Определение № 807 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2831/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото „Пи Ес Ем Пропърти“ ЕООД, [населено място], чрез адв.П.М. срещу определение №2627/16.10.2024г., постановено по в.ч.гр.д. №1912/2024г. по описа на Апелативен съд-София, с което на основание чл.262, ал.2, т.2, във вр. с чл.275, ал.2 ГПК е потвърдено разпореждане №4057/13.05.2024г., постановено по т.д. №147/2023г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е върната поради невнесена държавна такса въззивна жалба с вх. №27383/08.03.2024г. срещу решение №145/ 26.01.2024г. по същото дело, подадена от „Пи Ес Ем Пропърти“ ЕООД. Жалбоподателят атакува определението като неправилно и незаканосъобразно. Намира за неправилни указанията на съда, че за разглеждането на въззивна жалба се дължи държавна такса и от двамата жалбоподатели „Пи Ес Ем Пропърти“ ЕООД и „Политрейд Кънстръкшън“ ЕООД в пълен размер от 17 829.54 лева. Поддържа, че съгласно разпоредбата на чл.71, ал.1 ГПК държавната такса се определя върху имуществения интерес от водене на делото, независимо от броя на предявените искове и от начина на съединяването им. Посочва, че на 15.04.2024г. „Политрейд Кънстръкшън“ ЕООД е представило документ за внесена държавна такса в пълен размер, за двамата жалбоподатели, в определен по реда на чл.18, ал.2 Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК /Тарифата/ размер от 17 829.54 лева. Счита, че с това задължението по чл.261, т.4 ГПК е изпълнено. Позовава се на определение № 467/20.09.2011г. по ч.гр.д.№ 506/2011г. та 3то г.о. на ВКС, като поддържа, че за защита на един интерес се събира една държавна такса. Също така излага становище, че при солидарната отговорност /каквато е налице в настоящия случай/ възникват няколко паралелни облигационни правоотношения между ищеца - кредитор и ответниците - солидарни длъжници, които защитават едно благо, един материален интерес, поради което за разглеждане както на предявената искова молба, така и подадена въззивна жалба от солидарните длъжници се събира една държавна такса - по аргумент от правната норма на чл.72, ал.1 ГПК. Сочи, че „Пи Ес Ем Пропърти“ ЕООД и „Политрейд Кънстръкшън“ ЕООД са съдружници (партньори) в ДЗЗД „Пи Ем Пи Панагюрище“, дружеството изпълнител по процесния договор за изработка, като правата и задълженията възникват за отделните съдружници, а неперсонифицираното дружество не притежава нито материална, нито процесуална правосубектност, което обстоятелство не му позволява да притежава качеството „страна“ в гражданския процес. Правото на иск принадлежи на съдружниците в дружеството по ЗЗД, които действат общо от името на обединението. Предвид обстоятелството, че съдружниците в гражданското дружество действат общо, в защита на един общ интерес и благо, формалната логика и цитираната практика и законодателство предполагат събирането на една държавна такса, която да обезпечи разрешаването на въпроса по принадлежността на соченото благо. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател сочи следните правни въпроса, обусловили изхода на спора: „ 1/ По какъв начин се определя държавната такса, когато имущественият интерес касае едно благо, а основанията, от които това благо се извежда, както и лицата, от които това благо се претендира, са повече от едно?“- с твърдение за противоречие с определение № 467/20.09.2011г. по ч.гр.д.№ 506/2011г. на ІІІ г.о. на ВКС, определение № 469/09.10.2018г. по ч.гр.д.№ 3147/2018г. на ІV г.о. на ВКС, определение № 776/29.11.2013г. по ч.гр.д.№ 6273/2013г. на ІV г.о. на ВКС и определение № 60349/14.10.2021г. по ч.гр.д.№ 2543/2021г. на ІІІ г.о. на ВКС; „2/ Налице ли е нарушение на императивната правна норма на чл.72, ал.1 ГПК, когато съдът е постановил заплащане на държавна такса от всеки въззивник, в пълен размер, в зависимост от броя на подадените въззивни жалби, при условие, че въззивниците защитават общо интереса на гражданско дружество по ЗЗД, в което те са съдружници, по сключен между ДЗЗД и Общината Договор за обществена поръчка?“- с твърдение, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът твърди, че определението е очевидно неправилно, като излага доводи, че апелативният състав е приложил разпоредбата на чл.72, ал.1 ГПК в нейния противоположен смисъл. Ответникът по жалбата и ищец по делото Министерство на младежта и спорта оспорва жалбата, като счита, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Намира обжалваното определение за правилно- съобразено със закона и обосновано. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. Производството по т.д. №147/2023г. по описа на СГС е образувано по предявени от Министерство на младежта и спорта срещу „Пи ес ем пропърти“ ЕООД и „Политрейд кънстръкшън“ ЕООД искове за солидарното им осъждане за сумата от 849 250.50 лева, заплатена на отпаднало основание – прекратен договор за обществена поръчка №23-00-110/21.12.2020г.; сумата от 51 662.74 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забава върху претендираната главница, считано от 22.12.2021г. до 28.07.2022г. и законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба /23.01.2023г./ до окончателното плащане, а в отношенията на евентуалност се претендират същите суми поради неизпълнение на договора, на осн. чл.79 ЗЗД, както и в отношенията на евентуалност при отхвърлянето на тези искове сумата се претендира като сума, с която ответниците са се обогатили без основание, на осн. чл.59 ЗЗД. С решение №145/26.01.2024г. са осъдени „Пи ес ем пропърти“ ЕООД и „Политрейд кънстръкшън“ ЕООД да заплатят солидарно на Министерство на младежта и спорта сумата от 849 250.50 лева, заплатена сума на отпаднало основание – прекратен договор за обществена поръчка №23-00- 110/21.12.2020г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба /23.01.2023г./ до окончателното плащане; сумата от 42 226.62 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забава върху претендираната главница, считано от 31.01.2022г. до 28.07.2022г., както и разноски в размер на 61 331.93 лева, като е отхвърлен предявеният иск за лихви за разликата над 42 226.62 лева до предявения размер от 51 662.74 лева за периода от 22.12.2021г. до 31.01.2022г. В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Срещу решението в осъдителната му част са постъпили две въззивни жалби вх.№27383/08.03.2024г. от „Пи Ес Ем Пропърти“ ЕООД и вх. №27382/08.03.2024г. от „Политрейд кънстръкшън“ ЕООД. С разпореждане от 11.03.2024г. е оставена без движение въззивната жалба от „Пи Ес Ем Пропърти“ ЕООД, като съдът е дал указания за внасяне на държавна такса в размер на 17 829.54 лева и представяне на доказателства за това в същия едноседмичен срок от получаване на съобщението, като е посочил, че при неизпълнение на указанията в срок въззивната жалба ще бъде върната. С постановено по реда на чл.262, ал.2, т.2 ГПК разпореждане №4057/13.05.2024г. първоинстнационният съд е върнал въззивната жалба на „Пи Ес Ем Пропърти“ ЕООД поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса. Като е констатирал, че „Политрейд кънстръкшън“ ЕООД е внесъл държавна такса в размер на 17 829.54 лева, администриращият съд е разпоредил препис от неговата въззивна жалба да бъде изпратен на ищеца за отговор. При така изяснената фактическа обстановка, въззивният състав е определил за спорно по делото дали при представяне на доказателства за внесена държавна такса от единия от солидарните длъжници, съдът разполага с правомощието да върне въззивната жалба на другия солидарен длъжник, с оглед твърденията, че защитаваният интерес е един и се дължи само една държавна такса. За да потвърди разпореждането за връщане на въззивната жалба, апелативният състав е достигнал до извода, че дружеството в качеството му на обикновен другар дължи държавна такса за защитата, която иска да получи при упражнено самостоятелно право на обжалване по смисъла на чл.71 ГПК. Посочил е, че ответните дружества в качеството им на солидарни длъжници, които са подали самостоятелни въззивни жалби, дължат заплащане на държавна такса, тъй като всяка жалба има самостоятелен деволутивен ефект и сезира въззивната инстанция да се произнесе по наведените в нея доводи. Като се позовава се на практика на ВКС по ч.т.д.№ 442/2021г. на I т.о. и по ч.т.д.№ 541/2016г. на I т.о. на ВКС стига до извод, че по смисъла на чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК държавната такса е дължима за всяка жалба, тъй като по всяка жалба се дължи отделно администриране - преценка за редовност и даване на указания. В допълнение е изяснил, че съгласно разпоредбата на чл.216, ал.1 ГПК извършените процесуални действия от един обикновен другар не ползват останалите. Обикновеният другар разполага с правото да се присъедини към подадената жалба на другаря си по силата на разпоредбата на чл.265, ал.1 ГПК, но в този случай е обвързан от посоченото в жалбата. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Поставеният от частния касатор първи въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол, тъй като не е намерил отговор в мотивите на въззивното определение, респ. не е обусловил решаващите изводи на съда. Въззивният съд изобщо не е обсъждал начина за определяне на държавната такса, когато едно лице претендира защита на имуществен интерес, произхождащ от едно благо, но от повече от едно лица. На първо място, съдът не се е произнасял по въпроса за определяне на държавна такса за предявени с една искова молба субективно и обективно съединени искове, а по въпроса за определяне на държавна такса за две отделни въззивни жалби, подадени от обикновени другари срещу постановено по делото осъдително съдебно решение. За да постанови атакуваното определение, апелативният състав е изходил от качеството на жалбоподателя на обикновен другар, който е упражнил самостоятелно право на обжалване, и чиято въззивна жалба има самостоятелен деволутивен ефект и сезира въззивната инстанция да се произнесе по наведените в нея доводи. Същевременно касационният жалбоподател не обосновава и допълнителната предпоставка за допускане на определението до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като цитираната съдебна практика е неотносима към настоящия случай. С посочените определения на ВКС се разрешава въпроса за определяне на дължимата държавна такса за предявяване на субективно и обективно съединени искове, когато се защитава един интерес, но в хипотезата на една искова молба. С определение №469 от 09.10.2018г. по ч.гр.д. №3147/2018г. съставът на ВКС, ІV г.о. се е произнесъл относно определяне на дължимата държавна такса, когато жалбоподателите са повече от един, но са подали обща жалба. По поставения въпрос е налице съдебна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав напълно споделя. С определение №141 от 23.03.2016г., постановено по ч.т.д. №541/2016г. състав на ВКС, І т.о. е разяснил, че дори в хипотезата на необходимо другарство, когато е подадена отделна въззивна жалба от всеки от другарите се дължи отделна държавна такса. Всеки от необходимите другари „упражнява свое собствено самостоятелно субективно право, насочено срещу отстраняване на пороци, които той съзира и на които счита за необходимо с оглед интереса си да се позове“. Съдът е приел, че подадената от отделния другар жалба има самостоятелен деволутивен ефект- сезира въззивната инстанция да се произнесе по наведените в нея доводи, като съдът дължи отделно администриране и извършване на отделни и самостоятелни процесуални действия, насочени към подготовката за разглеждане на редовна жалба, за което страната дължи предварително заплащане на такса. Стига до извод, че всеки отделен жалбоподател, подал самостоятелна жалба, дължи държавна такса за защитата, която иска да получи при упражнено самостоятелно право на обжалване съгласно чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по Гражданско процесуалния кодекс. Вторият въпрос, по начина по който е формулиран, на първо място, съдържа твърдение, което не е възприето от съда – „че въззивниците защитават общо интереса на гражданско дружество по ЗЗД“, а на второ място, изисква директен отговор на въпроса дали въззивният съд е допуснал нарушение на чл.72, ал.1 ГПК, т.е. дали обжалваното определение е неправилно. В този смисъл въпросът не отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. С него се изразява несъгласието на касатора с мотивите на въззивния състав за дължима държавна такса от всеки въззивник, в пълен размер, в зависимост от броя на подадените въззивни жалби. Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно с т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая частния касационен жалбоподател не излага никакви доводи коя правна норма счита за неясна и нуждаеща се от тълкуване или коя е съдебната практика, която е неправилна и се налага да бъде изоставена с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Законодателните разпоредби за определяне на дължимата държавна такса са ясни и не се нуждаят от тълкуване, като не се установява непротиворечива съдебната практика относно приложението на чл.71 ГПК и чл.72 ГПК, която да се нуждае от промяна. Не е налице и хипотезата на чл.280, ал. 2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, не е налице соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд- София. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд