Определение № 63 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2926/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. С. срещу въззивно решение № І-18 от 28.02.2020г., постановено по в.гр.д.№ 277/2019г на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 2510 от 05.12.2018г. по гр.д. № 8436/2017г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против Община Бургас иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 115/231 ид.части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Бургас. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с нот акт № 171/1981г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, наследниците на А. К., а именно М. А., Д. Г. и М. Г. /преживяла съпруга и дъщери/ са признати за собственици по наследство и давност на дворно място от 175 кв.м с адрес [населено място], [улица], представляващо имот пл.№ *, кв.14а по плана на [населено място], част от който, заедно с част от имот пл.№ *, кв.14а, образуват бивш парцел * с площ от 280 кв.м. С нот.акт № 6/1993г. М. Г. е дарила на сестра си Д. Г. 43,75/280 ид.части от дворно място с площ от 280 кв.м, образуващо имоти с пл.№№ * и * в кв.19 по плана на [населено място], ЦГЧ. Бившият имот пл.№ *, кв.19 понастоящем съответства на процесния поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Бургас, целият с площ от 231 кв.м. Ищецът в първоинстанционното производство Д. С. С. е единствен наследник по закон на своята майка В. А. Г., поч. на 11.01.2015г., която е наследник на своята сестра Д. А. Г., поч. на 10.08.2006г. На основание чл.6 ЗС е актувано като държавно празно дворно място в [населено място], [улица], представляващо парцел *, кв.14 по плана на [населено място], с площ от 184,50 кв.м, за което е съставен АДС № 2345 от 15.02.1961г. Въз основа на него е издаден АЧДС № 2968 от 08.08.2003г. за 186 кв.м /ид.ч./ от УПИ-* кв.19 /бивш парцел * в бивш кв.14а/, целият с площ от 2720 кв.м. По искане на община Бургас със заповед № РД-11-41 от 01.02.2017г. областният управител на област Бургас е разпоредил на основание § 42 ПЗР към ЗИДЗОС и чл.78, ал.2 ЗДС да се отпишат от актовите книги за държавна собственост 186/2720 ид.части от УПИ *, кв.19 по действащия ПУП за ЦГЧ нагр. Бургас, който имот съответства на бивш парцел * в.14а по първия регулационен план на гр. Бургас, с площ от 184, 50 кв.м. Първият одобрен кадастрален и регулационен план на ЦГЧ на гр. Бургас е от 1909г. като в кв.14а е предвиден парцел *, образуван от имоти с №№ *,*,*,*,*. Върху плана за имот пл.№ * са изписани имената на П. Я. и С. П., за които липсват твърдения и данни да са наследодатели на ищеца, като процесният терен се намира извън границите на този имот. В първоначално съставения стопански регистър към плана за този парцел няма отразено име на собственик, а по-късно /през 1961г./ като такъв е записано СП „Жилфонд”. Имотът по нот.акт № 171/1981г. е описан според неодобрен кадастрален план от 1958г., заснет с пл.№ * и граници според плана от 1909г. В разписния списък към плана е записано името А. Г. А.. По следващия план от 1989г. имотът на ищеца попада в кв.19, обхващащ бивши квартали 14 и 14 а по плана от 1909г. С последното му изменение този имот /по нот.акт № 171/1981г./ представлява имот пл.№ * в кв.19а, за който, заедно с още четири имота е отреден общ парцел *с предназначение – „за административна сграда, клубове, творческа база, обществено хранене и жилищно строителство”. В новообразувания УПИ попада и процесният терен с пл.№ *, заснет заедно с имот пл.№ * с идентификатор *** /между двата имота не е установено наличие на реална граница/. С молба от 06.06.2008г. на С. К. /леля на ищеца/, легитимирайки се като собственик на идеални части от имот пл.№ *, кв.19, с площ от 175 кв.м, е поискала да изкупи имот пл.№ *, кв.19 от около 40 кв.м, а с последваща молба от 11.09.2015г. същата е посочила, че желае да прекрати съсобствеността с общината по отношение на процесния имот, като е поискала да изкупи дела на общината. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че дворищнорегулационният план от 1909г. съгласно действалия тогава Закон за благоустройство на населените места в Царство България е имал непосредствено отчуждително действие, поради което частите от попадащите в парцел *, кв.14а четири имота се считат отчуждени от техните собственици с влизане в сила на самия план през 1909г. С оглед липсата на данни към момента на актуването на спорния имот като държавен през 1961г. той да е имал собственик, респ. да е бил записан като собствен на наследодател на ищеца или на трето лице, съдът е приел, че по силата на чл.6 ЗС /ред. от 1951г./ той е станал държавна собственост, понастоящем е собственост на общината по силата на §42 от ПЗР на ЗИДЗОС, както и че заповед № РД-11-41 от 01.02.2017г. на областния управител на област Бургас е валиден и съобразен с целта на закона индивидуален административен акт. Доводите на ищеца, че имотът е придобит от неговите праводатели по давност е приет за неоснователен по съображения, че по делото липсват твърдения и данни фактическа власт върху него да е упражнявана преди 1961г., а след това, дори да е налице владение, то е ирелевантно предвид съдържащата се в разпоредбата на чл.86 ЗС /ред. до 1996г./ забрана за придобиване по давност на държавни и общински имоти и § 1 ЗДЗС от 01.06.2016г. с последващите изменения на закона, от когато давността е спряла да тече. В заключение предявеният отрицателен установителен иск за собственост е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът, обсъждайки отчуждително действие на регулационен план, да посочи кой регулационен закон намира приложение в конкретния казус и фактическия състав от хипотезиса на коя конкретна правна норма от този закон приема за осъществен, за да обоснове извод за настъпил отчуждителния ефект; 2. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви относно релевантния момент, към който е настъпил според него отчуждителния ефект на регулационния план, доколкото този въпрос е обуславящ за отговора на въпроса кому принадлежи към същия този момент правото на собственост върху новообразувания имот съгласно предвижданията на дворищнорегулационния план; 3. Длъжен ли е съдът да обследва и обсъди приложението и на другите регулационни закони, действали до момента на издаване на акта за държавна собственост; 4.Относно доказателственото значение на вписванията в разписния лист към регулационния план и доказват ли същите фактическото и правно съществуване на един регулационен имот, придобиването на правото на собственост върху същия имот от страна на държавата в хипотезата на чл.6 ЗС и фактическото състояние на “безстопанственост” на имота; 5. Длъжен ли е съдът да обсъди какво е било общественото мероприятие, за което съответният дворищнорегулационен или уличнорегулационен план е предвиждал отнемане на части от отделни имоти за обособяването на нов такъв и отговорът на този въпрос обуславя ли извод за законосъобразност на самия регулационен план и на акта, с който същият е одобрен; 6. Би ли могло да се приеме, че даден имот е придобит от държавата по силата на чл.6, пр.2 ЗС (ДВ, бр.92/1951г.), когато по действащите в съответните периоди планове, включващи и този имот, същият се води записан като собственост на различни физически лица; 7. За да се ползва съответният акт за частна държавна собственост, представляващ официален удостоверителен документ, с обвързваща съда материална доказателствена сила, следва ли в същия да е посочено, освен местонахождението на имота, и конкретните правни и фактически основания за придобиването му; 8. При липса на представен акт за държавна собственост и/или други първични документи за одържавяване, налице ли е правна възможност за въззивния съд да приложи правните последици на чл.6 ЗС, в редакцията от 16.11.1951г. до 17.09.1991г. и да установи, че в един по-ранен период са били изпълнени изискванията на тази правна норма; 9. За да може съдът да се ползва от обвързващата материална доказателствена сила на акта за държавна собственост относно удостовереното с него право на собственост, без този документ да е представен по делото като доказателство, как и следва ли съдът да направи анализ и проверка на фактическото и правно основание, по силата на които имотът е придобит от държавата; 10. При наличието на акт за държавна /общинска/ собственост, следва ли държавата /общината/ да докаже фактическите и правни основания за актуване на имота като държавен; 11. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения; 12. Освобождава ли чл.272 ГПК въззивния съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството му на инстанция по същество и 13. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. Поддържа се, че решението е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Една част от първите десет поставени въпроса са свързани с установяването на конкретна фактическа обстановка и са формулирани по начин, непозволяващ даването на принципни отговори, а други не кореспондират на решаващите мотиви на съда за отхвърляне на предявения иск, посочени по-горе, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това, във връзка с повечето от тези въпроси касаторът не се позовава на противоречие с никаква практика и не е изложил никакви доводи за визираните в т.4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки, които по отношение на всички поставени въпроси не са налице. Не съществува противоречие на обжалваното решение с посочената от него практика на ВКС – Р № 310 от 03.2012г. по гр.д.№ 456/2011, ІІ г.о. и др., с която е прието, че действието на актовете за държавна и общинска собственост е констативно, а не конститутивно, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос, а е приел, че спорният имот е станал държавна, респ. общинска собственост по силата на закона. В представеното от касатора решение № 321 по гр.д. № 1167/2010г. на ВКС, І г.о. е застъпено становището, че актовете за държавна или общинска собственост се ползват с доказателствена сила, която при оспорване може да бъде опровергана, но тъй като държавата, респ. общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта, е да установи, че към този момент имотът е имал собственик, което съдът е приел, че в случая не е сторено. Липсва противоречие на решението и с посочената практика на ВКС по отношение на последните три въпроса, тъй като в случая въззивният съд дори не е препратил към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл.272 ГПК, а е направил собствени фактически констатации и правни изводи по съществото на спора, като е обсъдил доводите на страните и събраните по делото доказателства относно относимите към предмета на спора обстоятелства. Освен това самият касатор не сочи конкретно кои доказателства не са обсъдени и какви релевантни за спора факти са установени с тях. След изменението на ГПК през 2017г.(ДВ, бр.86/2017г.) противоречивото решаване на конкретен правен въпрос от съдилищата не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, както се поддържа от касатора, който не е посочил и представил такава практика. Решението е валидно и допустимо. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.