Определение № 75 от 26.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 664/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д. срещу определение № 276803/23.12.2021 г. по в. ч. гр. д. № 3629/2021 г. на Софийския градски съд, с което без уважение е оставена частна жалба срещу определение № 20285266/30.12.2020 г. по гр. д. № 34943/2020 г. на Софийския районен съд за оставяне без уважение на молба по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса. Преди да пристъпи към разглеждането на частната касационна жалба настоящият състав на ВКС на РБ, I-во г. о., намира, че следва да се произнесе по искането на жалбоподателя за отвод, мотивирано с довода, че всички състави на ВКС са си давали и си дават отвод по дела, водени от него и от представлявани от него фирми. Съдът счита искането за неоснователно, тъй като не са налице каквито и да е обстоятелства, съставляващи основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Ето защо искането ще бъде оставено без уважение. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивно определение, подлежащо на триинстанционно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, следователно е допустима. Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол настоящият състав на ВКС на РБ, I-во г. о., намира следното: Жалбоподателят е предявил обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди. Направил е искане за освобождаване от дължимата по делото държавна такса. Първоинстанционният съд е приел, че по делото не са представени доказателства за наличието на факти и обстоятелства, от които да се направи обоснован извод, че ищецът няма достатъчно доходи или друго имущество, което да му позволи заплащането на държавна такса или че заплащането ѝ е ограничено с оглед здравословното му състояние, обстоятелството, че полага грижи и дава издръжка на други лица, или че е в напреднала възраст, която да не му позволява това. Още повече, че от наличните доказателства категорично се оборват твърденията му в тази насока, а представената декларация е избирателно попълнена. Съдът е извършил служебна справка в търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел и е констатирал, че ищецът е съдружник, управител и/или член на управителния съвет и акционер в множество търговски дружества, някои от които съвсем наскоро регистрирани. Посочил е, че декларацията, че не е сключил договор за управление с дружествата и не получава доходи от същите не разколебава становището на съда. Ищецът е в трудоспособна възраст, като твърдяната трайно намалена работоспособност не разколебава категоричността на становището, че не са налице обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Съдът е посочил и това, че за уважаване на молбата не е достатъчно заплащането на държавната такса да затруднява ищеца, а е необходимо да бъде установено по несъмнен начин, че отсъства всякаква възможност същата да бъде заплатена, което в случая не е установено. Въззивният съд е посочил, че споделя изцяло мотивите към първоинстанционното определение и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Добавил е, че съгласно практиката на ВКС по молбата за освобождаване от внасяне на такси и разноски съдът следва съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК да вземе предвид доходите на лицето и неговото семейство /т. 1/, имущественото състояние, удостоверено с декларация /т. 2/, семейното положение /т. 3/, здравословното състояние /т. 4/, трудовата заетост /т. 5/, възрастта /т. 6/, както и други констатирани обстоятелства /т. 7/, от което заключил, че декларацията за имуществено състояние е само един от критериите, които имат значение за основателността на молбата. При извършваната преценка дали молителят разполага с достатъчно средства за заплащане на държавна такса съдът не е ограничен единствено от посоченото в декларацията, а може и е длъжен да отчете всички други обстоятелства, които са установени по делото и са релевантни към искането. Когато бъде установено, че представената декларация е непълна и е налице имущество и доходи, които не са отразени в нея, т. е. укрито имущество, този факт следва да се преценява наред с всички останали обстоятелства, имащи значение за освобождаването от държавна такса. Въззивният съд посочил, че наложените с постановления на НАП обезпечителни мерки не са основание за освобождаване от заплащане на държавна такса. Добавил и това, че съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК единствено имущественото състояние се установява с декларация, подписана от лицето; всички останали обстоятелства се установяват с писмени доказателства. Видно от извършената служебно справка в търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, ищецът упражнява търговска дейност като едноличен търговец, вписан е като управител и съдружник в множество търговски дружества, представлява и е член на съвета на директорите на акционерни дружества, които не са обявени в ликвидация или несъстоятелност, с оглед на което може да се направи извод, че тези дружества развиват търговска дейност, като липсват доказателства те да са с отрицателен финансов баланс, а дейността на управителя на търговско дружество е уредена като възмездна /арг. чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ/. Не са представени доказателства ищецът да е регистриран в Бюрото по труда, за да се приеме, че е безработен и не получава доходи. По тези съображения въззивният съд е заключил, че липсват предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК и молбата правилно е оставена без уважение. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване на въззивен съдебен акт се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща - произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил правната воля на съда /решаващия му извод/, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК, изискващи въпросът да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В разглеждания случай след дадените по реда на чл. 285, ал. 1 ГПК указания от съдията-докладчик за привеждане на частната касационна жалба в съответствие с изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят е представил „молба касационни основания“. В нея поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като твърди, че в нарушение на Съда на Европейския съюз е нарушено правото му на справедлив процес от безпристрастен съд и е нарушен чл. 6 ЕКПЧ - ограничен достъп до справедлив процес от безпристрастен съд; нарушено е и вътрешното право, Конституцията на РБ. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е обосновано с твърдение за напълно неправилно и незаконосъобразно, при съзнателно погрешно третиране на събраните доказателства, при явно използване на служебно положение с цел причиняване на вреди и загуби явно извършено престъпление - набеждаване на жалбоподателя от страна на съдебния състав и приписване на престъпление, каквото той не е извършил - изготвяне на документ с невярно съдържание. Жалбоподателят сочи, че не е съдружник или акционер в никоя капиталова фирма и няма никакви дялове, няма договор за управление като управител и/или изпълнителен директор и съответно не получава никакви доходи за такива дейности, което е декларирал изрично с декларации по чл. 313 НК и може да се провери в търговския регистър. Твърди, че нито една от фирмите, които управлява - повечето 80-90%, не извършва дейност, а тези, които извършват някаква дейност, само трупат разходи. Доказал е, че има експертно решение на ТЕЛК и единствено получава инвалидна пенсия. Или - нищо от написаното от съдебния състав не отговаря на истината. Сочи, че няма никакво произнасяне нито по декларацията по чл. 83, ал. 2 ГПК, нито по приложените епикризи, които доказват влошено здравословно състояние. Притежаваният от него етаж в груб строеж, възбранен незаконно, не може да носи доходи. При това изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице. Касаторът не е изпълнил първото условие на закона, а именно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. В ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане, като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните /арг. от чл. 5 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и др./. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. Развитите в него доводи са за неправилност на обжалваното определение, които са неотносими в производството по чл. 288 вр.чл. 280 ГПК по селекция на касационните жалби и не представляват изпълнение на посоченото първо условие за допускане на частната касационна жалба до разглеждане по същество. Същевременно в т. 1 на тълкувателния акт е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая обаче не е налице и поддържаното допълнително основание - това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът не е посочил, нито е представил актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които обжалваното въззивно определение да противоречи. Следва да се посочи и това, че според практиката на Съда на Европейския съюз преценката на възможността за освобождаване от такси и разноски по производството на делата действително е свързана с достъпа до правосъдие и при направено искане съдът следва да извърши такава преценка, но само въз основа на данните по конкретното дело. Такава преценка в случая е извършена и тя се основава на представените по делото доказателства, поради което не е налице противоречие с посочената практика. Позоваването на чл. 6 от КЗПЧОС е ирелевантно, тъй като решенията на Европейския съд по правата на човека не са сред актовете, които могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.