Определение № 1029 от 13.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 74/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. Д. срещу решение №73/21.09.2022г. по в.т.д.№128/2022г. на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено решение №260037/12.04.2022г. по т.д. №22/2021г. на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от В. С. Д. против „Ди Енд Ви Трейдърс“ ООД и „ВД С. 2“ ЕООД искове за обявяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нот.акт №47, том ІІІ, рег.№8402, дело №412/20 г. на нотариус под №290 на НК. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Касационният жалбоподател счита, че съдът не е преценил всички събрани по делото доказателства относно довода за нарушаване на добрите нрави при осъществяване на конкретната продажба на недвижим имот, нито в мотивите си е обсъдил всички доводи и възражения на жалбоподателя. Счита за неправилен и необоснован извода на въззивния съд, че договорът не страда от пороците по чл.26 ал.1 пр.3 и чл.26 ал.2 пр.2 от ЗЗД. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? 2/Пороците по чл.26 от ЗЗД, които водят до изначална нищожност, само по отношение на съдоговорителите ли са установими, тогава когато в преговорите е участвало и лице, имащо качеството на съдружник в дружеството – продавач и самата продажба би засегнала неговите членствени права като съдружник в дружеството - продавач? 3/Следва ли въззивната инстанция, при осъществяване на решаващата си дейност, да спазва правилата на формалната и правната логика, тоест фактическите й констатации и правните й изводи да са обосновани? Касационният жалбоподател поддържа, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разясненията в ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №55/03.04.2014г. по т.д.№1245/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №263/24.06.2015г. по т.д.№37434/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №111/03.11.2015г. по т.д.№1544/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №157/11.02.2016г. по т.д.№3638/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №14/03.05.2019г. по т.д.№937/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., а по третия въпрос - в противоречие с приетото в решение №331/04.07.2011г. по гр.д.№1469/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №134/19.11.2015г. по т.д.№3459/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о. По отношение на втори въпрос сочи наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Ди Енд Ви Трейдърс“ ООД, [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Ответникът по касационната жалба „ВД С. 2“ ЕООД, [населено място], твърди, че липсват предпоставките по чл.280 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Евентуално излага и становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че въззивникът В. С. Д. е съдружник с 49 дяла в „Ди Енд Ви трейдърс“ ООД, което дружество, представлявано от управителя си и втори съдружник К. К., притежаващ 51 дяла, е продало на 30.11.2020г. с нот.акт №47, том ІІІ, рег.№8402, дело №412/20г. на „ВД С. 2“ ЕООД недвижим имот в [населено място], С. промишлена зона, за сумата от 150 000 евро. Също е констатирал, че управителят е свикал общо събрание на съдружниците на 11.09.2020 год. с дневен ред – т.1 приемане на решение за продажба на собствения на дружеството недвижим имот и т.2 приемане на решения относно текущата дейност и изплащане на задължения към трети лица. От събраните доказателства е приел за установено, че въззивникът бил поканен за участие в общото събрание чрез куриер, като поканата до него била изпратена на 31.08.2020г. на адреса му в [населено място], к-с „Братя М.“, [жилищен адрес] но била върната като неполучена след три посещения на адреса и опити за връзка по телефон, като на посочения адрес въззивникът е бил регистриран от 01.02.2007г. Приел е за безспорно между страните обстоятелството, че в периода, когато е било свикано събранието, са текли преговори между купувача и двамата съдружници в дружеството - продавач, при които въззивникът бил представляван от съпругата си. Посочил е изрично, че същото обстоятелство се потвърждава и от показанията на свидетелите, водени от двете страни. При тези данни решаващият състав на Бургаски апелативен съд е изложил мотиви, че правомощието на управителя да свика общо събрание на съдружниците, което да вземе решение по чл.137 ал.1 т.7 от ТЗ, произтича от чл.138 от ТЗ и чл.4 от дружествения договор, като същото не отпада при започнали преговори с участието на представители или с лично участие на съдружниците. Посочил е, че приемането на решение от съдружниците по чл.137 ал.1 т.7 от ТЗ не е условие за валидност на сделката, сключена с трето лице, но във вътрешните отношения на съдружниците именно общото събрание, като волеобразуващ орган, следва да вземе подобно решение. По тези съображения въззивният съд е приел, че свиквайки общо събрание на съдружниците при течащи преговори и все още неясни параметри на сделката, управителят не е действал недобросъвестно. Посочил е също, че не се установява недобросъвестност и при изпращане на поканата до въззивника В. Д. на адреса в [населено място], к-с „Братя М.“ [жилищен адрес] доколкото самият въззивник признава, че не живее на адреса в [населено място], посочен в дружествения договор. Изложил е, че дори да се приеме, че е налице недобросъвестно поведение от съдружника и управител К. към въззивника, чрез изпращане на поканата на регистрирания настоящ адрес, за който е знаел, че не е актуален, това поведение не съставлява накърняване на добрите нрави, тъй като въззивникът е трето за сделката лице. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че пороците по чл.26 от ЗЗД, водещи до изначална нищожност, са установими само по отношение на съдоговорителите, а в случая не се твърди нарушение на принципи и ценности, което да е довело до накърняване правата и интересите на дружеството, а не на съдружника. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че не е въведено твърдение за нееквивалентност на престациите, а само, че са били водени преговори за по-висока цена, която не е била постигната, което не е достатъчно да се обоснове сключване на договора при накърняване на добрите нрави. Въззивният съд е счел за неоснователни и доводите за нищожност на договора поради липса на съгласие, тъй като протоколът от ОСС съдържа нотариално удостоверяване на подписа само на единия съдружник, както и че решението от 11.09.2020г. е липсващо, невзето решение, и съответно на това – нищожно. Изтъкнал е, че при сключване на договора дружеството - продавач е било представлявано от управителя си и именно той е изразил воля, достатъчна да се постигне съгласие. Позовал се е на разрешенията в ТР №3/15.11.2013 год. по т.д.№3/13г. и е приел, че всякакви пороци при вземане на решението по чл.137 ал.1 т.7 от ТЗ или при оформяне на протокола, ако съществуват, са напълно ирелевантни за действителността на продажбата и имат значение само във вътрешните отношения на съдружниците и между управителя и дружеството. В допълнение е изтъкнал, че в закона не се съдържа изискване за заверка на подписа и съдържанието на протокола по чл.137 ал.4 от ТЗ в деня на провеждане на събранието и от по-късната заверка в случая не може да бъде направен извод за липсващо, невзето решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият и третият въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК засягат правомощията на въззивната инстанция във връзка с обсъждане на доказателствата и доводите на страните и се поставят с оглед касационното оплакване на жалбоподателя, че съдът не е взел предвид доказателства от значение за правилното решаване на спора, а именно доказателствения материал, отнасящ се до недобросъвестността на управителя на дружеството – продавач, включително и свидетелските показания. Съобразно постановките по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр.1 от ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл.269, изр.2 от ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Съгласно цитираната от касатора и служебно известната на настоящия състав на ВКС константна практика на касационната инстанция: решение №161/04.10.2016г. по т.д. №2220/2015г. на ВКС, II т.о.; решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, II т.о.; решение №127/05.04.2011г. по гр.д. №1321/2009г. на ВКС, IV г.о.; решение №134/30.12.2013г. по т.д. №34/2014г. на ВКС, II т.о.; решение №68/24.04.2013г. по т.д. №78/2012г. на ВКС, II т.о., въззивният съд е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им в рамките на наведените от страните оплаквания във въззивната жалба и доводи в писмения отговор. В настоящия случай решаващият състав на Бургаски апелативен съд е обсъдил релевантните за спора доказателства и доводи на страните, които са били редовно въведени в процеса. Подробно са обсъдени доводите за недобросъвестност на управителя на „Ди Енд Ви трейдърс“ ООД, изразяваща се в свикване на общо събрание на съдружниците при течащи преговори и все още неясни параметри на сделката, както и в изпращане на поканата за събранието до съдружника Д. на адреса му в [населено място], к-с „Братя М.“, бл.15. Въззивният съд е аргументирал извод за неоснователност на тези доводи след анализ на представените писмени доказателства относно свикването на общото събрание на съдружниците, включеното и издадено удостоверение относно адресната регистрация на съдружника В. Д. – ищец по делото, както и след обсъждане на свидетелските показания, за които е приел, че потвърждават твърдението на ищеца за провеждане през лятото на 2020г. на преговори относно сключването на договора за продажба на процесния имот между дружествата – ответници по иска. По този начин съдът не е допуснал отклонение и от практиката на ВКС относно изискването за обоснованост на фактическите констатации и правните изводи на съда, доколкото съдът е извел свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Правилността на тези фактически констатации, в резултат дейността на съда по преценка и анализ на събраните по делото доказателства, не подлежи на проверка във фазата по селекция на касационните жалби. Вторият въпрос в изложението е относим към предмета на спора, но не отговаря на общия критерий за достъп до касация, доколкото не е единствено обуславящ по отношение на извода за неоснователност на предявения иск. Въззивният съд e приел, че свиквайки общо събрание на съдружниците при течащи преговори и все още неясни параметри на сделката, управителят не е действал недобросъвестно, нито се установява недобросъвестност и при изпращане на поканата на адреса в [населено място], к-с „Братя М.“ [жилищен адрес] на който ищецът е бил регистриран, а и сам е признал, че не живее на адреса в [населено място], посочен в дружествения договор. Само като допълнителен аргумент е посочил, че пороците по чл.26 от ЗЗД, водещи до нищожност, следва да бъдат установени само по отношение на страните по сделката, а в случая не се твърди нарушение на принципи и ценности, което да е довело до накърняване правата и интересите на дружеството, а не на съдружника. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Бургаски апелативен съд въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд