Определение № 111 от 10.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2117/2023 г.

Образувано е по частна касационна жалба на М. И. Н., чрез пълномощник адв. К. М., против определение № 401 от 01.02.2023 г. по в.ч.гр.д. № 159/2023 г. на ОС- Варна, с което е потвърдено определение № 12223 от 03.11.2022 г., постановено по гр.д. № 10415/2020 год. по описа на Районен съд – Варна за оставяне без уважение молба на същата по чл. 248 ГПК за изменение на решението на първата инстанция в частта за разноските. С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, поради нарушение на процесуалния закон и по конкретно на нормата на чл. 78, ал.4 ГПК. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Насрещната страна Р. Ж. Н. с писмен отговор чрез пълномощника си ад.В. Д., оспорва частната жалба. Касационната частната жалба е допустима, подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице да обжалва същия, спазени са и другите изисквания за допустимост на частната жалба. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: С въззивното определение № 401 от 01.02.2023 г. по в. ч. гр. д. № 159/2023 г. на ОС-Варна е оставена без уважение частната жалба на М. Н. срещу първоинстанционно определение по чл.248 ГПК. Въззивният съд, изхождайки от разпоредбите на чл.78, ал.2 ГПК и чл. 78, ал.4 ГПК, е приел, че когато оттеглянето на иска е породено от факти, настъпили след завеждането на делото, в следствие на които ищеца е оттеглил иска си, то отговорността за разноски следва да бъде понесена от ответника при наличие на предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК, т.е. ако с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, в който смисъл се е позовал и на цитирана практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че с извън процесуалното си поведение ответникът е дал повод за предявяването на иска по чл.30 ЗН и така липсва първата предпоставка по чл.78, ал.2 ГПК. По отношение на релевираното от жалбоподателя възражение, че ищецът е имал и друг път за защита, но е предявил първо иска по чл. 30 ЗН, е счел същото за неоснователно по аргумент, че ищецът има регламентирана възможност да защити правата си по всяко време с всички допустими от закона средства и не е длъжен да предявява исковете в определена поредност. Касаторът-частен жалбоподателя твърди, че е налице основанието за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, по въпросите: 1/ В случай, че ищецът има право на иск за прогласяване на нищожността на завещание и на иск за намаляване на завещателното разпореждане, следва ли той да понесе отговорността за разноските, направени от ответника в производството по иска за намаляване на завещателното разпореждане, образувано преждевременно преди разрешаване на правния спор по нищожността на завещанието?; 2/ Представлява ли злоупотреба с право успоредното предявяване в отделни съдебни производства на две отделни искови претенции, когато уважаването на едната от тях предпоставя допустимост на другата?; 3/ Когато исковата претенция е оттеглена от ищеца поради отпадане на правния интерес във връзка с влязло в законна сила съдебно решение по преюдициален спор, следва ли ищецът, който не е уведомил своевременно съда, че има висящ преюдициален спор, който съставлява основание за спиране на делото по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, да понесе отговорността за разноските, направени от ответника следва възникване на основанието за спиране на производството? Съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия намира, че не е налице основанието за допускане до касационно обжалване на въззивното определение по така поставените въпроси, защото те не представляват правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията на това понятие в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Начинът на поставяне на тези въпроси в изложението на касатора са израз на собственото му разбиране за предявяване от наследник на искове за нищожност на завещание и за възстановяване на запазената му част от наследство в определена последователност, като втория и третия въпроси дори и не са обсъждани от въззивния съд, поради което по отношение на последните два въпроса не е налице общото основание за селекция по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Настъпил факт след образуване на делото и липсата на кумулативна предпоставка от посочените в чл.78, ал.2 ГПК (да не е дал повод ответника за иска), са обусловили извода на въззивния съд, че няма основание да се ангажира отговорността на ищеца за направените от ответника разноски при оттегляне на иска в случая, който извод кореспондира с практиката на ВКС по приложението на чл.78, ал.2 ГПК. Последователна е практиката на ВКС, че когато оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства /след подаване на исковата молба/, е от значение извънпроцесуалното поведение на ответника за преценката на кого следва да се възложат разноските при прекратяване на делото, като в такива случаи се съобразява и нормата на чл.78, ал.2 ГПК – дали ответникът е признал иска и дали е дал повод за завеждане на делото- в този смисъл е както посочената от въззивния съд практика на ВКС, така и определение № 238/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021 г. на ІІ-ро т. о., определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ІV-то г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ІV-то г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ІV-то г. о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на I-во г. о. В практиката на ВКС се приема още, че спорът за действителността на завещателно разпореждане по чл.42 ЗН (или унищожаемост по чл.43 ЗН) се явява преюдициален спрямо иска за възстановяване на запазена част от наследството, иска за делба (ако възражение за нищожност на завещанието не е заявено по реда на чл.343 ГПК), също и иска за собственост, но от това не следва извод, че предявяването на иска по чл.30, ал.1 ЗН е недопустимо да става преди да се предяви иска за нищожност на завещание, за делба, или за собственост по чл.108 ЗС/или чл.124 ГПК/, такова изискване не е предвидено в чл.30 ЗН, и трайната практика на ВКС приема, че предявяването на иска по чл.42 ЗН е предпоставка за спиране на съдебните производства по тези искове, а не за тяхната недопустимост или преждевремнно предявяване. Нормата на чл.30 ЗН е ясна, по приложението й, както и по чл.78, ал.2 и ал.4 ГПК, е формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, което изключва и наличието на допълнителната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В настоящето производство разноски не се дължат. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: