Определение № 1649 от 14.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4449/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., чрез процесуалния му представител адв. И. Ю. от САК, срещу въззивно решение № 1020 от 11.07.2022 г., постановено по гр. д. № 305/2022 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 266745 от 29.11.2021 г. по гр. д. № 5253/2016 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против Н. Ц. Г. иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за сумата 25 100 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от набедяване в извършване на престъпление – незаконно преминаване на границата с Румъния, осъществено от ответника като свидетел по НЧД № 1599/2013 г. на СпНС, 7 с-в, по ДП № 375/2013 г. на ГД НП, пр.пр. № 431/2013 г. на СпП, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 18.12.2013 г., до окончателното й изплащане. По делото е установено, че на 18.12.2013 г., в качеството си на свидетел по ДП № 375/2013 г. на ГД „НП”, пр.пр. № 431/2013 г. на СпП, ответникът Н. Г. е заявил пред съдия по НЧД № 1599/2013 г. по описа на СпНС, 7 с-в, следното: „...Лятото същата година Е. М. напусна България, като е минал Д. с плуване...” При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника не са налице, тъй като по делото не е доказано от ищеца, че е налице действие или бездействие на ответника, от което като пряка и непосредствена последица да са му причинени неимуществени вреди в размер на исковата сума. Изложени са съображения, че в константната съдебна практика и в правната доктрина принципно се приема, че клеветническите твърдения могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които да носят информация за точно определено обстоятелство, време, място, лице. Това обстоятелство следва да бъде позорно, т. е. недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания, и да предизвиква негативна оценка на обществото, или да представлява приписване на престъпление. Тези факти трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. Съдът е приел, че в случая изявлението на ответника, направено в наказателното производство, не съдържа твърдение и не разгласява никаква информация за конкретни обстоятелства, поради което с него обективно не би могло да се припише престъпление, респ. не е приписал на ищеца престъпление по чл. 279 НК, нито е целял причиняване на вредоносни последици в имуществената му сфера. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос, като релевира единствено основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата Н. Ц. Г., чрез особения му представител адв. Г. К. от САК, е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира се адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран правен въпрос, нито е налице позоваване на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК, поради което и съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения касационното обжалване не следва да се допуска на някое от тези основания. Обжалваното решение е валидно и допустимо, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице извод относно правното значение на факт, направен при грубо нарушение на правилата за формалната логика, опита и научните правила. В случая сочените от касатора евентуални негови пороци /необсъждане, конкретно и подробно, на неговите оплаквания във въззивната жалба, съпоставени със събраните по делото доказателства/, не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и с оглед обстоятелството, че поради материалното му състояние касаторът е освободен от заплащане на такси и разноски по делото, на назначения особен представител на ответната страна – адвокат Г. К. от САК следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 996,75 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и чл. 47, ал. 6 ГПК, което следва да й се изплати от бюджета на съда. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,