Определение № 2682 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1926/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на Г. К. Г., чрез адвокат Й. Л.-П., срещу въззивно определение № 6390 от 24.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 4588/2024 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора против определение № 12089 от 20.03.2024 г. по гр. д. № 2878/2024 г. на Софийски районен съд. С последното е оставена без уважение молбата на Г. Г. за освобождаване, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, от задължението за внасяне на държавна такса. Въззивният съд е приел, че пред първоинстанционния съд е образувано производство по предявения от Г. К. Г. иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на „Ню Медия Уеб“ ЕООД да заплати сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди от обидни и клеветнически твърдения, публикувани на електронния новинарски сайт на ответника. Първоинстанционният съд е дал указания на ищеца да внесе дължимата държавна такса в размер на 400 лв., като в срока за изпълнение е направено искане за освобождаване от задължението за внасянето й, което е оставено без уважение. Въззивният съд е приел, че не са установени предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК. Материалното състояние на ищеца е такова, че разполага с достатъчно финансови възможности да заплати дължимата държавна такса. Според представената декларация ищецът получава заплата от 2214 лв. месечно, не е в граждански брак, няма непълнолетни деца; страда от заболяване, което налага допълнителни периодични разходи в размер на 450 лв. месечно. От представеното писмо от „ТЕЦ Марица изток 2“ ЕАД се установява, че основното трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 2325 лв. месечно. Установено е, че жалбоподателят заплаща месечен наем в размер на 650 лв. Приложени са два броя договора за кредит, от които един целеви (за погасяване на предходни парични задължения), по който е получена сумата от 34 000 лв., и друг, който не е обвързан с конкретна цел, по който е отпусната сумата от 8500 лв. Съпоставяйки декларираните месечни доходи и разходи, съдът е посочил, че жалбоподателят не е материално затруднен по начин, който да му попречи да упражни предоставените му процесуални права по делото. Не са представени и доказателства, че жалбоподателят е изразходвал цялата сума от 8500 лв. по договора за потребителски кредит от 05.05.2022 г. Въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на посочените от ищеца и възприети от съда обстоятелства не може да се направи обоснован извод, че Г. не разполага с достатъчно финансови средства, за да заплати дължимата държавна такса по делото в размер на 400 лв. Жалбоподателят счита определението на въззивния съд за неправилно и незаконосъобразно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира въпросите: 1. Към кой момент във времето следва да се преценява имущественото състояние на молителя при разглеждането на молба с правно основание на чл. 83, ал. 2 ГПК; 2. Как следва да се тълкува поемането на банкови заеми при произнасяне по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК – като възможност или липса на възможност за заплащане на държавна такса. Твърди, че по първия поставен въпрос въззивното определение влиза в противоречие с практиката на ВКС, а именно: определение № 41/22.01.2020 г. по ч. т. д. № 53/2020 г., I т. о., определение № 326/16.07.2018 г. по ч. т. д. № 1064/2018 г., I т. о., определение № 171/13.04.2016 г. по ч. т. д. № 208/2016 г., I т. о., определение № 274/12.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1842/2015 г., III г. о., определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г., II т. о. и др. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая, по отношение на първия поставен въпрос постановеното определение е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (определение № 214/10.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2665/2013 г., I г. о., определение № 432/4.07.2013 г. по ч. гр. д. № 4231/2013 г., IV г. о. и др.) и законовите разпоредби. Въззивният съд е изследвал всички правнорелевантни обстоятелства, имащи значение за производството по чл. 83, ал. 2 ГПК, към момента на подаване на молбата. В трайната практика се приема, че правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК задължава съда да прецени дали задълженото за такси и разноски в производството физическо лице притежава средства да ги заплати, като преценката следва да бъде извършена към момента на подаване на молбата за освобождаване от заплащане на такси и разноски. Тази преценка се извършва въз основа на представени доказателства за имущественото състояние на ищеца, семейното му положение, здравословното състояние, възраст и всички други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на такси и разноски. Основанието по чл. 83, ал. 2 ГПК изисква страната-физическо лице да докаже, че материалното й положение изключва или затруднява прекомерно възможността да внесе държавната такси по гражданското дело, като тази разпоредба цели да осигури достъп до съд и за онези физически лица, които нямат възможност да понесат фискалните задължения по чл. 71 – чл. 73а ГПК. В съответствие с цитираните по-горе правни разрешения въззивният съд е изследвал имущественото състояние на ищеца към момента на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и е приел, че същият разполага със средства за заплащане на държавната такса. Не е налице и противоречие на въззивното определение с приложената от жалбоподателя практика на състави на ВКС, доколкото във всеки отделен случай съдът е длъжен да извърши конкретна преценка на обстоятелствата, имащи значение за основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, в т. ч. да съобрази дали размерът на таксата не би препятствал правото на достъп до съд на страната, след което да формира крайния си извод. В случая Софийски градски съд е изпълнил тези си процесуални задължения и е приел, че по конкретното дело приетите писмени и гласни доказателства не установяват недостиг от средства. Жалбоподателят сочи още, че произнасянето в настоящия случай е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая по поставения въпрос за приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК има трайно установена непротиворечива съдебна практика, поради което не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос. Както беше посочено, налице е утвърдена практика на ВКС, че преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК е винаги конкретна, съобразно данните за здравословното, семейното и имущественото състояние на страната, която иска освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса, и при съпоставка с размера на държавната такса, както и при отчитане и на всички други обстоятелства, които са от значение за конкретния случай. Тези общи указания на ВКС, които са приложими по всички дела, изключват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не може да се даде еднозначно указание по въпроса как следва да се тълкува поемането на банкови заеми при произнасяне по молбата по чл. 83, ал. 2, както е прието и в определение № 41/22.01.2020 г. по ч. т. д. № 53/2020 г. на ВКС, II т. о., тъй като всичко зависи от останалите обстоятелства по конкретното дело. Същевременно определението на въззивния съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,