Определение № 2306 от 29.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1281/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от страна на Г. Г. Г. ЕГН: [ЕГН], за която са изпълнени изискванията на чл.287 ал.1,изр.2 ГПК, срещу определение №1292 от 19.01.2026 г. по в.гр.д. № 13182/25 г. на Софийски градски съд, ГО, с което е потвърдено първоинстанционното определение № 28729 от 04.07.2025 г. по гр.д. № 77 670/2024 г. по описа на СРС ,174 с-в, в частта, с която на осн. чл. 130 ГПК е върната искова молба вх. № 7068/11.09.2023 г. и производството е прекратено по отношение на ищеца Г. Г. Г. в лично качество. В частната касационна жалба се навеждат оплаквания незаконосъобразност на обжалваното определение. Твърди се наличие на основание за допускане до касация по чл.280 ал.1, ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: С исковата молба г., с която е бил сезиран съда и по която се е произнесъл по гр.д. № 77 670/2024 г. на СРС, 174 състав, е предявен иск по чл. 16, ал. 5 от Закона за арендата в земеделието за изменение на договор за наем вп. СлВп Лом дв.вх. рег. 5872/04.10.2019 г., акт № 97, том 8. Договорът за аренда е сключен между БЯ ТРЕЙД ЕООД /адрендодател/ и “ПЕПЕ груп“ ООД /арендатор/. Исковата молба е подадена от арендодателя БЯ ТРЕЙД ЕООД, представлявано от Г. Г. Г. и от последния в лично качество като физическо лице. Ответник по иска е “ПЕПЕ груп“ ООД като арендатор. Във връзка с посоченото в исковата молба, че ищец е и Г. в лично качество като лице, в полза на което е учредено “пожизнено и безвъзмездно право на ползване и плодоползване“ на ищеца са дадени трикратно указания по чл. 129, ал. 2 ГПК да обоснове правния си интерес от предявяване на иска. Изрично се сочи в исковата молба, че собственик на имотите е БЯ ТРЕЙД ЕООД, закупило ги през 2023 г., но искът се поддържал и от Г. в лично качество – ползувател. С разпореждане № 1819/12.09.2023 г., разпореждане № 2130/18.10.2023 г. /по гр.д. № 1680/2023 г. по описа на РС Лом/ и разпореждане № 54355/31.03.2023 г. по гр.д. № 77 670/2024 г. на СРС на ищеца Г. Г. е било указано да уточни правния си интерес и изрично да заяви по какъв начин и от кого му е учредено право на ползване. С молба от 25.10.2023 г. / по гр.д. № 1680/2023 г. по описа на РС Лом/ ищецът- физическо лице е посочил, че му е учредено плодоползване по силата на устава на “дружеството“, непосочено кое. Видно от справка в ТР едноличен собственик на капитала на БЯ ТРЕЙД ЕООД е "БЪЛГАРО-ЯПОНСКИ ЦЕНТЪР" Фондация, учредена от Г.. Според частна жалба вх. № 1837/1848/24.04.2024 г. по гр.д. № 3107/2024 г. по описа на САС правото на ползване и плодоползване било запазено/учредено с устава на "БЪЛГАРО-ЯПОНСКИ ЦЕНТЪР" Фондация. Съгласно уточняваща молба от 18.04.2025 г. по делото на СРС правото е учредено с учредителния акт на "БЪЛГАРО-ЯПОНСКИ ЦЕНТЪР" Фондация, а ищецът е твърдял, че бил директно засегнат от договора между БЯ ТРЕЙД ЕООД и арендатора,доколкото е ползувател. В следствие на горните твърдения, въззивният съд е приел, че ищецът –физическо лице се позовава на качеството си на носител на правото на ползване на имотите, отдавани под аренда, придобито по силата на Устав/Учредителен акт, поради което твърди, че е легитимиран в лично качество, наред с дружеството арендодател, да предяви иск по чл. 16, ал. 5 от Закона за арендата в земеделието за изменение на договор за наем вп. СлВп Лом дв.вх. рег. 5872/04.10.2019 г., акт № 97, том 8, сключен между БЯ ТРЕЙД ЕООД /адрендодател/ и “ПЕПЕ груп“ ООД /арендатор/. Въззивният съдебен състав е изложил, че съгласно чл. 16, ал. 1 от Закона за арендата в земеделието, ако след сключване на договора за аренда обстоятелствата, от които страните са се ръководили при уреждане на отношенията си, се изменят трайно и това доведе до очевидно несъответствие между поетите от тях задължения, всяка от страните може да поиска изменение на договора. Изменението не може да засяга уговорения срок. Увеличаването или намаляването на добивите от обекта на договора вследствие стопанисването му не е основание за изменение на арендното плащане. Според чл. 16, ал. 5 от този закон ако страните не постигнат споразумение по иск на страната, която е направила предложението, решение взема районният съд. Активно легитимиран да предяви иска е страна по договора – в случая арендодателят БЯ ТРЕЙД ЕООД. Съгласно чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ГПК страни по граждански дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Съдът се е позовал на общия законово уреден принцип, че освен в предвидените от закон случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Ищецът Г., в лично качество, не е обосновал правен интерес от завеждането и поддържането на иск за изменение на договор между други две лица. Отделно от тези съображения, въззивният съд е приел за неоснователни и твърденията на ищеца Г., че е носител на правото на ползване върху нивите, предмет на договора за аренда: арендодателят БЯ ТРЕЙД ЕООД е бил придобил правото на собственост върху нивите по силата на н.а от 01.09.2023 г. С този н.а. не е било учредено вещно право на ползване. Съгласно чл. 17, ал. 1 от Учредителен акт на "БЪЛГАРО-ЯПОНСКИ ЦЕНТЪР" Фондация, съставен в писмена форма, “имуществото на Фондацията се състои от права върху ЮЛ притежавани от Фондацията и техните авоари, банкови влогове, недвижими имоти, права върху интелектуалната собственост и други“. В учредителния акт на БЯ ТРЕЙД ЕООД от 2020 г. в писмена форма е уговорено, че Г. “запазва за себе си пожизнено и безвъзмездно право на владение и на плодоползване върху всички активи, които дружеството е придобило по какъвто и да било начин“. От изложеното въззивният съдебен състав е приел, че не се установяват сочените от ищеца Г. обстоятелства за обоснован правен интерес. Настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. намира следното: За да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая, от страна на частния жалбоподател, са формулирани въпроси, които се свеждат до възможността собственик на отдаден под аренда имот и носителя на правото на ползване да предявят съвместно иск за увеличение на рентната цена. Така формулираният обобщен въпрос касае правилността на конкретното произнасяне, а не тълкуването на определена правна разпоредба, с оглед изясняване на нейното съдържание. Отделно от това въззивният съд не е приел, че ищецът-физическо лице е носител на вещно право на ползване/ обратното: приел е, че липсва доказателство за учредяването му по надлежния ред и необходимата форма/, т.е. отговорът на този въпрос не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. По тези съображения въпросите в изложението към ЧКЖ, включително процесуалните такива, не се явяват обуславящи изхода по спора като първа обща предпоставка за допускане на касационно обжалване и следователно такова не следва да се допуска. С оглед правна прецизност и изчерпателност на изложението за спора относно правния интерес на трето за страните по договор лице да води иск за изменението на договора за аренда следва само да се отчете принципната законова уредба в чл.20а ЗЗД чл.21 от ЗЗД, която изрично ограничава действието на договора/ правата и задълженията възникнали от него/ само относно страните по самия договор, а за трети лица само по изключение в изрично предвидените от закона случаи. Следователно в конкретния случай за ищеца, който не е страна по договора за аренда, размерът на рентната вноска и основанието да бъде увеличен не обосновават правен интерес от такъв тип искова защита. По настоящото дело е постъпила и ЧЖ срещу определение № 6726/23.03.2026 на СГС ГО по в.гр.д. № 13 182/25, с което съдът е допълнил на основание чл.248 ГПК определение №1292 от 19.01.2026 г. по в.гр.д. № 13182/25 г. на Софийски градски съд, ГО, с което е потвърдено първоинстанционното определение № 28729 от 04.07.2025 г. по гр.д. № 77 670/2024 г. по описа на СРС ,174 с-в, в частта, с която на осн. чл. 130 ГПК е върната искова молба вх. № 7068/11.09.2023 г. и производството е прекратено по отношение на ищеца Г. Г. Г. в лично качество, като е осъдил частния жалбоподател да заплати 102,26 евро разноски за адв.възнаграждение във въззивната инстанция. Оплакванията в ЧЖ са в насока, че такива разноски изобщо не следва да се присъждат при положение,че делото не е приключило, докато съдът не се е произнесъл по същество на спора. Съгласно чл.81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция,съдът се произнася по искане за разноски. С постановяване на определението за прекратяване като недопустимо на производството по иска на Г. Г. срещу ответника делото приключва спрямо този ищец и следователно няма основание да се приеме, че съдът неправилно се е произнесъл по отговорността на ищеца за разноските на ответника, направени в производството пред СГС по ЧЖ на ищеца срещу определението за прекратяване на делото спрямо последния. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС,Първо т.о.