Определение № 193 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4052/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Б. Н., [населено място], чрез пълномощника му адвокат К. К., срещу въззивно решение №260002/17.08.2020г. по гр.дело №291/2020г. на Софийски окръжен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на решението като основание по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1/Когато единият от съпрузите е внесъл земеделски земи, придобити по време на брака на възмездно основание, следва ли да се признае принос на другия съпруг с оглед разпоредбата на чл.103 вр.чл.13, ал.1 СК /1968г./ след като бракът е заварен и не е прекратен. При последвалата земеделска реституция с план за земеразделяне възстановените земи попадат ли в режим на СИО /сочи се противоречие с ППВС №5/1972г. и решение №462/2010г. по гр.д.№823/2009г., ВКС, І г.о.; 2/Може ли въззивният съд при постановяване на решението да формира правните си изводи въз основа на ненаведени в хода на производството твърдения и факти от страните; /сочи се противоречие с ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС/; 3/Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Твърди се липса на произнасяне относно твърдяната нищожност на договора от 12.09.2002г. на основание чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД – липса на воля и относителна недействителност по чл.42 ЗЗД. По отношение на твърдяното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се сочи, че разпоредителната сделка е извършена при действието на СК от 1985г., а не при СК от 2009г., където е предвидено, че наследниците не могат да оспорват сделката, след като наследодателят им не го е извършил в предвидения срок.Твърди се, че не е съобразено и ТР№5/2016г., ОСГТК. Ответникът по касационната жалба Н. Б. Н., [населено място], оспорва същата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл.287, ал.1 ГПК. Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение №204/2019г., по гр.д.№54/2019г. на РС-Елин Пелин, с което е отхвърлен искът на Й. Н. срещу Н. Н. за допускане делба на недвижими имоти: ниви и ливада, находящи се в землището на [населено място] /подробно описани/. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените правни изводи /с изключение на тези относно упражнявано от ответника давностно владение/ и по реда на чл. 272 ГПК е препратил към тях. С оглед оплакванията и доводите във въззивната жалба е посочил, че съгласно удостоверения за наследници и Решение № 126-2/01.09.1994г. на ПК – Елин Пелин процесните имоти са възстановени с план за земеразделяне на общия наследодател /баща/ на страните през 1994г. Б. Н. Г. /П./, който през 2002г. ги продал /чрез пълномощник/ на сина си Н. Н.. Ищецът Й. Н. поддържа, че съпругата на общия наследодател не е участвала в продажбената сделка и не я е потвърдила по реда на чл. 22, ал. 3 от СК /отм./, въпреки че имотите са били в режим на СИО и липсва пълномощно за самия прехвърлител. Сделката е с предмет отчасти чужди права и поради това не е породила целените правни последици, както е и нищожна поради противоречие на закона - чл.22, ал.1 СК /отм./, липса на съгласие от страна на собствениците на имотите и липса на представителна власт по отношение на Б. П.. Въззивният съд е посочил за установено, че бракът между Б. П. и Ц. П. е сключен на 28.02.1943г. С н.а. № 121/17.09.1947г. Бл.П. заедно с Н.П. е закупил недвижими имоти в землището на [населено място]: нива в местност „Ч.“ от 4,1 дка, нива в местност „П.“ от 5,4 дка, нива в местност „Ч. “ от 4,8 дка, нива в местност „М.“ от 6,7 дка., както и ливада в местност „Г.“ от 1 декар. Със заявление за приемане в ТКЗС от 07.04.1957г. Бл.П. е заявил обработваема земя с обща площ 24 дка. Налице е почти пълно съвпадение между площта на внесените в ТКЗС имоти и възстановените на Бл. Н. Г. през 1994г. земи по план на земеразделяне. Няма обаче съвпадение по местности между закупените през 1947г. земеделски имоти и тези, с които наследодателят е влязъл в ТКЗС. Няма основание да се приеме, че закупените по време на брака ниви са останали собствени на наследодателя до 1957г., придобивайки режим на СИО съгласно чл. 103 СК от 1968 г., те са внесените в ТКЗС и са в режим на СИО след реституцията. Индиция в тази насока е фактът, че по договора от 1947г. имотите са придобити от Бл. Г. в съсобственост с трето лице, без данни за последващо прекратяване на съсобствеността. В обобщение е прието за недоказано твърдението, че внесените в ТКЗС имоти са закупени време на брака, преминали в режим на СИО по силата на СК/1968г./ и СК /1985г./. Оттук при продажбата на тези имоти през 2002г. не е налице хипотеза по чл. 22, ал. 1, вр. ал. 3 СК /отм./ П. е продал на ответника изцяло свое лично имущество, поради което сделката е породила целените с нея правни последици. Въззивният съд е приел, че дори процесните имоти да са били в режим на СИО, доводите на ищеца относно правните последици от договора за покупко-продажба от 2002г. са неоснователни. Правните последици от нарушение на забраната по чл. 22, ал. 1, изр.2 СК /1985г./ са изрично регламентирани в чл. 22, ал. 3 от същия. Тъй като тази норма е специална, тя изключва приложението както на общото правило на чл. 26, ал. 1, предл.1 ЗЗД, така и на правния принцип „Nеmo dat, quod non habet“. Следователно, не може да се приеме, че сделката е нищожна поради противоречие на закона, нито че не е породила целения с нея транслативен ефект – както в частта на съпруга, така и в частта на съпругата. Ако с нея Бл.П. е отчуждил еднолично имоти в режим на СИО, следва да се приложат специалните правни последици по чл. 22, ал. 3 СК /1985г./. Доводите на ищеца за правните последици от сделката по отношение на неучаствалата съпруга поради неоспорването й в шестмесечен срок са приети за неоснователни. Посочено е, че срокът тече от узнаването на сделката, а по делото няма данни за този момент. Като се е позовал на практика на ВКС /решение № 39/2020г. по гр.д. № 3322/2019г. ІІ г.о. и т. 2 от ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГТК), въззивният съд е изложил мотиви, че в случай, че неучаствалият в сделката съпруг не я потвърди в 6-месечен срок от узнаването, тя се стабилизира. А ако той е починал, без за него този срок да е започнал да тече, защото не е узнал приживе за сделката, наследниците на неучаствалия съпруг не могат впоследствие да се позовават на тази недействителност, тъй като правото по чл. 22, ал. 3 от СК /отм./ е ненаследимо /решение № 33/2013 г., по гр. д. № 791/2012 г., II г. о., решение № 173/2016 г. по гр. д. № 1613/2016 г., I г. о./ Така нареченото саниране на разпоредителната сделка може да се извърши според закона при липса на оспорване в 6-месечен срок от узнаването, но то важи и в хипотезите при смърт на съпруга, който има право да оспори, тъй като се касае до лично ненаследимо право. В случая със смъртта на Ц.П., сделката от 2002г. се е стабилизирала, а ищецът не е легитимиран да се позовава на чл. 22, ал. 3 СК /1985г./. За неоснователен е приет и доводът за липса на съгласие от страна на съпрузите за извършената продажба. Липсата на съгласие на съпругата е преодоляна в резултат неупражняване правото по чл.22, ал. 3 СК /отм./ приживе. Б. П. пък е действал чрез пълномощник с представителна власт. Пълномощното е описано в н.а. № 26/12.09.2002г., а в тази си част нотариалният акт е официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, чиято материална доказателствена сила не е оборена.Ответникът е собственик на имотите по силата на договора за покупко- продажба от 2002г., поради което липсва съсобственост между страните по отношение на процесните имоти. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. К. съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Първият от тях е неотносим. Това е така, защото въззивният съд не е приел, че по отношение на процесните имоти не е приложим режимът на съпружеската имуществена общност, тъй като са придобити възмездно от един от съпрузите по време на брака, заварен от СК /1968/ и не следва да се признае принос на другия съпруг. В тази връзка не може да се приеме за относимо цитираното ТР№1/1998г., ОСГК. Въззивният съд е приел от една страна, че е недоказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест, че е налице идентичност между придобитите от наследодателя Б. П. земеделски по време на брака му с Ц. П. земи, внесените в ТКЗС и реституираните по реда на ЗСПЗЗ, а от друга- че наследодателят е прехвърлил реституираните имоти и дори те да са били в режим на СИО е налице саниране на разпоредителната сделка с оглед липсата на оспорване в 6-месечен срок от узнаването от съпругата /чл.22, ал.3 СК /1985г./. Правото на неучаствалия в сделката съпруг да я оспори е лично и ненаследимо право, поради което ищецът не може да релевира такова оспорване в настоящото производство. Изводите са обосновани и с установената практика на ВКС по този въпрос / решение №173/2016г. по гр.д.№1613/2016г., І г.о., решение № 33/2013г. по гр.д.№ 791/2012г., ІІг.о./ Според нея хипотезата на чл.22 ал.3 СК /1985г./ касае висяща недействителност на разпореждането с правото на собственост и за разлика от недействителността по чл.26 ЗЗД сделката поражда действие, доколкото не бъде оспорена. Санирането на разпоредителната сделка може да се извърши според закона при липса на оспорване в 6-месечен срок от узнаването само от неучаствалия съпруг. Това важи и в хипотезата на смърт на този съпруг, тъй като се касае до лично ненаследимо право. ТР№5/2013г., ОСГТК приема, че доброволна делба, извършена без участие на единия съпруг, когато идеална част от имота се притежава в СИО, не е нищожна на основание чл.75, ал.2 ЗН и не може да бъде оспорена на това основание от който и да било от съделителите. Единствено, ако делбеният имот не е поставен в дял на участващия в делбата съпруг, то доброволната делба е непротивопоставима на неучаствалия съпруг и може да бъде оспорена само от него по реда на чл.24,ал.4 СК /чл.22,ал.3 СК /отм./ Процесулноправните въпроси /2 и 3/ също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с практиката на ВКС. Въпросът относно произнасянето от въззивния съд по ненаведени в хода на производството твърдения и факти от страните, не може самостоятелно да предпостави допускане касационно обжалване на решението, тъй като решаващите изводи на въззивния съд не са само досежно липса на идентичност на делбените имоти /за което се твърди, че не са въвеждани възражения и доводи от ответника/, а и че е налице разпореждане приживе от наследодателя, което е произвело вещноправен ефект.За пълнота следва да се има предвид, че е установена практиката на ВКС, според която съдът не може да въвежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, тъй като това е нарушение на принципите на равнопоставеност и диспозитивност в процеса. В случая обаче изводите на въззивния съд са направени след обсъждане на събраните по делото доказателства относно закупените и впоследствие внесени от наследодателя земи в ТКЗС във връзка с твърдението на ищеца, че следва да се считат в режим на СИО. Третият въпрос не е решен в противоречие с посочената съдебна практика. В съответствие с установената практика на ВКС по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да преценява събраните в процеса доказателства с оглед спорните по делото факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и въведените от страните доводи и възражения. Не е налице и непроизнасяне относно твърдяната от ищеца нищожност на договора от 12.09.2002г. на основание чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД – липса на воля/съгласие/ и относителна недействителност по чл.42 ЗЗД. Въззивният съд е приел за неоснователен довода за липса на съгласие от страна на съпрузите за извършената продажба. Относно липсата на съгласие на съпругата е посочил, че тя е преодоляна в резултат неупражняване правото по чл.22, ал. 3 СК /отм./ приживе. По отношение на Б. П. е приел, че той е действал чрез пълномощник с представителна власт с пълномощно, описано в н.а. № 26/12.09.2002г., чиято материална доказателствена сила на официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК не е оборена. Липсва и посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на съдебен акт като законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или пък е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Не е налице нито една от хипотезите, при които може да се констатира значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Неоснователни са твърденията на касатора, че е приложена разпоредбата на чл.24,ал.3 СК /2009г./ по отношение на разпоредителна сделка, извършена при действието на СК от 1985г.,с оглед приетото, че наследниците не могат да оспорват сделката, след като наследодателят им не го е извършил в предвидения срок. Изводите в тази насока са мотивирани с практиката на ВКС /посочена по-горе/, която разглежда и конкретни случаи на разпореждане с имоти СИО при действие на СК /1985г./ С оглед изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. С оглед изхода на производството и приложения договор за правна защита по изготвяне на отговор на касационната жалба на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 900 лева – адвокатско възнаграждение. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.