Определение № 3347 от 01.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 355/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 9648/04.12.2023г., подадена от [община], представлявана от кмета на общината П. Н., чрез процесуалните представители адвокат Н. Д. и адвокат М. И. от АК- П., срещу решение № 172, постановено на 31.10.2023г. от Пловдивския апелативен съд, Първи граждански състав, по в.гр.д.№318/2023г., с което като е потвърдено първоинстанционното решение №478/11.04.2023г., постановено по гр.д.№779/2021г. по описа на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен предявения от касатора против „Коин Консулт“ ООД, [населено място] частичен осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата 51 100 лева, част от общо дължимите 180 439,76 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищеца вследствие на неправомерни действия на служители на ответното дружество, изразяващи в използване на неистински документ - договор за цесия от 25.03.2020г. по изпълнително дело № 4/2021г. по описа на ЧСИ П. И., рег. № 821 от КЧСИ, с район на действие - Окръжен съд - Пловдив, както и за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от 30.03.2021г. до изплащането на сумата. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен със законните последици. Касаторът твърди, че съдът не е установил правилно фактите по делото като същото е останало неизяснено от фактическа страна. Поддържа, че в откритото производство по оспорване истинността на договор за цесия от 25.03.2020г. и уведомление за цесия от 30.04.2020г., съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно е разпределил доказателствената тежест. Счита, че въззивният съд при направено във въззивната жалба изрично оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, вследствие на което делото остана неизяснено от фактическа страна, е следвало да назначи служебна графологична експертиза за изясняване автентичността на оспорения договор. Поддържа, че съдът в противоречие с материалния закон не е прогласил за нищожен договор за цесия от 25.03.2020г. поради липса на форма; липса на съгласие; липса на достоверна дата и накърняване на добрите нрави. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите: 1.Длъжен ли е бил въззивният съд да укаже на ответната страна, че носи доказателствената тежест съгласно чл. 193, ал. 3, изр. второ ГПК, за установяване автентичност на подписите върху оспорените документи, респ. верността на съдържание, място и дати? По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 98 от 20.05.2013г. по гр.д. № 520/2012г. на ВКС, IV г.о. 2.Длъжен ли е бил въззивният съд да назначи служебно графологическа експертиза по спорния въпрос, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, вследствие на което делото е останало неизяснено от фактическа страна и необосновано с фактически изводи, независимо от разпределението на доказателствената тежест? По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК, решение № 1 от 30.01.2015г. по т.д. № 52/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и др. 3.Следва ли въззивният съд да установи, че страна, която не е участвала в съставянето на оспорения документ е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК и че спрямо нея датата и мястото на съставяне на документа са непротивопоставими? По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 134 от 24,03.2008г. по т.д. № 626/2007г. на ВКС, I т.о. 4.Дали е нарушение на добрите нрави, респ. нищожност на сделката, когато е налице нееквивалентност на насрещните престации? По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 615 от 14.10.2010г. по гр. д. № 1208/2009г. на ВКС, III г.о. и решение № 153 от 24.07.2015г. по гр.д. № 3014/2014г. на ВКС, III г.о. Поддържа също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба „Коин Консулт“ ООД, [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Надежда П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, при който отговорността на възложителя е гаранционно обезпечителна и е функция на деликтната отговорност на лицето, на което е възложена работата за вредите, произлезли при или по повод нейното изпълнение и за да са налице предпоставките за ангажиране на тази отговорност следва да е налице фактическият състав на деликт, а именно противоправно поведение от страна на делинквента, вреда и причинно следствена връзка между двете, както и вина, която се презюмира. Посочено е, че ищецът, в исковата молба е изложил твърдения, че е длъжник по изпълнително дело с взискател ответника, легитимиращ се като кредитор с договор за цесия от 25.03.2020г., сключен между „Гетинге Груп Саут Ист Европа” ЕООД като цедент и „Коин Консулт” ООД като цесионер. Твърдял, че противоправното поведение на служител на ответника се изразява в използването на документ с невярно съдържание - договор за цесия, послужил като основание за провеждане на принудително изпълнение спрямо ищеца и събиране на сума от 180 439,76 лева, в който размер е настъпилата вреда, тъй като е изпълнил на мним кредитор, което не е довело по погасяване на дълга му към действителния такъв. Съобразено е, че съществуването на дълга не се оспорва от ищеца, нито се оспорва че е погасен в рамките на индивидуалното принудително изпълнение с всички разноски по изпълнението като не са изложени и твърдения или представени доказателства ищецът да е платил повторно погасения в принудителното изпълнение дълг. Взето е предвид, че цедентът „Гетинге Груп Саут Ист Европа“ ЕООД е изпратил до [община] уведомление за прехвърляне на вземането от 30.04.2020г., като между страните не съществува спор, че уведомлението е било редовно връчено на адресата. Съдът е приел, че ищецът е изпълнил съдебно установено задължение и плащайки в рамките на изпълнителното производство на ответника в качеството му на цесионер на вземането, надлежно конституиран като взискател, този дълг е надлежно погасен и ще бъде погасен дори и ответникът да е мним кредитор, доколкото изпълнението на дълга по реда на индивидуалното принудително изпълнение освобождава длъжника от него. Съобразил е при това, че няма твърдения, нито данни ищецът да е платил повторно погасения в принудителното изпълнение дълг, т.е. не е установено от неговия патримониум да е излязъл актив, с което имуществото му да е намаляло. Поради това е приел, че за ищеца не е налице вреда, която да бъде репарирана, което само по себе си е достатъчно да обоснове неоснователността на предявения иск. Изложени са съпътстващи мотиви, че по делото не е установено и противоправно поведение от страна на ответника, доколкото не е установено документът, материализиращ договор за цесия да е неистински като неносещ подписите на лицата, представляващи дружеството цедент. Констатирано е, че в откритото производство по чл. 193 ГПК във връзка с оспорване авторството на договора за цесия досежно подписите на лица, представляващи цедента и предвид това, че документът не носи подписа на страна, която го оспорва, то доказателствената тежест пада върху страната, която го е представила, а именно ищеца, поради което и доказателствената тежест правилно е била разпределена от първоинстанционния съд. Прието е, че договорът за цесия е неформален и дори да не е подписан от страните, това не би довело до неговата нищожност поради липса на съгласие като доколкото в случая писмената форма е такава за доказване и цесията като частен писмен документ носи подписите на лицата, които са го сключили, то правоотношението, породено от нея е правно валидно възникнало. По отношение възражението за нищожност на договора за цесия като противоречащ на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите, съдът е взел предвид, че ищецът е трето за правоотношението лице и не може да въвежда подобно възражение. Въззивният съд е приел, че възражението за нищожност на договора поради липса на предмет е неоснователно, доколкото предметът на цесията е ясен, допустим от закона и възможен, като вземането, предмет на изпълнение, е прехвърлено с всичките му принадлежности, вкл. лихви, обезпечения и привилегии. Формиран е решаващ правен извод, че доколкото не е реализиран фактическият състав на деликта, искът по чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД е неоснователен следва да бъде отхвърлен. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил трайно установената практика на ВКС, според която като източник на облигационни отношения непозволеното увреждане е сложен фактически състав, чийто съставни елементи са: деяние (действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между осъщественото деяние и претърпяната вреда, както и вина, която съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното. Безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работата се ангажира в случаите, когато лицето, на което е възложена определена работа, е причинило непозволено увреждане при и по повод извършването на последната. За да се реализира тази отговорност е необходимо установяване на вреда, както и на причинна връзка между вредата и противоправното поведение на служителя на дружеството-ответник, а също и вина, която се предполага по правилото на чл. 45, ал. 2 ЗЗД (р ешение № 103/25.07.2019г. по гр. д. № 2700/2018г. на III г. о. на ВКС). В настоящия случай е прието, че не е налице настъпила за ищеца вреда, която да подлежи на репариране като са изложени и допълнителни мотиви за липса на установено противоправно поведение от страна на служител на дружеството-ответник. И тъй като при липса на установена вреда, отговорността на дружеството по реда на чл. 49 ЗЗД не може да бъде ангажирана, въпросите поставени в изложението и касаещи действителността на договора за цесия и неговата автентичност, не могат да обосноват наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите на ЗЗД и ГПК, относими към производство по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, както и с трайно установената практика на ВКС. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата 5000 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение