Определение № 663 от 07.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3635/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 15983/19.07.2022 г., подадена от С. Р. П., чрез адвокат И. Д., срещу решение № 834 от 7.06.2022 г. по гр. д. № 3623/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 265939 от 30.09.2021 г. по гр. д. № 10326/2019 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която С. Р. М. е осъден да заплати на С. Р. П., правоприемник на първоначалния ищец Р. С. П., починал в хода на процеса на 4.10.2020 г., сумата 10 000 лв., дължима за периода 5.08.2014 г. - 5.08.2019 г., на основание чл. 45 ЗЗД, във вр. с чл. 3 ГПК, ведно със законната лихва от 5.08.2019 г. до окончателното изплащане, като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявения иск. Въззивният съд е съобразил, че ищецът Р. С. П. твърди, че ответникът С. Р. М., действащ адвокат, в нарушение на закона и без да има представителна власт от лицето Г. К., и в нарушеше на чл. 3 ГПК, лично е изготвил неистинско пълномощно от името на К. и е завел на 1.09.2006 г. срещу ищеца граждански иск по чл. З8а ЗЖСК пред СРС. Към исковата молба е приложил протокол от ОС на ЖСК от 2005 г., от който е видно, че Г. К. е член-кооператор на ЖСК, въпреки че е знаел, че на 8.07.2006 г. К. е бил освободен като член-кооператор на ЖСК, тъй като лично е присъствал на заседанието на ОС на ЖСК. Без правно основание и без представителна власт, ответникът е водил дело срещу ищеца пред всички инстанции на съда до м. май 2010 г., снабдил се е с изпълнителен лист срещу ищеца за предаване на неговия имот и в резултат на образуваното изпълнително дело срещу него, ищецът е загубил владението върху имота - апартамент № 114, бл. 259 в[жк], [населено място]. Ищецът посочва, че търпи огромни имуществени вреди от загубата на имота си от 1.07.2010 г. и понастоящем. Въпреки че впоследствие ищецът се снабдил с обратен изпълнителен лист за въвод в имота, по време на въвода се установило, че имотът е продаден на трето лице, което го владее и досега. Ищецът твърди, че ответникът умишлено и виновно, съзнателно и в нарушение на Закона за адвокатурата е използвал своите права на действащ адвокат и е увредил имуществените интереси на ищеца. Претендира заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от неполучен наем за отнетия с въвода апартамент № 114 за периода 1.07.2010 г. - 1.07.2019 г. в размер на 25 500 лв., като частичен иск от общо 60 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата за периода 1.07.2010 г. - 1.07.2019 г. в размер на 1250 лв., като частичен иск от 40 000 лв., както и законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Ответникът С. Р. М. оспорва предявените искове по основание и по размер. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва ищецът да е собственик или ползвател на апартамент № 114. Твърди, че по посочените в исковата молба дела е бил пълномощник на Г. К., който е потвърдил по образувано досъдебно производство, че подписите под пълномощните са негови. Посочва, че на основание чл. 25, ал. 3 ЗАдв е извършвал неотложни действия, но Г. К. винаги ги е потвърждавал. Счита, че трето лице не може да прави възражение по договор, по който не е страна. Оспорва твърдението той да е ползвал имота. Посочва, че въпросният апартамент е бил разпределен на кооператора М. В. и ЖСК я е снабдила с нотариален акт за собственост. Оспорва твърдението на ищеца, че е реализирал доходи от имота, както и че е пропуснал ползи от сочения вид. Софийски апелативен съд е изложил подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключение на вещо лице. Съдът е приел, че предявеният иск е такъв по чл. 45 ЗЗД, с твърдения, че ответникът С. М. е злоупотребил в качеството си на адвокат със своето субективно право като процесуален представителя да извършва правни действия от името на представлявания, а именно използвал е неистински (неавтентични) договор и пълномощно от Г. К. в негова полза, за да образува исково производство против Р. П., като е знаел, че Г. К. вече не е член-кооператор и въпреки това е предявил иск с твърдения, че той е такъв и е поискал Р. П. да бъде изваден от процесния имот - ап. № 114. В причинна връзка с това поведение, и след като Р. П. бил изваден от имота по образувано изпълнително дело на 1.07.2010 г., той бил увреден, тъй като пропуснал да получава наемна цена за посочения апартамент. Съдът е посочил, че за да бъде основателен искът по чл. 45 ЗЗД, следва да са налице кумулативно всички елементи от сложния фактически състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД - извършено виновно от делинквента противоправно деяние, от което да са настъпили в причинно-следствена връзка вреди за пострадалия, от сочения вид и в търсения размер. Единствено за наличие на вината законът е въвел, с разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, оборима презумпция. Въззивният съд е приел, че между страните не е спорно, че между Г. К. и Р. П. са водени сочените от ищеца дела, както и тяхното развитие. Установено е посредством съдебно-графическа експертиза, че договорите за правна помощ и пълномощните, които адвокат С. М. е представил по гр. д. № 18343/2006 г. на СРС и изп. д. № 20107830400367 на ЧСИ И. Ч., не са подписани от Г. К.. Намерил е за принципно вярно посоченото от С. М. относно упълномощаването - от упълномощаването, като юридически факт, се създава правоотношение между упълномощителя и пълномощника, като обемът на представителната власт се определя от волята на упълномощителя; при упълномощаването представителството е за извършване на правни сделки и действия за друго лице и представителят действа от името на упълномощителя и с непосредствено действие за него; ето защо интерес да оспорва упълномощаването има само упълномощителят. Посочил е, че в случая, обаче, ищецът твърди всъщност, че ответникът е създал привидно упълномощаване от Г. К. с цел да злоупотреби посредством привидното пълномощно, като предяви иск срещу ответника по чл. 38а ЗЖСК, при знание, че Г. К. не е вече член-кооператор. Ето защо автентичността на пълномощните, дадени на адвокат М. от името на Г. К., може и трябва да бъде изследвана като елемент от фактическия състав на твърдения деликт. Въззивният съд е изложил, че в съдебната практика се приема, че упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това, обаче, не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна; тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 КРБ), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Подаването на жалба до съответния компетентен орган съставлява упражняване на законоустановена възможност - гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право (т.е. противоправно поведение) е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае. че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. Като е приел за установено по делото, че пълномощните, които адвокат М. е използвал по гр. д. № 18343/2006 г. на СРС и изп. д. № 20107830400367 на ЧСИ И. Ч., за неавтентични, съдът е посочил, че няма пречка те да бъдат потвърдени от упълномощителя. Направил е извод и че такова потвърждаване е налице, както се установява от изричното писменото изявление (сведение) на упълномощителя от 29.03.2017 г. пред СДВР. Във връзка с това писмено сведение съдът е ценил и свидетелските показания на адвокат А. И., според когото в негово присъствие Г. К. е заявявал, че знае за делото и именно той е упълномощил адвокат М. да го води, както и последващо образуваното изпълнително дело, и е направил извод, че Г. К. е знаел за воденото срещу Р. П. дело и е одобрявал извършваното от адвокат М.. Съдът е кредитирал показанията на А. И., за разлика от първоинстанционния съд, като е посочил, че обстоятелствата, че този свидетел е работел с адвокат М. и че двамата са представлявали един и същи клиент (Г. К.), не са такива, които да обуславят вероятна пристрастност от страна на И.; освен това неговите показания са логични и безпротиворечиви и съответстват на други събрани по делото доказателства (напр. посоченото писмено сведение от Г. К.). Ето защо въззивният съд е направил извод, че адвокат М. е действал от името на Г. К. по гр. д. № 18343/2006 г. на СРС и изп. д. № 20107830400367 на ЧСИ И. Ч., и със съзнанието, че е упълномощен от него. Визирал е, че действително, представеното неавтентично пълномощно по делата не е било годно да удостовери упълномощаването пред съда, доколкото чл. 21 ГПК (отм.) изисква писмено пълномощно. Посочил е, че липсата на положен лично от страната подпис в договора за правна помощ и пълномощното, представени по същото дело, не е пречка за формиране на извод за наличие на мандатно правоотношение между Г. К. и адвокат М., доколкото писмената форма на тези правни сделки не е форма за действителността им, а само за тяхното доказване - аргумент от чл. 33, изр. трето ГПК. Следователно опорочената писмена форма (липса на лично положен от страната подпис), не води до липса на представителна власт по пълномощното по делото, при положение, че от останалите доказателства по делото се налага извод за наличие на такава. От това следва и че по делото не се установява С. М. недобросъвестно да е използвал неистински пълномощни и поведението му да е било противоправно. Софийски апелативен съд е счел и че недобросъвестност не се установява и предвид факта, че към датата на упълномощаването - 31.08.2006 г., и към датата на завеждане на гр. д. № 18343/2006 г. на СРС - 1.09.2006 г., С. М. е знаел, че Г. К. вече не е член-кооператор, което следва от обстоятелството, че той е бил преброител на Общото събрание на ЖСК от 8.07.2006 г., на което Г. К. е бил освободен като член-кооператор, и като такъв е узнал решението за изключване на Г. К.. Посочил е, че непосочването на това обстоятелство по гр. д. № 18343/2006 г. на СРС не може да се квалифицира като недобросъвестно. Процесуалният представител е длъжен да действа в интерес на своя доверител, а доколкото в случая твърдението пред съда, че Г. К. вече не е член-кооператор, би направило иска по чл. 38а ЗЖСК отнапред неоснователен, а дори и недопустим, поради липса на правен интерес, интересът на Г. К. е изисквал това обстоятелство да не се разкрива при изготвянето на исковата молба. При наличието на състезателно начало, ответникът е могъл, посредством всички доказателствени средства, да опровергае твърдението на ищеца, че е член-кооператор. Излагането на неверни факти в исковата молба би имало значение, само ако това е било сторено не за защита на твърдени от ищеца права, а с цел да бъде увреден ответникът. Съдът е приел, че по делото няма и данни Г. К. или адвокат М. да са имали какъвто и да било интерес от увреждането на Р. П., както и това да е била целта им. По-специално, по делото не са събрани доказателства, че адвокат М., упражнявайки процесуалните си права на пълномощник (дори мним), е целял само и единствено да увреди ответника. Той е действал изцяло в интерес на Г. К., като е постигнал уважаване на иска във фазата на касационното обжалване. Доколкото всички последици от водения процес са за Г. К., то не може да се възприеме твърдението на ищеца, че С. М. е искал да се облагодетелства. Съдът е изложил съображения, че дори да се приеме наличие на противоправно поведение на адвокат М., при което същият е злоупотребил със свои процесуални права и ги е използвал, като е знаел, че Г. К. не е член-кооператор, с единствена цел да увреди Р. П., то причинната връзка между това противоправно поведение и вредите на ответника се прекъсва както от дадената от процесуалния закон възможност на ответника да обори твърденията на ищеца с всички доказателствени средства, така и с постановеното осъдително решение. Защото само недобросъвестното процесуално поведение на адвокат М. не е достатъчно, за да се постигне вредоносния резултат. Значение всъщност има решението на съда, вследствие на което ответникът е изваден от процесния имот. На следващо място, въззивният съд е приел, че по делото не се установява Р. П. да е бил увреден по сочения от него начин, а именно да е пропуснал да получи пазарния наем за процесния ап. № 114 в периода 1.07.2010 г. – 1.07.2019 г. Посочил е, че за да бъде основателен иск за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи, пропускането от страна на ищеца да увеличи патримониума си с някакво имуществено благо следва да бъде доказано пълно, като освен това пропускането на твърдените ползи следва да е сигурно, а не предполагаемо. Намерил е, че по делото не се установява Р. П. лично да е бил държател или владелец на процесния апартамент преди въвода на Г. К. в него. Напротив, при въвода в имота на 1.07.2010 г. е установено дружеството „Рав Миладинови“ ООД, а не длъжникът Р. П.. Няма доказателства по делото това дружество да е държало ап. № 114 за Р. П.. По делото са събрани и доказателства - договори за наем, от които се вижда, че най-ранният наемодател на ап. № 114 от 2006 г. е дружеството „Росбулимпекс“ ООД, представлявано от управителя Р. П., което е отдало под наем в посочената година апартамента на „Таймекс“ ООД, също представлявано от управителя Р. П., а впоследствие през 2009 г. „Таймекс“ ООД го е преотдало на трето дружество. От друга страна разпитаните свидетели Г. и И. И. безпротиворечиво сочат, че след 2006 г. фирми на Р. П. са ползвали ап. № 114, където са разположили шивашки машини и са шиели специализирани дрехи. Въззивният съд е намерил и че няма данни Р. П. да е отдал под наем апартамента на „Росбулимпекс“ ООД срещу наемна цена. Въз основа на всичко това е направил извод, че не Р. П. като физическо лице, а неговата фирма „Росбулимпекс“ ООД, като първи наемодател, е получавала наем за ап. № 114, т.е. не Р. П., а посочената фирма е пропуснала да получава наем от апартамента поне през част от исковия период. Съдът е счел и че няма данни кой точно е бил в държане или владение на апартамента след 2011 г., доколкото са налице доказателства, че през 2009 г. и 2013 г. неговите собственици са се сменили (първо М. В., а след нея Л. Г.), а през 2019 г., когато е направен опит за обратен въвод на Р. П., в имота е намерено третото лице А. И.. Приел е, че правно значение, обаче, има само обстоятелството, че няма данни към 1.07.2010 г. (когато е извършен въвод на Г. К. въз основа осъдителното решение по гр. д. № 18343/2006 г. на СРС), Р. П. да е бил държател или владелец на ап. № 114 и той като физическо лице да е отдал апартамента под наем или да е можел да го отдаде. Поради липса на елементите от фактическия състав на деликта - противоправно поведение, вреда и причинна връзка между тях, въззивният съд е приел предявения иск за неоснователен. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че решението е очевидно неправилно. Формулира и следния въпрос, който според него е от значение за изхода на делото, решен е в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: Налице ли е злоупотреба с право и недобросъвестност от страна на процесуален представител на страна, който предявява искова претенция без мандат (с неавтентично пълномощно) от доверителя, в която изнася пред съда неверни обстоятелства, които са му известни. Визира решение № 189/20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 278/11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г. на ВКС, ІV г. о. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на визираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Формулираният в изложението към касационната жалба въпрос не отговаря на решаващите съображения, изложени от въззивния съд. Същият е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, а не според приетото от Софийски апелативен съд, а именно, че в случая е било налице мандатно правоотношение между Г. К. и адвокат М.. Освен това въпросът не засяга другите решаващи за изхода на спора изводи в решението – за недоказване на самите вреди, претендирани с исковата молба, както и за липсата на причинно-следствена връзка. Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 830 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,