Определение № 1041 от 14.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1031/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „ФЗ В. К.“ ООД против определение № 1132 от 27. 04. 2023 г., постановено от Софийски апелативен съд /САС/ по в.ч.гр.д. № 1000 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно определение № 721 от 02. 03. 2023 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/ по т.д. № 1668 по описа на съда за 2022 г. в неговата част, с което производството по делото е прекратено, като недопустимо.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, иска се отмяната му и връщането на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложение на основания за допускане на касационно обжалване се формулират въпросите:

1. Допустимо ли е предявяването на иск с правно основание чл. 464 от ГПК срещу ипотекарен длъжник, срещу когото е открито производство по несъстоятелност? Твърди се, че предявеният иск е с петитум да се установи, че не съществува обезпечено вземане на кредитор /„Първа инвестиционна банка“ АД /“ПИБ“ АД//, посочен от ищеца – частен касационен жалбоподател, като единствен ответник в производството, който е взискател в изпълнително производство, конкуриращ с ищеца, и е провел изпълнение върху ипотекирани имоти, които обаче са собственост на трето лице /“Локал Асет Мениджмънт Енд Рисорсис“ АД/ - дружество, обявено в несъстоятелност. При това се излага, че предявен, съобразно указанията на съда, и срещу третото лице – несъстоятелният собственик на ипотекираните имоти, искът би бил недопустим, поради забраната на чл. 637, ал. 6 от ТЗ. Поддържа се, че прекратявайки делото, поради липсата на конституиране на обявения в несъстоятелност ипотекарен длъжник, САС се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от значение за правилното решаване на спора, а правилното му решаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

2. Допустимо ли е предявяването на отрицателен иск с правно основание чл. 124 от ГПК от ипотекарен кредитор за установяване погасяването на предходно учредена в полза на друго лице договорна ипотека поради погасяване на главното вземане, за обезпечение на което е била учредена първата по ред ипотека? Твърди се, че с предходно определение на САС по делото искът е квалифициран като такъв с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, а не по чл. 464 от ГПК, като е признат и правния интерес на ищеца да води именно иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК с процесния петитум, в противоречие с обжалваното второ определение на САС, с което такъв интерес му е отречен. Излага се, че ищецът не би могъл да води иск по чл. 464 от ГПК, който следва да бъде предявен съвместно срещу кредитора, чието вземане ищецът оспорва и длъжника, поради недопустимостта на такъв иск, на основание чл. 637, ал. 6 ТЗ. Сочи се, че приетото от въззивния съд по посочения въпрос противоречи на Тълкувателно решение № 8 от 27. 11. 2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според т. 1 от което правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява. Претендира се произнасяне на въззивния съд по посочения процесуалноправен въпрос в противоречие с тълкувателната практика на ВКС, както и че отговорът на същия е от значение за точното прилагане на закона, и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

3. Допустимо ли е насочване на искова претенция срещу ответник, за който е налице правен интерес от уважаване на претенцията? Излага се, че третото лице – ипотекарен длъжник не може да участва в производството като ответник, защото това би означавало да брани позицията, че приема и настоява да носи ипотечно задължение по погасена договорна ипотека, т.е. да отговаря с притежаваните от него имоти за погасено вземане. Твърди се, че както ищецът, така и третото лице – ипотекарен длъжник имат интерес от установяване на погасяването на процесната ипотека, макар този интерес да произтича от различни обстоятелства и факти, поради което е недопустимо те да участват като срещуположни страни в процеса. По този въпрос се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдението, че позовавайки се на необходимостта от участието на “Локал Асет Мениджмънт Енд Рисорсис“ АД /н./ на страната на ответника в производството с оглед неговата допустимост, САС се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от значение за правилното решаване на спора, което е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

4. Допустимо ли е въззивният съд за първи път да даде правна квалификация на предявения иск, различна от тази на първоинстанционния съд и на свой ред да потвърди определението за прекратяване, без да върне делото на първоинстанционния съд с оглед даването на изрични указания предвид новата правна квалификация на спора? Сочи се, че исковете по чл. 124, ал. 1 и чл. 464 от ГПК са съществено различни. В случая първоинстанционният съд не е извършил правна квалификация на предявения иск по чл. 464 от ГПК, поради което и не е давал указания в тази насока. Това е сторено едва от въззивния съд, като е отчетено, че в тази хипотеза условията за допустимост на иска не са спазени и е потвърдил определението за прекратяване. Доколкото при условията на чл. 124 от ГПК е допустимо третото лице да бъде привлечено както на страната на ищеца, така и на страната на ответника с оглед на правния му интерес, то при чл. 464 от ГПК третото лице е лимитирано от закона и може да бъде само ответник. В единия случай съдът следва да укаже на страната, че исковата претенция следва да бъде предявена срещу длъжник в изпълнителния процес /чл. 464 от ГПК/, а в другия случай следва да подчертае, че трето лице следва да бъде конституирано като страна в процеса с оглед правния му интерес от иска. За да бъде надлежно указан за отстраняване един недостатък на исковата молба, той трябва да е наличен, констатиран и конкретно посочен от съда в съобщението до ищеца. Като не е процедирал по посочения начин, въззивният съд според жалбоподателя, се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с константната практика на ВКС – решение № 60157/16. 03. 2022 г. на ВКС по т.д. № 2062/2020 г. на Второ т.о., ТК, решение № 160/18. 02. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 839/2009 г. на Трето г.о., ГК, решение № 42/07. 04. 2015 г. на ВКС по т.д. № 868/2014 г. на Второ т.о., ТК – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

5. След като вписана в Служба по вписванията договорна ипотека е противопоставима на всички трети лица, допустимо ли е трето лице, което има установен правен интерес, да оспори нейното съществуване? Излага се, че ипотечното право на „ПИБ“ АД върху ипотекираните в нейна полза имоти е погасено, поради погасяването на главното вземане на банката. Въпреки това ипотеката в полза на банката не е заличена, а дори имотите са възложени на банката въз основа на погасеното ипотечно право, поради което впоследствие е заличена и учредената в полза на ищеца ипотека, а това води за него до преки вреди, изразяващи се в невъзможност да реализира своите вземания, обезпечени с ипотека. Твърди се, че успешното провеждане на производството по чл. 124, ал. 1 от ГПК, с което да бъде признато за установено, че ипотеката в полза на „ПИБ“ АД е била погасена, преди банката, в качеството си именно на ипотекарен кредитор, да придобие по пътя на възлагането в изпълнителното производство, ипотекираните и в полза на ищеца имоти, съответно – че ищецът е единствен привилегирован кредитор с действителна ипотека върху тях, ще обоснове и наличието на вземане на ищеца срещу банката с правно основание чл. 55, респ. – чл. 45 от ЗЗД. В заключение се излага, че САС на практика е приел, че ищецът има правен интерес само и единствено от предявяването на иска по чл. 464 от ГПК, докато интересът му се разпростира извън рамките на изпълнителния процес, а дори към настоящия момент за ищеца вече не е налице правен интерес от предявяването на иска по чл. 464 от ГПК. Сочи се, че отричайки правото на защита на ищеца, САС се е произнесъл по процесуалноправен въпрос от значение за правилното решаване на спора, което е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

6. Следва ли съдът служебно да конституира задължителен необходим другар на страната на ищеца в производството? Твърди се, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са преценили, че участието на третото лице – собственик на ипотекираните имоти в производството е задължителна предпоставка за неговото законосъобразно протичане, според въззивния съд – като ответник, а според първоинстанционния – като трето лице помагач на страната на ищеца или на страната на ответника. Излага се, че третото лице – собственик на ипотекираните имоти няма правен интерес да участва в процеса на страната на ответника, а според жалбоподателя единствения му интерес би бил да участва в същия като трето лице помагач на страната на ищеца. Твърди се, че ако се приеме, че третото лице задължително трябва да бъде конституирано в ролята му на ответник, заедно с първоначалния такъв, то това следва да стане чрез насочване на исковата претенция спрямо него и задължение за това носи ищеца. В хипотезата на привличане на третото лице в качеството на задължителен необходим другар, именно съдът е този, който е длъжен да разпореди конституирането на дружеството в това му качество. Първоначалният ищец може да насочи исковата си претенция срещу повече от една ответни страни, но не разполага с правомощия да предяви иск от името на друго лице, без изрично предварително овластяване за това. Привличането на задължителен необходим другар на страната на ищеца може да бъде реализирано само с акт на съда и то независимо от волята на първоначалните страни в процеса, но в случая съдилищата не са сторили това – не са конституирали “Локал Асет Мениджмънт Енд Рисорсис“ АД като необходим другар на ищеца, въпреки че са отчели необходимостта от това. По този въпрос се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09. 12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

7. Длъжен ли е съдът да даде точни и ясни указания на ищеца при констатирани недостатъци на исковата молба по чл. 129, ал. 3 от ГПК? Твърди се, че нито една от двете съдебни инстанции не е дала изрични, конкретни и ясни указания към ищеца за необходимостта от конституиране на трето лице и в какво качество следва да бъде привлечено това трето лице, както и че е налице пълно несъответствие в мотивите на двете съдебни инстанции. Поддържа се произнасяне от въззивния съд в противоречие с константната практика на ВКС – решение № 60157/16. 03. 2022 г. на ВКС по т.д. № 2062/2020 г. на Второ т.о., ТК, решение № 160/18. 02. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 839/2009 г. на Трето г.о., ГК – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

С оглед на всичко така посочено в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, както и доколкото според жалбоподателя действията на САС на практика съставляват отказ от правосъдие, се твърди и очевидна неправилност на обжалваното определение.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.

За да потвърди прекратителното първоинстанционно определение въззивният съд, след като е пресъздал в определението си изложените от ищеца по делото фактически твърдения и петитума на предявения иск, е изложил, че при тези твърдения от фактическо естество и заявеното искане, съставът на САС намира, че се касае за предявен иск с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК. Според въззивния съд този извод следва от факта, че ищецът не е страна по договора за ипотека, нито страна по договора, чието изпълнение е обезпечено с договорната ипотека, т.е. за него не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, с който да се признава несъществуването на обезпеченото вземане или на ипотечното право изобщо, а единствено такъв интерес той има, доколкото е участник в изпълнителното производство, който твърди, че следва да получи по-голяма част от събраното в изпълнителното производство. По тези съображения според въззивния състав, ищецът разполага само със специалния иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК, а не изобщо с отрицателен установителен иск, от който няма правен интерес.

Според съда по-натам, тъй като пасивната процесуална легитимация по посочения иск е определена императивно от нормата на чл. 464 от ГПК, правилно СГС е указал на ищеца да посочи като ответник и ипотекарния длъжник, като му е дал срок за това. Това е било указано както с разпореждане от 12. 10. 2022 г., така и с разпореждане от 24.01.2023г. След като не е била отстранена в срок нередовността на исковата молба, правилно същата е била върната като нередовна.

Съставът на САС е изложил, че с определение № 464 от 01. 11. 2016 г. на ВКС по ч.т.д. № 553/2016 г., I т. о., ТК е даден отговор на правния въпрос за интереса от предявяването на иска по чл. 464 от ГПК в смисъл, че исковата защита на взискател, който оспорва съществуването на вземането на друг взискател - кредитор е уредена в чл. 464 ГПК. Оспорването може да касае както основанието на вземането на кредитора, така и привилегията, доколкото последната поставя взискателите в конкуренция при разпределението на получените в изпълнителното производство суми. При оспорване и отпадане на привилегията, заделената за присъединилия се взискател сума ще уголеми вземанията на другите взискатели или ще бъде върната на длъжника, от което произтича правният интерес на взискател да предяви отрицателен установителен иск, с който да установи несъществуването на обезпеченото с ипотека вземане на присъединилия се взискател, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението. Съгласно чл. 464, ал. 1 ГПК защитното средство на взискателя е отрицателния установителен иск. За да обезпечи предявеният иск, законодателят с разпоредбата на чл. 464, ал. 1 ГПК е предвидил спиране на изпълнението на взискателя с оспорено вземане, т.е. сумата не се предава на взискателя от съдебния изпълнител, независимо, че разпределението е влязло в сила. Понеже спирането обезпечава един бъдещ иск, законодателят е определил срок за предявяване на иска - искът трябва да бъде предявен в едномесечен срок, считано от разпределението, в противен случай сумата се предава на взискателя. Искът е установителен, защото сумата се задържа по сметка на съдебния изпълнител, съгласно чл. 464, ал. 1 ГПК. В зависимост от изхода на делото - тя или ще бъде предадена на взискателя при отхвърляне на иска или ще бъде разпределена между останалите взискатели при уважаване на иска. Ищецът ще има правен интерес от предявяване на установителен иск и след срока по чл. 464, ал. 1 ГПК, когато сумата не е предадена от съдебния изпълнител на взискателя с оспорено вземане, напр. поради наложено обезпечение - спиране на изпълнителното производство.

Въззивният състав е приел, че в конкретният случай от твърденията на ищеца в исковата молба се установява, че ипотекирания имот е възложен на ипотекарния кредитор с първа по ред ипотека - „Първа инвестиционна банка“ АД, но постановлението за възлагане още не е влязло в сила т.е. налице е правен интерес на ищеца от водене на установителен иск, т.к. разпределението все още не е извършено. За пълнота въззивният съд е изложил, че възражението в частната жалба, че „Локал Асет Мениджмънт енд Рисорсис“ АД не е ипотекарен длъжник, а лице на което имота е бил прехвърлен е несъстоятелно, тъй като ипотекарен длъжник е лицето, което притежава ипотекирания имот, към момента на провеждане на принудителното изпълнение.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато.

За да бъде допуснато такова обжалване жалбоподателят следва да формулира правен въпрос, който да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., т.е. въпросът да е именно правен и да е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и по делото да се установи наличието на някой от допълнителните селективни критерии, законоуредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В случая първият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване в посочения непосредствено по-горе смисъл, както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин от касационната съдебна инстанция, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Видно от действителните мотиви на въззивния съд към определението му, след като е квалифицирал иска като такъв по чл. 464, ал. 1 от ГПК, съдът е формирал и изложил и главния си извод, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция в насока на това, че тъй като пасивната процесуална легитимация по посочения иск е определена императивно от нормата на чл. 464 от ГПК, то и правилно СГС двукратно е указал на ищеца да посочи като ответник и ипотекарния длъжник, като му е дал срок за това, и след като не е била отстранена в срок нередовността на исковата молба, правилно същата е била върната като нередовна. Никъде в мотивите си въззивният съд не е излагал становище в смисъла, предполаган от въпроса на жалбоподателя – относно това допустим ли е иск, като процесния срещу ипотекарен длъжник, обявен в несъстоятелност. Недопустимостта на такъв е изложена по делото правна теза на жалбоподателя, но не е обсъждана от въззивния съд в мотивите му, поради което касационно обжалване на въззивното определение по този първи въпрос от изложението на жалбоподателя, не следва да се допуска само поради това, без да се обсъжда наличието или липсата на поддържания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване вторият въпрос на жалбоподателя. По начинът, по който е зададен, същият възпроизвежда почти изцяло и само, действителните фактически твърдения на жалбоподателя в обосноваване на заявената и поддържана от него по делото, главна и на практика единствена правна теза в насока на това, че при конкретните условия, като процесните, предявеният иск е именно такъв по чл. 124 от ГПК, а не такъв по чл. 464 от с.з., и че отново с оглед конкретните обстоятелства по делото, искът по чл. 124 от ГПК в случая е допустим. Това от една страна поставя възможният отговор на въпроса в зависимост изключително от конкретните, заявени от ищеца и установени по делото, обстоятелства, поради което и го лишава от главната му, задължителна, за да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, характеристика на правен въпрос, като принципен такъв по приложението на правни норми от действащия обективен правов ред, установени като общи, и абстрактни правила за поведение на правните субекти. От друга страна, същият въпрос е относим изцяло към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, доколкото е поставен, както се посочи, изцяло в светлината на конкретните факти по делото, съответно – и отговорът му предполага директно произнасяне относно това дали иск като предявеният, според жалбоподателя – по чл. 124, ал. 1 ГПК, е допустим /както това жалбоподателят поддържа/, или не /както въззивният съд в крайна сметка е приел/, т.е. дали постановеното от въззивния съд определение е правилно в обжалваната му част. Поради посоченото по отношение на този въпрос не се дължи преценка за наличието на заявените допълнителни критерий за селектиране на частната касационна жалба по т. 1 и т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В допълнение следва да се посочи, че по отношение на този въпрос не би и могло да е налице поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото както сам това изтъква и жалбоподателя, цитираното от него в изложението му с твърдения, че въззивното определение му противоречи, ТРОСГТКВКС, е постановено в друга материя, съответно – е неприложимо в случая.

Изложеното по отношение на първия въпрос, се отнася и до третия въпрос от изложението на жалбоподателя. Същият е хипотетичен, предпоставките за негов евентуален положителен или отрицателен отговор не са обсъждани от въззивния съд в мотивите му, поради което и въпросът не е обуславящ за изхода на делото по см. на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. В допълнение следва да се посочи, че ищецът, по същата логика, по която не е легитимиран да предявява чужди права пред съд, не е и овластен да преценява правния интерес на трето лице да участва или не в делото, и на коя от страните по същото. Твърденията на ищеца за липса на интерес у собственика на ипотекираните имоти да бъде конституиран в производството именно като ответник /и при наличието на изричната норма на чл. 464, ал. 1, изр. 1 от ГПК/, си остават негови правни твърдения по делото, които дори не са обсъждани от въззивния съд, за да бъдат потвърдени или отхвърлени в мотивите на въззивното определение.

Четвъртият въпрос от изложението на основания за допускане на касационно обжалване е правен. Въпреки че до голяма степен в първата си част е хипотетичен, а във втората – фактически, доколкото отговорът му в крайна сметка би бил обусловен от конкретните обстоятелства по делото, същият може да бъде квалифициран като годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий за такова допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Задължение на въззивния съд, като инстанция по същество, е квалифицирането на иска, с който съдът е сезиран. В случая действителният мотив на въззивния съд, за да потвърди обжалваното пред него прекратително първоинстанционно определение, е неизпълнението от страна на ищеца, именно на двукратно дадените му от първоинстанционния съд, указания за отстраняване на нередовности на исковата молба. Същите, дадени на ищеца от първоинстанционния съд указания, въззивният състав нарочно е определил в мотивите си към обжалваното определение, като правилни, съответно – и неизпълнението им от страна на ищеца – като обуславящо връщането на исковата молба, поради което и по отношение на така поставения въпрос, въззивният съд не е процедирал в противоречие с цитираната от жалбоподателя практика на касационната инстанция.

Не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване петият въпрос на жалбоподателя. Същият е изцяло хипотетичен и без връзка с действителните, решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда, обективирани в мотивите към обжалваното определение. По отношение на изложеното от жалбоподателя при обосноваването на този въпрос - че ако постигне по реда на претендирания от него да е допустим, конкретен процесуален ред – чрез провеждането на производство по чл. 124, ал. 1 от ГПК, отричането на ипотечното право на банката върху процесните имоти, то това ще обоснове и наличието на негово вземане срещу банката с правно основание чл. 55 от ЗЗД, респ. чл. 45 от ЗЗД, следва да се посочи още, че: Реализирането по съдебен ред на осъдителна претенция, каквато винаги е тази за установяване, признаване и присъждане на притезания, основани на разпоредбите на чл. 45 и чл. 55 от ЗЗД, се осъществява чрез осъдителен иск. Преценката за основателността на такъв иск, по необходимост, иманентно и незаобиколимо изисква на първо място извършването от съда, на същата преценка относно съществуването или несъществуването на заявеното за съдебна защита, спорно материално право на ищеца, която съдът би дължал и би извършил, и ако е сезиран с установителен иск с предмет признаването на съществуването му в патримониума на ищеца, съответно - отричането на права на трети лица, които конкурират с него и/или осуетяват възникването и упражняването му. Поради това и принципно, възможността за предявяване на осъдителен иск за съдебна защита на субективно материално гражданско право, сочи на недопустимост на установителен такъв, с предмет съществуването на същото право, а обратното е изключение. Тази недопустимост произтича от принципната липса на правен интерес /с изключение на някои специфични хипотези, които са уредени нормативно или са признати по тълкувателен път/, от нарочно и отделно установяване в друго съдебно производство по установителен иск, на правопораждащите за едно материално право факти, или пък несъществуването на отричащи го такива, с произтичащите от тях права, които признаване или отричане така или иначе биха били задължителни, при преценката досежно основателността или неоснователността на предявен осъдителен иск с предмет същото материално право.

Не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване шестият въпрос на жалбоподателя. Това е така на първо място, защото по начина, по който е поставен, отговорът му изцяло зависи от конкретните обстоятелства по отделното дело, поради което и на същия не може да бъде даден принципен отговор, при абстрахирането от тези конкретни обстоятелства. Освен това, обосноваването на същия въпрос няма нищо общо нито с обстоятелствата по делото, нито с действителните мотиви на съда, обусловили изхода му във въззивната инстанция. Извън посоченото по-горе в настоящите мотиви по отношение на третия въпрос относно възможността да се релевира и поддържа от страна на ищеца, наличието или липсата на конкретен правен интерес на трети лица, развитите хипотетично от жалбоподателя по отношение на шестия въпрос, възможности за евентуалното конституиране на трето лице на страната на ищеца или на ответника в производството, са изцяло ирелевантни, при действително видните от материалите по делото обстоятелства, и решаващите за изхода на делото изводи на въззивния съд, изложени в мотивите на обжалваното определение. В нито един момент по делото и никъде в мотивите на въззивния съд към обжалваното определение, не е обсъждана, приемана или отхвърляна необходимостта, или дори възможността, за конституиране на третото лице – собственик на ипотекираните имоти, като съищец - задължителен необходим другар на страната на ищеца, нито пък, противно на изложеното в обосноваване на въпроса, въззивният съд въобще е „отчитал“ необходимостта от такова именно конституиране, та да му се вменява като процесуално нарушение, неизвършването му служебно.

Седмият въпрос е принципно правен, съответно – също принципно годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий за такова допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Указанията на съда освен конкретни, са съответни на, и съобразени с присвоената от него на иска правна квалификация, а недаването на други такива, които биха съответствали в по-голяма степен на правните твърдения на ищеца по делото относно друга, а не присвоената от съда, правна квалификация на иска, не сочи на противоречие на обжалваното определение с цитираната практика на касационната инстанция по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Обжалваното определение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага обжалваният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, при който порокът на акта също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Съдебният акт ще е явно необоснован, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на прочит на мотивите и диспозитива на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК, и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният процесен случай по отношение на очевидната неправилност се препраща към съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, възпроизвеждат се оплакванията на жалбоподателя, свързани с правната квалификация на иска и сочещи, според него, на допуснати процесуални нарушения при процедирането на въззивния съд по делото. Същите обаче изискват нарочна и задълбочена преценка на приетото и постановено от съда, и в съвкупност не сочат на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС. При изложеното и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК, настоящият касационен състав намира, че в случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, поради и същото не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По изложените съображения, касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение