това комисия, след спазване на процедури. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не е установено, ответникът, като Директор на ТД на НАП – К., неправомерно да се е възползвала от лични, неслужебни цели при уволнението на ищеца и предварително да е знаела за незаконността на уволнението на ищеца на основание чл.326,т.9 КТ, особено като се има предвид, че една от съдебните инстанции (въззивната) е приела уволнението за законно; съдът е приел, че уволнението на ищеца не е предприето по инициатива на ответника, а е било част от намаляването на щата на НАП и е подготвено от назначена за това комисия (действията и са обсъдени); съдът е приел, че не е установен междуличностен конфликт, нито тенденциозно отношение на ответника към ищеца, напротив, установено е, че се е отнасяла с разбиране; така съдът е приел извода, че по делото не е установена проявата на субективен елемент на ответника по отношение на уволнението на ищеца – лична вина във формата на пряк умисъл или непредпазливост във вид на груба небрежност, съгласно приетото с ППВС 4 /1975 г. Жалбоподателят извежда материалноправен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода от спора и е разрешен в противоречие със съдебната практика – че по отношение на него са налице предпоставките по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК: дали когато на ръководителя, издал заповед за уволнение, призната впоследствие за незаконна със съдебно решение, е било известно, че липсват основания за уволнение, той отговаря за вреди на основание чл.45 ЗЗД. Въпросът не е обуславящ, защото видно от изложението за мотивите на въззивния съд, той е приел, че на ответника не е било известно, че не са били налице предпоставките за уволнение на ищеца на посоченото в заповедта основание. Не е налице и противоречие в разрешението на въззивния съд с посоченото Постановление на ВС и решения на съдилищата: Въззивният съд е изследвал предпоставките на отговорността на ответника в съответствие с предвиденото с т.1 на ППВС № 4 /1975 г., но не ги е установил, при което не е допуснато противоречиво разрешение, а съответствие. За пълнота може да се отбележи, че с обжалваното решение не е допуснато противоречие и с посоченото решение № 1570 от 06.10.1995 г. по гр.д. № 2013 /1994 г. на ВС, ІV г.о., с което също в съответствие с т.1 на ППВС № 4 /1975 г. е прието, че предпоставките за ангажиране на отговорността на ръководителя не са били налице, доколкото не е установено при издаването на заповедта за уволнение той недобросъвестно да е използвал служебното си положение за постигане на лични или други цели извън кръга на служебните си задължения, нито му е било известно, че не са били налице основания за прекратяване на трудовото правоотношение с работника, т.е. не са установени виновни противоправни действия на ръководителя, които представляват елемент от отговорността по чл.45 ЗЗД. Не е допуснато противоречие и с посоченото решение № 317 от 19.06.2006 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което също е прието, че незаконността на уволнението не е достатъчна предпоставка за основателността на иска по чл.45 ЗЗД против работодателя, а следва да се установи и лична вина на издателя на заповедта, която може да се изрази в лична заинтересованост или груба небрежност, например в недобросъвестно използване на служебно положение за постигане ва лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнението и въпреки това е издал заповедта, но по конкретното дело това не е установено. Жалбоподателят извежда процесуалноправен въпрос: дали въззивният съд не е следвало да допусне доказателства, които имат съществено значение за решаването на спора – отговори на ответника по реда на чл.176,ал.1 ГПК и справка от ТД на НАП за лицата, на които са били прекратени трудовите правоотношения, за който твърди, че е разрешен в противоречие с разрешенията в посочени определения на ВКС и решение на ВАС. Съгласно приетото с ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС единствено противоречиво разрешаване на изведени правни въпроси с влезли в сила съдебни решения по граждански спорове може да обоснове основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, съдебните решения по административни дела и съдебните определения, каквито е посочил жалбоподателят, не могат да обосноват основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Жалбоподателят извежда процесуалноправен въпрос: може ли съдът без да отмени свое определение, с което е отказал да допусне доказателства, да постанови следващо друго, с което да ги допусне, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По въпроса има установена практика, според която определенията на съда по допускането на доказателства са оттегляеми, няма забрана съдът, който е постановил определение, с което е отказал да събере доказателства, да постанови следващо определение, с което да допусне доказателства, по-късното по време отменя предишното и без изричен диспозитив за това. Поради установената съдебна практика и тъй като жалбоподателят не е обосновал наличието на останалите предпоставки, визирани в т.4 на ТР 1 /2010 г: непълнота, неяснота или противоречива правна норма, създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или промяна в законодателството или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Жалбоподателят извежда въпроса, свързан с присъждането на съдебните разноски по делото: дали съдът следва да се мотивира по отношение на понятието „близък” по смисъла на чл.38,ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата. Въпросът за присъждането на разноските не е обусловил изхода от спора (на него не се основава извод на съда за основателност или неоснователност на исковете) и не може да обуслови допускането на решението до касационно обжалване. Към това може да се добави и че не е направено и искане по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Поради изложеното не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване в частта, в която касационната жалба е допустима.. С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът не претендира разноски и не е доказал, че е направил такива, поради което разноски не следва да му се присъждат. Воден от изложеното съдът