Определение № 1148 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ срещу постановеното в производство по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ решение № 81 от 09.05.2023 г. по въззивно гр. д. № 129/2023 г. на Пловдивския апелативен съд. Решението се оспорва в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение от 12.01.2023 г. по гр. д. № 482/2022 г. на Хасковския окръжен съд, като краен резултат Прокуратурата е осъдена да заплати на К. Д. К. 30 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение по досъдебно производство № 2/2015 г. на С „БОП“ – Хасково, Кърджали, за извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, вр. с ал. 2 НК, прекратено с постановление от 20.02.2020 г. на прокурор от Специализирана прокуратура, в сила от 26.02.2020 г.,ведно със законната лихва върху сумата от тази дата. Според касатора обжалваното съдебно решение е неправилно и необосновано в частта му относно присъденото обезщетение Оплакването е за несъобразяване на определеното обезщетение с обществения критерий за справедливост, предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането, съответно за прекомерното завишаване на дължимата сума на база доказаните реално претърпени вреди. В изложение към жалбата се поддържа тезата за произнасяне в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ по въпросите за начина на определяне на неимуществените вреди, съобразно установения в чл. 52 ЗЗД критерий, задължението на съда да обоснове преценката си след обсъждане на всички конкретно установени обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и то като вземе предвид само онези от тях, за които е доказано, че са пряка последица на незаконното обвинение. Позовава се на ППВС № 4/ 1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решения на касационната инстанция по чл. 290 ГПК. От ответника по касация К. Д. К., чрез адв. Г. Г., е подаден писмен отговор със становище за необоснованост на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. – за неоснователност на жалбата по същество. Претендира адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция. След образуване на касационното производство К. К. е починал и на негово място са конституирани законните му наследници А. А. Д.-К. и К. К. К.. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г.о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба.Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по повдигнатия процесуалноправен въпрос. Съображенията за това са следните: По делото е прието за безспорно установено, че ищецът К. е бил привлечен като обвиняем по горепосоченото досъдебно производство на 13.12.2015 г., както и че до прекратяването му с постановление на прокурор от Специализираната прокуратура на 26.02.2020 г. е изминал период от около 4 години и 3 месеца. В хода на производството му е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от около 2 месеца, която е търпяна ареста в [населено място], а след това са определени мерки „парична гаранция“ в размер на 10 000 лв. и „забрана за напускане пределите на Република България“. При тези констатации въззивната инстанция е ангажирана отговорността на Държавата, в лицето на Прокуратурата, за причинените вреди вследствие незаконното обвинение. За да определи размера на дължимото обезщетение съобразно критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, апелативният съд е взе предвид представената по делото медицинска документация, изслушаното пред окръжния съд заключение на медицинска експертиза, както и показанията на доведените от ищеца свидетели. След анализ на събраните доказателства е приел, че заболяването „латерална амиотрофична склероза (болест на двигателния неврон) не е в причинна връзка с процесното наказателно производство.Противоположен извод обаче е изведен по отношение констатираното отслабване,дентални оплаквания,оредяване и побеляване на косата,които вещото лице обяснява с появата и неконтролираното протичане на захарен диабет – заболяване, отключването на което може да бъде обяснено с причинения стрес вследствие протеклото досъдебно производство.В тази връзка изводът е подкрепен с последователните и логични показания на изслушаните трима свидетели, че преди да бъде задържан ищецът бил здрав, жизнен, спортувал, работел с удоволствие. Здравословните проблеми започнали след 2015 г., 2016 г. - след ареста му и уволнението от Митницата.Развил диабет, изпадали му зъбите, започнал да се оплаква от болки в крайниците и кръста. Много трудно понесъл ареста си,тежко преживял,че го третирали като престъпник, отказал да сключи споразумение, тъй като не бил виновен.Заболяванията му се развивали прогресивно към влошаване.След излизането си от ареста не бил същия човек, бил коренно променен физически и психически, а случаят с разследването и задържането на митничарите, сред които и К., станал много известен в [населено място] – навсякъде се говорело само за това, още повече, че и медиите обилно отразявали случая. Съобразявайки всичко изложено съдебният състав е взел предвид и факта, че ищецът е бил обвинен в тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК и то в качеството на длъжностно лице „митнически инспектор“. Общата продължителност на наказателното производство от около 4 години и 3 месеца, протекло само на досъдебна фаза, е приел за значителна.Като завишаващи размера на дължимото обезщетение са взети предвид наложените мерки за неотклонение, личните притеснения, социалната изолация, общественото достояние на случая, обстоятелството, че К. е имал медицински проблеми, някои от които провокирани или най-малкото обострени в резултат от преживения стрес във връзка с наказателното производство. С тези съображения е определена сумата от 30 000 лв. като адекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди. При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, поставените въпроси относно приложението на критерия по чл. 52 ЗЗД и правомощията на въззивната инстанция в производството по присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, не обосновават допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Касаторът бланкетно се позовава на противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси, като общо навежда довода за прекомерно завишаване на дължимото обезщетение и присъждането на такова за вреди, които не са в пряка причинноследствена връзка с приключилото наказателно преследване. В изложението към жалбата не е аргументирана връзката на конкретно формулираните въпроси с делото – не се сочи кои доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на страната съдът не се е произнесъл в мотивите, кой извод не е подкрепен с преценка на доказателства, или казано по друг начин – въпросите са зададени твърде общо и не кореспондират с фактическата и правна рамка на делото. Съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, изискването за точно и мотивирано изложение се отнася и до основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и противоречие с цитираната тълкувателна и казуална практика на ВКС, след като видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения по съществените доказателства от значение за ангажиране отговорността за вреди, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени на тяхна база. Събраният доказателствен материал е подробно обсъден, като кратко и ясно е обозначено значението на установените правнорелевантни факти за размера на дължимото обезщетение. С това задължителните указания на ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС се явяват надлежно изпълнени. Несъгласието на касатора с конкретно изведените фактически констатации не представлява основание за допускане на касационно обжалване. Приложените към изложението на касатора решения на ВКС не обосновават несъответствие на присъденото обезщетение спрямо с обществения критерии за справедливост. Същите касаят случаи, в които интензитетът на претърпените вследствие незаконното обвинение вреди е значително по-нисък, без да са налагани тежки мерки за неотклонение и при по-кратка продължителност на наказателното производство Върховният касационен съд многократно е разяснявал в практиката си, че определянето на обезщетението по справедливост предполага преди всичко конкретност и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай на нематериално увреждане. Приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД изключва въвеждането на унифицирани и универсално установени размери на обезщетенията, които да бъдат прилагани към различните, макар и сходни помежду си правоотношения, а изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи ще бъде нарушено само тогава, когато размерите на присъдените обезщетения се различават драстично помежду си, без да се констатират съответни различния в казуистиката на разглежданите правни спорове (в т. см. решение № 270 от 16.02.2018 г. по гр. д. № 284/2017 г., ІV г. о.) В настойщия случай цитираната от Прокуратурата на РБ съдебна практика не обосновава извод за произнасяне в противоречие с така изложените указания относно приложението на закона. В заключение настоящият съдебен състав намира, че не са обосновани предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по постъпилата срещу него жалба от Прокуратурата на РБ. При този изход в полза на наследниците на К. К. следва да се присъди поисканото възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба на Прокуратурата в размер на 3 000 лв., заплатени в брой съгласно договор за правна защита и съдействие от 17.06.2023 г. Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.