Определение № 50017 от 14.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3028/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Българска банка за развитие“ АД и И. И. Д. против решение № 211/10.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 3677/2020 г. от състав на САС. И. И. Д. оспорва касационната жалба на „Българска банка за развитие“ АД. „Юробанк България“ АД не оспорва жалбата на „Българска банка за развитие“ АД, а оспорва жалбата на И. Д.. Касационните жалби са допустими и са подадени в срок. Съдът е посочил, че изпълнително дело №5/2010г по описа на ЧСИ е образувано и висящо по време, когато ППВС №3/80г не е обявено за изгубило сила с т.10 от ТР № 2/2015г от 26.06.2015г. САС е приел за правилна практиката, съгласно която до 26.06.2015г приключените и висящите изпълнителни производства се регламентират от ППВС№3/80г. Съдът е съобразил задължителната сила на ППВС, съгласно на чл.58,т.1 и т.2 и чл.59 от ЗУС /отм/, чл.84,т.2 и чл.86,ал.2 от 5 ЗСВ/отм/ и чл.124 и чл.130,ал.2 от сега действащия ЗСВ. Съобразно цитираните правни норми при противоречива практика ВС, сега ВКС, има правомощието да издава ППВС, след това ТР, които имат задължителен характер за тълкуването на конкретната правна норма за съдилищата и юрисдикциите, сега и за органите на изпълнителната власт и местното самоуправление. При постановяване за първи път на такъв тълкувателен акт той има действие по отношение на тълкуваната норма веднага, включително и когато правопораждащите факти са проявени преди самото ППВС или ТР и всички съдилища, органи и юрисдикции са длъжни да спазват даденото задължително тълкуване на закона. Когато поради промяна на обществени отношения същата норма бъде предмет на повторно тълкуване с ППВС или ТР, то вторият тълкувателен акт следва да се приеме, че има действие занапред, като в противен случай се стига до изненада на участниците в процеса и невъзможност да се защитят техните права. Своите действия страните и органите следва да съобразяват с нормативните актове и ако има такива- със задължителните постановления или решения на ВС или ВКС по тълкуването на закона, действащи към момента. Към правни норми тълкувани от ВС или ВКС със задължителна сила с ППВС или ТР би било проява на непредвидимост на правосъдието да се приложи с обратна сила ново задължително тълкуване на същата правна норма. Ето защо, по отношение на изпълнително производство, образувано, приключило или висящо по времето, когато ППВС №3/80г е действащо, намира приложение това ППВС, а новото тълкуване на разпоредбата на чл. 116,б”в” от ЗЗД намира приложение от 26.06.2015г и занапред. Съдът е приел, че за да се погасят правата на взискателя по отношение на главния длъжник следва, считано от 08.01.2010г да е имало две годишен срок на бездействие на взискателя и след това изтичане на петгодишен давностен погасителен срок. Съобразено е, че считано от м.01.2010г по искане на първоначалния взискател се осъществява успешно един способ за изпълнение- запор върху заплатата на настоящата ищца, което е основание взискателят да чака удовлетворение и докато този изпълнителен способ събира средства да има право да не търси нов способ за удовлетворение. Т.е. докато от запора върху заплатата на настоящата ищца взискателят получава удовлетворение на вземането си перемпция не може да настъпи, дори и при негово бездействие. Прието е, че извършването на изпълнителни действия при настъпила перемпция и прекратяване на изпълнителното дело по право не е невалидно. Напротив, докато ИЛ е при съдебният изпълнител и вземането не е погасено по давност той е длъжен при поискване от взискателя да осъществува принудително изпълнение чрез предвидените изпълнителни способи. Извършването на изпълнителни действия по прекратено поради перемпция, но фактически висящо изпълнително дело, се приравнява на искане за образуване на ново изпълнително дело и предприемане на действия по това дело. Въз основа на горното съдът е приел, че искът против „Юробанк България“ АД е неоснователен. Съдът е приел, че Б. АД е конституирано като взискател по делото, без да твърди и да се установява, че е поръчител или солидарен длъжник, удовлетворил Юробанк България АД, без да е правоприемник по смисъла на чл.429,ал.1 от ГПК на Юробанк България АД и без да представи изпълнителен лист в своя полза против настоящата ищца. Въз основа на горното съдът е направил извод, че Б. АД не е надлежен взискател по изпълнителното дело и съответно, на него, в рамките на това изпълнително производство, изпълнение не се дължи. След като е установил този факт – че Б. АД не е приемник на първоначалния взискател по издадения ИЛ и не е надлежен взискател в изпълнителното дело на ЧСИ, съдът е приел установителния иск за недължимост на изпълнение чрез заплащане на сумите по изп. дело № 5/2010 г. от ищцата в полза на Б. АД за основателен. В изложението на касационните основания към касационната жалба на Б. АД относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че решението е постановено по непредявен иск. Доводите за това са, че съдът не се е произнесъл по доводите в исковата молба относно недължимостта на сумите, поради „прекратяване на поръчителството на основание чл.146, ал.3 ЗЗД“. Тези доводи не биха могли да обосноват допустимостта на касационното обжалване на основание вероятна недопустимост, тъй като задължението на съда да се произнесе по доводите на ищеца във връзка с твърдението му за недължимостта на сумите, поради прекратяване на поръчителството на основание чл.146, ал.3 ЗЗД следва установяването на факта на легитимацията на страните по правоотношението, което съдът е приел от фактическа страна, че не е налице. По тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК е формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, намерила израз в решение № 71 от 24.07.2019 г. по гр. д. № 2576/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о. В него е прието, че въвеждащата изключение от правилото за субективните предели на изпълнителния лист разпоредба на чл. 429, ал. 1 ГПК допуска взискател по изпълнителното дело да е лице, което не фигурира в изпълнителния лист, като персоналният обхват на разпоредбата е ограничен до универсалните и частните правоприемници на кредитора по изпълнителния лист. В хипотезата на законна суброгация частното правоприемство по чл. 429, ал. 1 ГПК принадлежи единствено на поръчителя и солидарния длъжник, платили дълга, а не на всяко трето лице, което по силата на закона се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист. За да получи удовлетворение, третото лице, което няма качеството поръчител или солидарен длъжник, но твърди, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, следва да предяви осъдителен иск или да инициира заповедно производство, за да се снабди с изпълнително основание. В съответствие с това разрешение, което се споделя от настоящия състав и по отношение на което не е обоснована нужда от промяна или осъвременяване, въззивният съд е приел, че в случая ответникът не е правоприемник на правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Чл. 429, ал. 1 ГПК допуска взискател по изпълнителното дело да е лице, което не фигурира в изпълнителния лист. Персоналният (личен) обхват на разпоредбата е ограничен до универсалните и частните правоприемници на кредитора по изпълнителния лист. Когато обаче частното правоприемство е обосновано с материалните предпоставки по чл. 74 ЗЗД (със законна суброгация), само поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга и които фигурират в изпълнителното основание, са правоприемници на правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист, но не и всяко трето лице, за което законът предвижда да се суброгира в неговите права. Всички останали правни въпроси касаят съществото на спора по дължимостта на сумите в полза на Б. АД, но за да е налице критерия за допустимостта на касационното обжалване по тях, следва да се налице произнасяне от въззивния съд по същите въпроси, за да се направи преценката за наличие на основанията по чл.280 ГПК за допускане до касационно обжалване. Липсва произнасяне по тях от страна на въззивния съд, поради което и същите са неотносими към производството по чл.288 ГПК. Правните въпроси, касаещи правомощията на въззивната инстанция и задължението й да се произнесе в рамките на спора, очертан с исковата молба и въззивната жалба с твърдението, че съдът се е отклонил от практиката на ВКС по тези въпроси, не водят до наличие на касационното основание, посочено от касатора. На стр.4 от исковата молба, в обстоятелствената част, както и във въззивната жалба /лист 13 от делото на САС/ се съдържат твърдения, респ. оплаквания, че Б. АД неправилно е конституирана като взискател в изпълнителното производство. Това твърдение в исковата молба и оплакване във въззивната жалба води до извод, че съдът се е произнесъл по този спорен момент в рамките на очертания спор, като не се е отклонил от практиката на ВКС по сочените процесуалноправни въпроси, както и сочените в тази насока въпроси, свързани с правната квалификация на предявените искове. Не се сочат конкретни обстоятелства, които да водят до извод за прилагане на императивни правни норми по отношение на страните в процеса или които да налагат действия по защита на правен интерес на коя да е от страните по изпълнителното дело. Разрешението на правните въпроси, посочени в изложението на касационните основания към касационната жалба на И. И. Д. са били предмет на тълкуване на двете тълкувателни дела на ОСГТК на ВКС, които са били основание за спирането на настоящото дело. В изпълнителния процес давността бива прекъсвана многократно и по време на висящ изпълнителен процес погасителна давност не спира да тече, наложи разясненията, дадени с приемането на Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС за делата, образувани за вземания преди датата 26.06.2015 г. По изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до обявяване на ТР № 2 от 26.06.15 г. на ОСГТК на ВКС. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в РРBC № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо. Когато преди датата 26.06.2015 г. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на спирането, което при действието на РРBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок. В тези случаи нова давност започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се прилага чл. 115, ал.1, б. „ж” ЗЗД, което тълкуване отпада едва с обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е обявено за загубило сила. При действието на постановлението на Пленума на ВС, искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26.06.2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване, тъй като хипотезата за фактите, означени в тълкуванията, се съобразява според значението им в съответния тълкувателен акт. Изпълнителният процес е законовата рамка, в която действията или бездействията на кредитора от значение за погасителната давност се проявяват. След отмяната на РРBC № 3/18.11.1980 г., неговата висящност вече не е определяща за давността, а прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към прекъсването на погасителната давност. За изпълнителния процес чл. 116, б. „б” ЗЗД не се отнася. Постановеното решение е съобразено с посоченото по-горе тълкуване, поради което не са налице касационните основания по допустимост и по отношение на тази касационна жалба. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС