Определение № 2465 от 15.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4753/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Г. Й. Н., чрез адвокат К. Т., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Враца № 492/21.08.2024г. по в.гр.д.№316/2024г. В жалбата са изложени доводи за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът В. Й. Н. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Д. Д., оспорва жалбата. Твърди, че поставените от касатора въпроси не отговарят на изискванията на чл.280 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на обжалването не е изложена аргументация и обосновка на искането, не са посочени и решенията на ВКС, на които въззивното решение противоречи. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение Окръжен съд – Враца потвърдил решението на първостепенния съд за отхвърляне на предявените от Г. Й. Н. срещу В. Й. Н. искове, както следва: за прогласяване нищожността на съдебна спогодба от 17.05.2011 год. по гр.д. № 1235/2010 год. на Районен съд – Мездра поради противоречие със закона, на основание чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД и в условие на евентуалност за развалянето ѝ поради неизпълнение на поетото със същата задължение, на основание чл.87, ал.3 от ЗЗД. За да постанови този резултат, въззивният съд препратил към установената от първостепенния съд фактическа обстановка, като приел, че страните по делото са били съсобственици на недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор по КККР, одобрени със Заповед № РД-18 1097/11.05.2018 год. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 613 кв.м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда. Установил, че през 2010г. между страните било образувано гр.д. № 1235/2010 год. на Районен съд – Мездра за делба на съсобствения им имот, приключило с одобрената на 17.05.2011г. съдебна спогодба. Със същата било постигнато споразумение масивната жилищна сграда да остане в дял и изключителна собственост на В. Й. Н. срещу поетото от нея задължение за изграждане на самостоятелна водопроводна инсталация за находящия се в имота магазин за мебели, собственост на съделителя Г. Н.. Въззивният съд кредитирал заключението на допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза, от което приел за установено, че до 27.07.2011г. в двете части на имота имало едно общо водопроводно отклонение от градската водопроводна инсталация, с един общ водомер, записан на името на Г. Й.. След тази дата в имота били обособени две водопроводни инсталации с отделни водомери, заведени с отделни партиди във ВиК. Двата водомера били свързани с един общ контролен водомер, отчитащ сбора от разходваната вода на двете инсталации. Установил още, че водопроводната инсталация за частта на ищеца Г. Н., в своето начало от водомерната шахта, с дължина около 15 метра, била изградена от поли-пропиленови тръби, след което била свързана към съществувалата водопроводна инсталация от стоманени поцинковани тръби, изградена към сградата на ищеца. Приел, че новата водопроводна инсталация била изградена от В. Н.. През 2022г. ищецът Г. Н. ремонтирал своето водопроводно отклонение, като подменил стоманените поцинковани тръби с поли-пропиленови. Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът направил извод, че с процесната спогодба уравнението на дяловете на било извършено чрез поемане на задължение от един от съделителите (В. Н.) за изграждане на водопроводно отклонение в делбения имот. Позовал се на разрешенията дадени в т. 2 от ТР 3/2013 на ОСГК на ВКС и направил извод, че не е налице законова забрана при извършване на доброволна делба или при постигане на спогодба, уравнението на дяловете да бъде извършено чрез поемане на имуществено задължение. С оглед на това заключил, че постигнатата между страните спогодба не противоречи на закона, което обосновало и крайният му извод за неоснователност на иска за прогласяване на нейната нищожност. По предявения в условие на евентуалност иск за разваляне на постигнатата между страните съдебна спогодба, въззивният съд приел, че по делото е надлежно установен факта на изпълнение на поетото от съделителя В. Н. задължение за изграждане на самостоятелна водопроводна инсталация за стопанската постройка на ответника Г. Н. – магазин за мебели. Посочил, че същото било изпълнено в уговорените в спогодбата обем и срокове, които обстоятелства обосновали извода му за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.87, ал.3 от ЗЗД. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Нищожна ли е съдебна спогодба по делбено дело с правно основание на иска чл.69, ал.1 и сл. от ЗН, при която един от съделителите не получава нито имот, нито пари, той получава НИЩО; 2/ Противоречи ли на закона (материалния – чл.69, ал.2 от ЗН, както и процесуалния – чл.234, ал.1 от ГПК) съдебна спогодба, в която при двама съделители с квота по 1/2 ид.ч. (тук не става въпрос за минимална разлика), първият получава всичко, а вторият нищо; 3/Допустимо ли е да приемем частично изпълнение на задължението за изпълнение – в случая изграждане на изцяло нов водопровод за имот, собственост на Г. Н. – за пълно такова, както приема въззивния съд, като се позовава на съдебно-техническата експертиза от първа инстанция, която от своя страна категорично заключава, че нов такъв е изграден само в участък от 15 метра, който практически е част от цялото; Допустимо ли е при значително частично неизпълнение да приемем пълно такова. 4/ При наличие на строго регламентирани основни начала в процеса в Глава втора от ГПК и явно противоречие на същите с текста на чл.280, ал.1 и сл. от ГПК, кой именно следва да е принципа при формиране от страна на съда на своето вътрешно убеждение и обобщаване на своето решение – закона, морала или практиката на ВКС, което видно от събраните в този процес доказателства не е съобразено нито със закона, нито с практиката. Производството пред Върховния касационен съд е регламентирано като двуфазно производство. Първият етап от него е свързан с разглеждане на делото в закрито заседание и завършва с постановяване на определение за допускане или недопускане на касационното обжалване (чл.288 от ГПК). Вторият етап се развива след допускане на обжалването и е свързан с разглеждане на делото в открито съдебно заседание, последвано от постановяване на съдебно решение по правилата на чл.290 и чл.293 от ГПК. При разглеждане на делото касационната инстанция е обвързана от изложените от касаторите основания за допускане на обжалването, както и от заявените в жалбата касационни оплаквания (чл.290, ал.2 от ГПК). Съдът може да допусне обжалването по свой почин единствено в хипотезите на чл.280, ал.2 от ГПК при вероятна нищожност, недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното решение. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и според разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, поставените от касатора въпроси са некоректно зададени и обусловени от несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд. При постановяване на обжалваното решение съдът е обсъдил събраните по делото и релевантни доказателства; преценил е относимите обстоятелства при изграждане на фактическите и правните си изводи; разгледал е въведените от страните и относими към предмета на спора доводи и възражения, като е направил самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства. В същото съдът не е приел липса на уравнение на дяловете на съсобствениците в постигнатата помежду им съдебна спогодба. Напротив, направил извод, че уравнението е извършено с поемане на задължение от един от съделителите, за което направил извод, че не противоречи на закона. Формирал и извод за пълно, а не частично изпълнение на поетото със спогодбата задължение. Поставените от страната въпроси по съществото си представляват касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение, които както беше посочено, не са основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В допълнение следва да бъде посочено, че в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсва обосновка и на допълнителните основания по чл.280, ал.1 от ГПК: за посочване на задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), в противоречие с която е постановено въззивното решение, както и за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на страната с постановеното от съда въззивно решение, не е такава обосновка. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На основание чл. 38 от Закона за адвокатурата касаторът Г. Й. Н. следва бъде осъден да заплати на адвокат Д. С. Д. сумата от 600лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана от него безплатна адвокатска помощ в производството пред Върховен касационен съд. Същото е определено при съобразяване на следните обстоятелства: делото не се характеризира с фактическа и правна сложност; действително извършената работа – депозиран писмен отговор с изложено становище по наведените основания за допускане на касационното обжалване; спецификата на касационното обжалване, което предполага висока правна квалификация на адвокатите, представляващи страните по делото, вкл. изискването за минимален стаж; тежестта на закритото заседание по реда на чл.288 от ГПК, в което съдът се произнася по въведените от касатора и предвидените в чл.280, ал.2 от ГПК основания за допускане на касационното обжалване. Съдът съобразява и разрешението дадено по преюдициалното запитване в решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, при извършване на тази преценка, съдът не е обвързан от минимално определените размери на адвокатските хонорари в наредбата за адвокатските възнаграждения, изготвена от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС. Мотивиран от горното, съдът