Определение № 60356 от 10.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1861/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания "Бул инс" АД срещу решение №1451 от 03.07.2020г. по в.гр.д. №4065/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, в частта, с която е потвърдено решение №3163 от 02.05.2019г., поправено с решение №4697 от 26.06.2019г. по гр. д. №12621/2918г. на Софийски градски съд, ГО, 22 състав, в частта, с която ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено на основание чл. 226 от КЗ /отм./ и чл.86 от ЗЗД, да заплати в условията на солидарност с „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, на Г. Р. В. сумата 25500 лева, като застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната баба И. Т. З., починала при ПТП на 13.10.2013г. на третокласен път №105 км.145-146 в землището на [населено място], м. Хан С., по вина на С. Д. С., управлявал л.а. „Фолксваген Голф“ с рег. [рег.номер на МПС] и по вина на Н. И. И., управлявал л.а. „Пежо 206“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.10.2013г. до окончателното плащане, както и разноските по делото. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Касаторът изтъква, че процесното ПТП е настъпило при действието на ППВС №2/1984г., а съставът на Софийски апелативен съд неправилно е мотивирал изводите си с разрешенията в ТР №1 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Счита, че последващите тълкувателни решения, с които се изоставя предишно тълкуване, нямат обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени. Поддържа, че дори да се приемат за приложими разясненията на ТР №1 от 21.06.2018г., не е налице въведеното с тълкувателното решение изискване за създадена трайна и дълбоко емоционална връзка с починалия, тъй като в случая са налице обичайни за българското общество отношения между родственици. Поддържа, че в случая е приложима методиката, установена в § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ и сумата на обезщетението не може да надхвърля 5000 лева. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Дължи ли се обезщетение на ищеца като наследник от съответен кръг наследници /внучка на покойната/ и при събраните доказателства по делото, предвид и разясненията, дадени в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, че е необходимо да се касае за „особено близка връзка с починалия“ и че обезщетение се дължи „по изключение”? При какви установени обстоятелства се счита за доказано, с надлежни доказателствени средства в процеса, правото на обезщетение „по изключение” и „особено близка връзка с починалия“, от значение ли е, че покойният и ищеца не са живели в едно домакинство и са имали отделни семейства, като са се виждали спорадично през лятото, без да имат изградена връзка като между родител и дете? Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия“ и „по изключение”, посочено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, и покрива ли се този критерий с установените по делото факти, в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищеца? 2. Разпоредбите на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ и чл.493 а от КЗ противоречат ли на практиката на СЕС и на Директива 2009/103/ЕО? 3. Въпрос относно „критерия за определяне на справедливо“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди. 4. Има ли обратно действие ТР №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, предвид факта, че не просто тълкува правна норма, а отменя друго действало тълкувателно постановление на ВС, с което същата правна норма се тълкува в друг смисъл? Касаторът поддържа, че въпросите по т.1 са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1 от 21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК и практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК / решение №72 от 12.03.2010г. на ВКС на РБ, ГК, IІ г.о. и други/; Твърди, че по въпроса по т.3 от изложението съдът се е произнесъл в отклонение от задължителните разяснения на ППВС №4/23.12.1968г. и в противоречие с решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. По втори и четвърти въпрос също сочи допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, без да цитира конкретна практика на ВКС по поставените въпроси. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата Г. Р. В. поддържа, че не са налице основанията за достъп до касация по поставените от ЗД "Бул Инс“ АД въпроси, както и че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на нейната баба И. Т. З., вследствие ПТП, настъпило на 13.10.2013г. на третокласен път №105 км.145-146 в землището на [населено място], м. Хан С., по вина на С. Д. С., управлявал л.а. „Фолксваген Голф“ с рег. [рег.номер на МПС] и по вина на Н. И. И., управлявал л.а. „Пежо 206“ с рег. [рег.номер на МПС]. Приел е за безспорно установени наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО“, сключена с ответника ЗД "Бул Инс“ АД за автомобила „Пежо 206“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Н. И. И., вината на водача на този автомобил за настъпване на ПТП, механизмът на причиняване на ПТП и причинната връзка между него и настъпилата смърт на И. Т. З.. Позовал се е на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК, като е намерил за установени релевантните факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на особено близка привързаност между ищцата и баба й, при която смъртта на И. Т. З. е причинила на ищцата морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. Счел е за неоснователни доводите във въззивната жалба на ЗД „Бул Инс" АД за неприложимост на ТР № 1 от 21.06.2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС към процесния случай, тъй като застрахователното събитие е настъпило преди приемането му. Приел е разпоредбата на § 96 ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ за неприложима по делото, като е посочил, че тази разпоредба има отношение към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г. По тези съображения съдът е заключил, че при определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение по делото са приложими правилата на отменения Кодекс за застраховането. Изложил е и съображения, че дори и разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ да се приеме за приложима, съдът не е ограничен от предвидения в нея максимален размер на обезщетението. Позовал се е на чл.1, параграф 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „ГО“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, в които са посочени минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „ГО“. Изтъкнал е, че доколкото в цитираните директиви не е предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице, разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018г./ не е в съответствие с общностното право. Съобразявайки характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания след смъртта на нейната баба И. Т. З., съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 25 500 лева, колкото са присъдени от първоинстанционния съд, но е приел, че законната лихва се дължи само за период от три години преди завеждане на исковата молба, с оглед направеното от ответника възражение за давност по чл.111 б. „в“ от ЗЗД, а именно от 28.09.2015г. до окончателното изплащане на сумата. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Въпросите по т.1 от изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК относно това дали на ищцата се дължи обезщетение при събраните по делото доказателства и съобразно разясненията в ТР №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, не изпълняват общото изискване за допускане на касационно обжалване. Въпросите не съставляват материалноправни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото са свързани с преценка на правно значимите факти и събраните по делото доказателства за тях, следователно отговорът им е фактологично обусловен. Наред с това въпросите не отразяват коректно мотивите на въззивното решение, а са израз на тезата на касатора за недоказана изключителна близост в отношенията между ищцата и нейната починала баба. С тях се въвеждат твърдения за факти, различни от тези, които съдът е приел за установени, а именно, че ищцата и нейната баба са живели в едно домакинство през по - голямата част от годината. Не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат обобщени в решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика е обсъдил всички събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и нейната баба, загинала при процесното ПТП. При този извод се е позовал на специфичните в конкретната житейска ситуация обстоятелства – че починалата И. Т. З. е живяла със семейството на сина си от 2004г. и се е посветила на отглеждането на своята внучка Г., като я обграждала с много грижи и обич, че през по- голямата част от годината двете са живели в едно домакинство, че двете постоянно са общували, което е създало засилена емоционална близост и силна привързаност между тях. Установил е, че вследствие смъртта на своята баба, ищцата е претърпяла страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния, като е изтъкнал настъпилата промяна в характера и отношенията й с околните – същата се затворила в себе си и отказвала да се вижда с приятели. При тези фактически констатации, изводът на въззивния съд за наличие на материалноправна легитимация на ищцата да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната баба, не е в отклонение от задължителната практика на ВКС. Въпросът по т.2 от изложението е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не е налице основната предпоставка за достъп до касация, тъй той не е eдинствено обуславящ за крайните изводи на съда за неприложимост на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018г./, императивно установяващ лимит за обезщетяване на лицата по чл.493а ал.4 от КЗ за понесените неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Действително въззивният съд е изложил доводи, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018/ не е в съответствие с общностното право и не следва да бъде съобразявана, тъй като предвижда лимит, който е под посочените в чл.1, пар.2 от Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО. Тези доводи на съда са изложени като допълнителен аргумент. Решаващият довод е, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима по настоящия спор, тъй като тя се отнася само за застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г., а в случая са приложими разпоредбите на отменения Кодекс на застраховането. Именно това е решаващият извод на съда за приложимите норми при определяне на размера на застрахователното обезщетение, поради което поставеният от касатора въпрос не се явява единствено обуславящ за изхода на спора. Поставеният от касатора материалноправен въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В цитираното от касатора ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираното от касатора решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о., както и и служебно известните на настоящия състав решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о. решение №101/18.04.2018г. по т.д. №1858/2017г. на ВКС, II т.о., решение №334/13.11.2018г. по т.д. №2690/2017г. на ВКС, II т.о. и други/. В случая, при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, изложил е фактите по спора, анализирал ги е поотделно и в тяхната съвкупност, изяснил е конкретното им значение за определяне на размера на обезщетението, като изрично е съобразил съществувалата силна и трайна привързаност между ищцата и нейната починала баба И. Т. З.. Освен това е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към момента на настъпване на деликта /октомври 2013г./, като е отчел и лимитите на застрахователните покрития по застраховка „Гражданска отговорност“ към същия момент. Следователно въззивният съд е съобразил основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. Последният въпрос в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК се явява обуславящ за изхода на правния спор и отговаря на общия критерий за допускане на касационен контрол, доколкото въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения в ТР № 1/ 21.06.18 г. на ОСНГТК на ВКС, приемайки същите за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът обаче не е обосновал соченото допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, тъй като не е посочил практика на ВКС по поставения въпрос, с която въззивното решение да е в противоречие. Следва да се отбележи, че решението на САС е в съответствие с разясненията относно действието на приеманите от Върховния касационен съд тълкувателни решения, дадени с т.1 от Тълкувателно решение №7/31.07.2017г. по тълк.д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай касационният жалбоподател обосновава наличието на тези особени съществени пороци с противоречие на основни принципи в правото относно деликта, противоречие на закона и събраните по делото доказателства, както и с прилагането на разрешенията на Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Относно приложението на дадените с цитираното тълкувателно решение разяснения към настоящия правен спор настоящият съдебен състав изложи съображения във връзка с поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правни въпроси. Но дори и да се възприемат като основателни доводите за неправилно позоваване на задължителна практика на ВКС, те не биха обосновали очевидна неправилност. Когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 предл.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. При този изход на спора ЗД „Бул Инс“ АД следва да бъде осъдено да заплати, на основание чл.38 от ЗАдв, на адв. Р. Ц. сумата 971,25 лева за адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд