Определение № 829 от 21.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 416/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от С. А. П., с ЕГН [ЕГН], от [населено място], общ. Б., [улица], чрез адв. Д. Н. К. против Определение 580 от 27.11.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 462/2024 г. на Окръжен съд-Смолян, с което е потвърдено Определение № 310/11.09.2024 г. по гр.д. № 209/2022 г. на Девински районен съд, образувано по предявен отрицателен установителен иск за собственост, предявен от частната жалбоподателка да се признае за установено по отношение на ответниците С. Ю. Ч., ЕГН [ЕГН] и А. Ш. Ч., ЕГН [ЕГН] не са собственици на реална част с площ 11 кв.м. от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Б., целият с площ от 657 кв.м., която реална част е включена в УПИ ***, кв. ***по ЗРП на [населено място], на която е даден проектен идентификатор *** и с проектна площ 11 кв.м ., с подробно посочени съседи. Производството по иска е прекратено поради процесуална недопустимост на иска, предявен при липса на правен интерес и активна процесуална легитимация. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението, тъй като съдът не е съобразил, че жалбоподателката е продала преди предявяване на иска ПИ ***, но не е продала УПИ *** от кв. ***, а процесната площ от 11 кв.м. е извън имота, но в границите на УПИ и в този случай е налице една от хипотезите на т..1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при които се приема, че е налице правен интерес. Изложен е довод, че правният интерес при отрицателният установителен иск следвало да се преценява по-широко, включително и с възможността за ползване от ищеца на имота, по отношение на който се отричат права на ответниците. Счита, че ако съдът е приел, че ищцата има нужда от друг тип защита, следвало да й укаже да приведе петитума в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърдят основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Формулирани са въпроси, по които се твърди противоречие със съдебната практика: 1.Какви са последиците за ищцата от неизпълнение на неправилни и неясни или неизчерпателни указания на съда за отстраняване нередовност на исковата молба и допустимо ли е съдът да прекрати производството по делото въз основа на мотиви, различни от дадените указания за отстраняване нередовност на исковата молба; 2.Задължен ли е въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на частния жалбоподател, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК и какви са неговите правомощия, когато нередовностите на исковата молба се забележат по време на производството; 3.Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът защитава свое право на собственост в обема, в който се легитимира за собственик на спорния имот, отричайки правата на ответника върху същия имот, като пречка за реализиране на своето право в пълен обем? Ответниците по частната касационна жалба С. Ю. Ч. и А. Ш. Ч. оспорват основанията за допускане до касационно обжалване, като считат, че обстоятелството, че въззивната инстанция не е възприела един от доводите на РС за липса на правен интерес не е променил крайния извод, че ищцата няма такъв на другите разгледани основания, поради което първия въпрос счита, че е неотносим. По втория и третия въпрос счита, че не е налице противоречие със съдебната практика. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. Данните по делото са следните: Ищцата е предявила отрицателен установителен иск за установяване, че ответниците С. и А. Ч. не са собственици на реална част от 11 кв.м., която е заснета като част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 657 кв.м., а по регулационния план е включена в УПИ ***, кв. ***. Позовала се е на това, че е купила от общината с договор от 30.03.2008 г. УПИ *** от кв. ***. За този имот й е било учредено право на строеж с договор от 26.09.1979 г. С договор от 30.03.2009 г. е придобила, при действието на ЗУТ от общината и 140 кв.м., които са били придаваеми от парцел ***от кв. ***/собственост на трети лица за спора. С н.а. № 43,т.1/15.02.2021 г. /препи предявяване на иска/ тя е продала на трето лице за спора правото на собственост върху ПИ ***. Процесната площ е извън очертанията на този поземлен имот, но в очертанията на УПИ *** от кв. ***, отреден за същия поземлен имот. Ответниците са суперфициарни собственици, на които държавата е учредила право на строеж върху съседния имот, сега идентичен с ПИ ***, за който е отреден УПИ *** от кв. ***, собственост на общината. Като суперфициарни собственици, придобили право на строеж от държавата, имащи право да ползват цялата площ на парцела, за който им е учредено право на строеж, ответниците са възразили срещу искането на ищцата за попълване на КК с нов имот с проектен идентификатор *** с проектна площ 11 кв.м. Постановен е отказ за попълване на КК по административен ред и ищцата предявява отрицателен установителен иск против ответниците за тази площ от 11 кв.м., като твърди, че тя е останала собственик само на тази част от УПИ *** и счита, че ако се установи, че ответниците не са нейни собственици, това ще е основание тази площ да се заснеме като самостоятелен имот в КК, на който да бъде записана като собственик. След приключване на съдебното дирене, РС е отменил определението си за даване ход на делото по същество, като е дал указания на ищцата с определение № 222/12.07.2024 г. да обоснове правния си интерес от предявения иск, с оглед извършеното разпореждане с УПИ ***, кв.***, с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имоти № 43, том I, рег. № 813, Д № 41/15.02.2021г. в полза на лице, което не е взело участие по делото, т.е. не е конституиран като страна в процеса, а спрямо него важат правилата на задължително необходимо другарство. Ищцата е уточнила, че процесната реална част от 11 кв.м. не е продадена от нея, а тя е останала неин собственик. С определение № 310/11.09.2024 г., РС е прекратил производството със следните аргументи: В исковата молба ищцата твърди грешка в кадастралната карта, изразяваща се в неправилно заснемане на 11 кв.м. от УПИ *** в съседния поземлен имот, но въз основа на предявеният отрицателен установителен иск няма да може да се извърши правилно заснемане в КК дори иска да бъде уважен, защото отрицателният установителен иск има за предмет и установява правата на ответника, а не правата на ищеца, които не са предмет на спора. Последните се изследват само с оглед установяване на правния интерес от предявяване на този иск. Ответниците са носители само на правото на сроеж, а собственик е общината, която не е посочена като ответник. Процесната част е реална част от УПИ, който е собственост на трето лице, което не участва в спора и което няма да бъде засегнато от силата на пресъдено нещо. Въззивният съд е възприел мотивите на РС с изключение на последния, който е приел за неправилен предвид това, че ищцата е продала поземления имот, а процесната част е извън очертанията му, но в очертанията на УПИ ***, който е купила от общината. Невъзприемането на този извод на РС обаче не е променил крайния извод за липса на правен интерес за ищцата да предяви отрицателен установителен иск за собственост против соперфициалните собственици на съседния имот, твърдейки непълнота в КК по отношение заснемане на имот от 11 кв.м., на който счита, че е останала собсвеник. Въззивното определение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна частна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да го формулира ясно и точно, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната частна жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Първият въпрос не кореспондира на данните по делото и е неопределящ за изхода от спора. Дадените от съда указания в определение № 222/12.07.2024 г. са в смисъл ищцата да уточни правният си интерес. В частта за конституирането на необходим задължителен другар, те не са били относими към спора, което е констатирано от въззивната инстанция, но това не променя необходимостта ищцата да обоснове правният си интерес от предяваният отрицатеен установителен иск.Въззивният съд е потвърдил определението за прекратяване, като е приел, че останалите мотиви за прекратяване са правлини. Липсата на правен интерес следва от това, че отрицателният установителен иск е предявен не срещу собственик на съседния имот, в очертанията на който е заснета спорната площ, а срещу носител на право на строеж за сграда в него, като е без значение в какъв обем суперфицияра може да ползва имота. По определение той не е собственик и без това да се установява със съдебно решение. Липсата на правен интерес следва и от това, че предявеният отрицателен установителен иск е основан на твърдения за грешка или по-скоро непълнота в КК относно заснемането на процесната реална част от 11 кв.м. като самостоятелен имот, на който ищцата твърди, че е останала собственик, но иска да отрече правото на ответниците – суперфициарни собственици върху тази част. Дори такъв иск да бъде уважен, процесната площ няма да може да бъде заснета като самостоятелен имот и като собственик да е записана на ищцата, защото това решение установява, че ответникът не е собственик на процесния имот на всички възможни основания, но не установява и не формира сила на присъдено нещо, че ищцата е собственик. В настоящия случай, тъй като иска не е предявен против собственика, то не обвързва и собственика на имота /общината/. Следователно в първата си част указанията, дадени от РС са били правилни, а неправилните указания във втората си част за конституиране на купувача не са били правилни, но те не са и изпълнени, а и не са повлияли на крайния изход от спора. Въззивната инстанция не ги е споделила, а е посочила, че са неправилни. Затова възивното определение не е постановено в противоречие с Решение № 86 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 2685/2017 г. на ВКС, I г. о., с което е акцентирано на указанията на съда по индивидуализацията на имота, предмет на спора. Указанията на съда не са станали причина за прекратяване на производството и то не е прекратено поради неясна или непълна искова молба, а поради липса на правен интерес за ищцата от предявяване на отрицателен установитлен иск, поради което са неприложими и цитираните Решение № 434 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 700/2009 г., I г. о. Решение № 438/12.01.2012 г. по гр.д.№ 76/2011г. на ВКС, ІІІ гр.о. По втория въпрос частната жалбоподателка счита, че обжалваното определение противоречи на съдебната практика, задължаваща съда да обсъди всички доводи и възражения, тъй като не е обсъден доводът в частната въззивна жалба, че РС не е дал указания за това, че в исковата молба има противоречие между обстоятелствена част и петитум. Съдът обаче не може да указва на страната какъв иск да предяви и срещу кой следва да го предяви предвид диспозитивното начало в гражданския процес. Отделен е въпроса и дали биха били правилни и ясни указания към ищцата да предяви положителен установителен иск за собственост на реална част от поземлен имот с площ 11 кв.м., с който поземлен имот се е разпоредила и която площ от 11 кв.м. е реална част от УПИ и заснемането на тази реална част като самостоятелен имот при действието на чл. 200 ЗУТ, като не е налице нито хипотезата на ал.1, нито изключението на ал.2 от този текст – не е собственик и на никой от съседните поземлени имоти. Затова съдът счита, че не е налице противоречие с Решение № 438/12.01.2012 г. по гр.д.№ 76/2011г. на ВКС, ІІІ гр.о., тъй като не се касае за отстранима чрез указания неяснота на исковата молба. Цитираното от частната касаторка Решение № 461 от 27.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1316/2010 г., I г. о. е постановено по ревандикационен иск, който може да бъде предявен срещу всеки несобственик, който владее или държи собствен на ищеца имот без основание. Затова в него е разгледан въпроса дали суперфициарния собственик, придобил права от държавата при условията на чл. 15 ЗС, притежава основание да ползва парцела в пространствените предели на границите му, като е обвързан и от всички регулационни промени с имота, защото не може да има повече права от собственика. Това решение е неприложимо по предявения отрицателен установителен иск за собственост против носителя на ограниченото вещно право на строеж, който по определение не е собственик. Не е налице противоречие и с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Ищцата обосновава правният си интерес с това, че е останала собственик на процесните 11 кв.м., като счита, че ако отрече правото на собственост върху тях на ответниците, те ще бъдат заснети като самостоятелен имот, който да бъде записан на нея. Тезата за това, че е останала собственик на реална част с площ 11 кв.м. който е реална част от поземлен имот, върху който на ответниците е отстъпено право на строеж и че не е прехвърлила тази реална част като се е разпоредила с УПИ, към който тя се придава не може да се квалифицира като проява на нито една от трите хипотези, при които е налице правен интерес по смисъла на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС предвид нормата на чл. 200, ал.1 и ал.2 ЗУТ във вр. с чл. 19 и установеното, че ищцата не притежава никой от съседните имоти. Сега дестващия план на [населено място] е приет през 1984 г. и е изменен през 1993 г., т.е. при действието на ЗТСУ /отм/. Частите от имоти, които по силата на влязъл в сила дворищно регулационен план се придават от един имот към съседен нему парцел при действието на ЗТСУ/отм./ не представляват самостоятелен обект на собственост, а принадлежност към главната вещ на основание чл.97 ЗС. Ако е приложена регулацията, те са част към имота, към който се предават. Ако не е приложена – те са част от имота, от който се е предвиждало да се отнеме тази част - Решение № 143/16.03.2012г. по гр.д.№ 913 / 2011 г. І гр.о. В случая и двата съседни имота са били държавни, респективно след 1991 г. – общински и не се изследва прилагане на регулацията, тя се счита приложена от момента на влизане в сила на плана, защото собственика е бил един и същ. Следователно ищцата нито е доказала право на собственост, нито правно очакване да придобие спорната площ ако отрече правта на ответниците. В допълнение дори да се приеме хитетично, че иска е допустим /какъвто в случая не е/ и той да бъде уважен, като се установи, че ответниците не са собственици /каквито те не са по определение, като суперфициари/, то това решение не формира сила на присъдено нещо, че собственика – общината не притежава право на собственост върху спорната площ. Предвид изложеното, по третия въпрос съдът не констатира противоречие със съдебната практика, поради което и по него не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на което формално се е позовала частната касаторка не е налице. Това основание се прилага когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива. В случая е налице съдебна практика, включително и цитирана от районния съд и от възивната инстанция, която сочи на недопустимост на предявения отрицателен установителен иск и която не е противоречива. Затова на това наведено основание не се допуска касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато обжалваният акт страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите му, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните, или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира подобни пороци на решението, поради което не се допуска касационно обжалване и на това основание. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по частната касационна жалба следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказания с договора за правна помощ размер 1200 лв. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение