Определение № 2139 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4805/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Ц. Д., чрез пълномощника му адв. Р. С. против решение № 4610 от 31.07.2024 г. по в.гр.д. № 7975/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 5439/6.04.2022 г. по гр.д. № 8267/2022 г. по описа на Районен съд София, е отхвърлен предявения от касатора иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено по отношение на Национална агенция по приходите, че ищецът Д. Ц. Д. не дължи следните суми: 10 768,20 евро – главница по договор от 30.10.2005 г. за безвъзмездна помощ, ведно със законната лихва от 23.03.2010 г. до окончателното плащане; 1 486,27 евро – лихва за периода от 28.12.2007 г. до 23.03.2010 г., 929,35 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение и 479,35 лв. – разноски за държавна такса, за които суми е издаден изпълнителен лист от 6.12.2010 г. по ч.гр.д. № 757/2010 г. на Районен съд Каварна, поради погасяване на вземанията по давност. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – нормите, уреждащи института на давността, спирането и прекъсването на давността; съществено нарушение на съдопроизводствените правила – непроизнасяне по изложените във въззивната жалба оплаквания и необсъждане на събраните доказателства във връзка с тях и необоснованост- изводите на съда не се подкрепят от събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят бланкетно на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Спира ли да тече погасителна давност, когато производството по изпълнителното дело е спряно на основание чл.420 ГПК; 2/ Може ли подаването на искането за извършване на изпълнително действие, по което обаче не са предприети действия по принудително изпълнение да прекъсне давността; 3/Кое действие е валидно за настъпване на правната последица на чл.116, б. „в“ ЗЗД /прекъсване на давността/ - подаване на молба с искане за предприемане на изпълнителни действия от взискателя или предприемането на тези изпълнителни действия от съдебния изпълнител, пред който е висящо изпълнителното дело. В изложението се твърди, че съдът се е произнесъл и по въпроса „за настъпване на погасителна давност върху вземане по изпълнителен лист, издаден на основание чл.404, т.1 и чл.405, ал.1 ГПК в заповедно производство, въпреки възражението на доверителя ми и преди постановяване на решение по исков ред по чл.422 ГПК“. Така формулиран, въпросът е неясен, като от изложеното в касационната жалба не може да се изведе неговото смислово съдържание. Насрещната страна по жалбата - Национална агенция по приходите, чрез гл.юрисконсулт Г., е подала отговор, в който поддържа, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по въпросите, макар и некоректно формулирани от касатора, е постановена задължителна практика на ВКС – ТР № 2/26.05.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК, ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК, ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.дело №2/2023 г. на ОСГТК, на която обжалваното въззивно решение не противоречи. Изложено е и становище за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение, развити в касационната жалба. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.439 ГПК, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция и те са следните: на 6.12.2010 г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 757/2010 г. по описа на Районен съд Каварна въз основа на заявление по чл.417 ГПК за сумите от 10 768,20 евро – главница по договор от 30.10.2005 г. за безвъзмездна помощ, ведно със законната лихва от 23.03.2010 г. до окончателното плащане и 1 486,27 евро – лихва за периода от 28.12.2007 г. до 23.03.2010 г., представляващи частни държавни вземания, както и за сторените разноски за държавна такса и юрисконсултско въднаграждение за заповедното производство; с решение № 313/07.2014 г. по в. гр.д. № 403/2014 г. по описа на Окръжен съд Добрич са уважени установителните искове по чл.422 ГПК за дължимост на вземанията по издадената заповед за незабавно изпълнение, като решението е влязло в сила на 18.02.2016 г., тъй като не е допуснато до касационно обжалване с определение № 154/18.02.2016 г. по гр.д. № 297/2015 г. по описа на ВКС; въз основа на издадения изпълнителен лист на 14.12.2011 г. е образувано изпълнително дело № 111/2011 г. на ДСИ при РС Каварна; с определение № 57/10.02.2012 г. по ч.гр.д. № 757/2010 г. по описа на Районен съд Каварна на основание чл.420 ГПК е спряно изпълнението по изпълнително дело № 111/2011 г.; на 11.02.2019 г. взискателят е поискал извършване на конкретни изпълнителни действия; с разпореждане от 20.02.2019 г., ДСИ е отказал да извърши такива, тъй като не са представени доказателства за изрична отмяна на определението на РС Каварна, с което изпълнителното дело е спряно на основание чл.420 ГПК; такова определение е представено по изпълнително дело и то е с дата – 2.05.2019 г., но ДСИ отново не е предприел поисканите от взискателя изпълнителни действия; с постановление от 28.10.2019 г. ДСИ е прекратил изп.дело № 111/2011 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК – поради неизвършване на изпълнителни действия в продължение на две години; с решение, от 11.03.2020 г., постановено по реда на чл.435 и сл. ГПК по гр.д. № 87/2020 г. Окръжен съд Добрич е оставил без уважение жалбата на взискателя срещу постановлението от 28.10.2019 г., като съдът е приел, че след влизане в сила на решението по исковете с правно основание чл.422 ГПК – 18.02.2016 г., производството по изпълнителното дело е възобновено и в продължение на две години по него не е поискано от взискателя извършването на изпълнителни действия; последният е поискал извършването на изпълнителни действия едва с молба от 11.02.2019 г. – налагане на запор върху вземания на длъжника; това действие е извършено на 23.02.2021 г. по образуваното ново изпълнително дело - № 10/2021 г. по описа на ДСИ при РС Каварна; При съобразяване на така установените по делото факти и на практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че започналият да тече на 6.12.2010 г. петгодишен давностен срок относно вземанията, не е текъл в периода от 10.02.2012 г. /когато заповедният съд е спрял на основание чл.420, ал.2 ГПК незабавното изпълнение по издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК/ до 18.02.2016 г. /когато е влязло в сила решението, с което са уважени установителните искове по чл.422 ГПК/, т.е. в този период изпълнението е било спряно и давност не е текла докато е траял съдебния процес относно вземанията – чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД. През този период взискателят не е могъл да иска от съдебния изпълнител предприемане на изпълнителни действия поради спиране на изпълнението на основание чл.420 ГПК, т.е. не е налице бездействие от негова страна. След възобновяване на изпълнението на 18.02.2016 г. и след установяване на вземанията със съдебно решение по реда на чл.422 ГПК, взискателят е поискал извършването на изпълнителни действия с молба от 11.02.2019 г., т.е. преди изтичане на новия петгодишен давностен срок по чл.117, ал.2 ЗЗД, с което искане давността е прекъсната, независимо че ДСИ не е предприел поисканите от взискателя действия и е започнала да тече нова погасителна давност. Посочил е, че за давността е без значение кога делото е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. С редовната молба на взискателя от 23.11.2020 г., въз основа на която е образуване ново изпълнително дело № 10/2021 г., давността отново е прекъсната, а на 24.02.2021 г. ДСИ е наложил и поисканото изпълнително действие – запор върху вземания. Исковата молба, с която е предявен иска по чл.439 ГПК е депозирана на 7.06.2021 г., към която дата петгодишната давност относно процесните вземания не е изтекла, т.е. вземанията не са погасени по давност. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд за неоснователност на иска с правно основание чл.439 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване по следните съображения: Макар и въпросите да са обуславящи за крайния извод на съда, те нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не са разкрива сочения допълнителен селективен критерий – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото по тях е налице задължителна практика на ВКС - т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ТР № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК и ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.дело №2/2023 г., и трите на ОСГТК. Според разясненията, дадени в първия тълкувателен акт, в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ; искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона /чл.116, б.“в“ ЗЗД/ давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение; взискателят е длъжен да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочените от него изпълнителни способи, както и да иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи; когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Съгласно задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/2023 г. от 4.07.2024 г. по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, перемцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да се стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска изпълнение на своите притезания, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Като процес, принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особените правила, съдържащи се в Част Пета на ГПК, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора-взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл.116, б.“в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение, която е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл.116, б.“б“ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не се съотнася към основанието по чл.116, б.“в“ ЗЗД. Кредиторът по изпълнителното дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433, ал.1, т.8 ГПК е в друго – изгубване на възможността да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело. Перемцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и субективното право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощия на съдебния изпълнител като орган на принудителното изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перимираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства, а проявява активност, която е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие, тъй като задължението за действие е на съдебния изпълнител, т.е. активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, дори и по перемирано дело. При съобразяване на разясненията, дадени с тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към т. 3 на тълкувателния акт е посочено, че по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания преди 26 юни 2015 г., не е текла погасителна давност до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като давността за тези вземания е започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващото тълкуване за спряла да тече давност на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочените в ППВС № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземания, и изпълнителното производство да е висящо. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., срокът на новата давност по чл.117, ал.2 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие. Наличието на задължителна практика на ВКС по повдигнатите въпроси, с която въззивният съд се е съобразил, изключва приложението на сочения допълнителен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,