Определение № 628 от 03.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4873/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4364/13.08.2021 година, подадена от Прокуратурата на Република България и насрещна такава с вх. № 4630/02.09.2021 година, подадена от М. З. П., двете против решение № 82/16.07.2021 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 66/2021 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 260 128/13.11.2020 година, Окръжен съд Плевен, постановени по гр. д. № 535/2020 година, с което Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на М. З. П. сумата от 8000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление по чл. 234, ал. 1 от НК, за което П. е била оправдана с присъда № 20/25.07.2019 година на Районен съд Левски, постановена по н. о. х. д. № 225/2018 година, потвърдена с решение № 205/25.11.2019 година на Окръжен съд Плевен, постановено по в. н. о. х. д. № 661/2019 година и влязла в сила на 25.11.2019 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 25.11.2019 година до окончателното й заплащане, като за разликата над уважения размер от 8000.00 лева до пълния предявен размер от 35 000.00 лева искът е отхвърлен. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че направената от съда оценка на обстоятелствата от значение за определяне на размера на неимуществените вреди била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което искът да бъде отхвърлен изцяло или размерът на присъденото на М. З. П. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намалено като се съобрази с обема на действително претърпените вреди. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответницата по тази касационната жалба М. З. П. е подала отговор на същата с вх. № 4629/02.09.2021 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 82/16.07.2021 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 66/2021 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част. В подадената от М. З. П. насрещна касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 35 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Апелативен съд Велико Търново е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, М. З. П. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 29.07.2021 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4364/13.08.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. М. З. П. е била уведомена за касационната жалба на насрещната страна на 19.08.2021 година, а подадената от нея насрещна касационна жалба е с вх. № 4630/02.09.2021 година, като е подадена по пощата на 01.09.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 287, ал. 2 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Велико Търново е изложил съображения, че в конкретния случай при определяне размера на обезщетението за претърпените от М. З. П. неимуществени вреди и за прилагане принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД следвало да се отчетат следните обстоятелства: към момента на започване на наказателното производство П. била на възраст 57 години, живеела в малко населено място-с. О., Плевенска област и към същия момент не била осъждана; П. била привлечена като обвиняема в извършаване на престъпление по чл. 234, ал. 1 от НК-за това, че със сина си В. Д. П. държала и продавала акцизни стоки, общо 236 литра алкохолни напитки на обща стойност 1475.00 лева, без поставен акцизен български бандерол; за горепосоченото престъпление се предвиждало наказание лишаване от свобода от една до шест години и глоба до 10-кратния размер на пазарната цена на разпространяваните стоки, както и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК; престъплението, в извършването на което била обвинена П. било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; наказателното производство срещу нея било продължило около две години, който срок бил разумен, като в този период делото било разгледано в досъдебната фаза и в съдебната фаза на две инстанции с множество съдебни заседания-три открити съдебни заседания при първото разглеждане на делото в районния съд и четири съдебни заседания при разглеждане на делото повторно от районния съд; наказателното производство било протекло при двукратно образуване на дело в първата инстанция, всяко от които приключвало с оправдателна присъда, и двукратно проведено въззивно производство; през целия период П. е била с най-леката мярка за неотклонение „подписка“; извършеното претърсване и изземване от дома й в [населено място] било станало известно в общността и се било отразило неблагоприятно на положението й в обществото, засегнати били честта и достойнството й. С присъда постановена по н. о. х. д. № 225/2018 година на Районен съд Левски, влязла в сила на 25.11.2019 година, М. З. П. била призната за невинна и оправдана по повдигнатото й обвинение за горепосоченото престъпление. Установено било, че П. била претърпяла неимуществени вреди, свързани с негативните й преживявания-била притеснена, напрегната, изнервена, изпитвала страх и безпокойство от повдигнатото обвинение за тежко умишлено престъпление и воденото наказателно производство; притеснявала се как ще приключи делото, както за нея, така и за сина й, който също бил привлечен като обвиняем за същото престъпление; изпитвала срам и неудобство от хората в селото и съседите, имайки предвид, че [населено място] било малко населено място; плачела безпричинно, изпадала в емоционална нестабилност, заявявала, че не иска да живее и иска да сложи край на всичко; през периода на воденото наказателно производство при нея били диагностицирани следните заболявания: диабет-тип 2, хипертонична болест; рецидивиращо депресивно разстройство без психотични симптоми; доброкачествен тумор на дясната гърда, които заболявания според заключението на съдебномедицинската експертиза не били в причинна връзка с преживяванията й от воденото наказателно производство; независимо, че притесненията и стреса от воденото наказателно производство не били пряка причина за появата на посочените заболявания, то психическото напрежение и стреса, които била изпитвала П. по време на воденото срещу нея наказателно производство, били оказали неблагоприятно въздействие върху здравословното й състояние, което следвало да бъде отчетено. От приетото по делото заключение на съдебномедицинската експертиза се установявало, че психичното напрежение и стрес, на които М. З. П. била подложена през периода на воденото срещу нея наказателно производство, сами по себе си не можели да причинят диабет-тип 2, но можели да допринесат за повишаване нивото на кръвната захар, което косвено можело да допринесе за отключване на това заболяване. Заключението на съдебномедицинската експертиза било, че заболяването артериална хипертония, също диагностицирано през процесния период, се проявявало и развивало комплексно от множество фактори. Било възможно продължителният психически стрес в някаква степен да даде негативно отражение върху заболяването и да се задълбочат симптомите. Според заключението на съдебномедицинската експертиза преживените стрес и притеснения от повдигнатото обвинение имали значителен дял за психичното състояние на М. З. П., описано в епикризите и амбулаторните листи като рецидивиращи епизоди на потиснатост, липса на настроение, нарушен сън, липса на желание за дейности, затвореност и други, за които съобщавали и разпитаните по делото свидетели. Недоказани останали твърденията на М. З. П., че психичното й заболяване било в пряка причинна връзка с незаконното обвинение. П. била диагностицирана с „рецидивиращо депресивно разстройство“. Според заключението на съдебномедицинската, не се установявала и пряка причинна връзка, между незаконното обвинение и останалите заболявания на П.-доброкачествен тумор на дясната гърда и контузия на глезена с увреждане на нервните коренчета. На П. се дължало обезщетение само за вредите, които били пряка и непосредствена последица от обвинението, за което била оправдана. С оглед на това и при съобразяване на всички посочени обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, и с оглед критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд считал, че справедливото обезщетение в случая било в размер на 8000.00 лева. Обезщетението се дължало, заедно със законната лихва, считано от 25.11.2019 година (датата на влизане в сила на оправдателната присъда) до окончателното му изплащане. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва ли да извърши задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Твърди се несъответствие на въззивното решение с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. З. П. е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това длъжен ли е съдът да обсъди всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и доказателства по делото. Твърди се, че по така поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС, решение № 49/27.04.2011 година, постановено по гр. д. № 697/2010 година, решение №9/07.02.2012 година, постановено по гр. д. № 733/2011 година, решение № 95/23.04.2014 година, постановено по гр. д. № 5804/2013 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 115/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 539/2011 година и решение № 299/15.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1179/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставените от двете страни, в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси не обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил установената практика, съгласно която отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд Велико Търново разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Тези обстоятелства са приети за установени от въззивният съд след обсъждане на всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, като въз основа на това обсъждане съдът е формирал свои собствени изводи по съществото на спора, които са намерили отражение в мотивите към постановения от него акт. По отношение на въпросите свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 82/19.07.2021 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 66/2021 година по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 4364/13.08.2021 година и от М. З. П. насрещна касационна жалба с вх. № 4630/02.09.2021 година, поради което такова не трябва да се допуска. Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение