Определение № 361 от 21.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 1047/2011 г.

ВКСII търговско отделение21.05.2012 г.докладчик Росица Божилова

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд, постановено на 24.06.2011 год. по т.д.№ 587 / 2011 година.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

+

ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против постановеното на 24.06.2011 год. решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 587 / 2011 год., с което е отменено първоинстанционното решение по спора, постановено по гр.д.№ 1140 / 2010 год. на Районен съд Асеновград и е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД, за сумата от 16 124,65 лева - платено без основание превозно възнаграждение. Касаторът обжалва правилността на решението като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост. Формулира материалноправни и процесуалноправни въпроси по допустимост на касационното обжалване, сочейки допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК. Ответната страна оспорва касационната жалба,като намира че касаторът не е формулирал правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като поставените не са обусловили решаващи изводи на въззивния съд, а не е обосновал и основание за допустимост на касационното обжалване, съобразно допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и е редовна с оглед изискванията на чл.284 ГПК .Насочена е срещу валиден, допустим и подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. По допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищецът - [фирма] - твърди, че по сключен с ответника [фирма] договор за превоз, ответното дружество е фактурирало възнаграждение за превоз на стоки на ищеца, за разстояния различни от действително изминатите, поради което и за съответната, надхвърляща реалното изпълнение част, същото се явява платено без основание. За да отхвърли така предявеният иск въззивният съд е приел, че страните са уговорили възнаграждение за превоза, определяемо на базата на договорена единична цена за километър пробег. С оглед остойностяване на услугата, в съставени от ответника и осчетоводени от ищеца фактури, по начин включващ възнаграждение и за изминатото разстояние от и до местодомуването на превозното средство спрямо отправния и крайния пункт на превоза, съдът е приел, че страните са договорили заплащането на възнаграждение и за тази част от маршрута, като ищецът е бил в известност за начина на формирането му в размера по фактурите. Представени са пътни листи, изрично посочващи изминати разстояния общ пробег и пробег с товар, като общия пробег / включващ и разстоянията от местодомуването на превозното средство до товарния ,респ. разтоварния пунктове / е отразен в подписаните двустранно товарителници и съответства на фактурирания пробег. Ищецът формулира следните въпроси в обосноваване допускането на касационното обжалване: 1/ Може ли да се претендира неоснователно обогатяване, за връщане даденото на основание „ привидно истински документ „ ?; 2 / При установяване неверни данни, вписани във фактура, може ли длъжникът да претендира неоснователно обогатяване ?; 3/ Осчетоводяването на фактура прегражда ли възможността на длъжника по фактурата да оспорва вземането по същата, респ. част от него, като невъзникнало ?. От поясненията към всеки от формулираните въпроси, доколкото същите са непрецизни и с подвеждащо спрямо фактическата обстановка по спора съдържание, се установява, че всеки от тях касае процесните фактури, респ. твърдението на ищеца за надписването на възнаграждение по същите. Правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, е въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Този въпрос е винаги специфичен и относим към правните изводи на съда по прилагането на закона и практиката. За да отхвърли иска, съдът е приел, че осчетоводяването на фактурите с така формираното в същите възнаграждение за превоза, съставлява конклудентно приемане от ищеца - възложител заплащането на възнаграждение, формирано на базата на общия пробег на превозните средства, в изпълнение на възложения превоз. Въззивният съд не е формирал изводи на база доказателствената стойност на самите фактури, едностранно подписани от изпълнителя, а на факта на осчетоводяването им, без своевременно противопоставяне от ищеца. Изводите на съда не се основават на недоказано надписване на изминати от превозвача разстояния, в който случай би била налице неистинност на фактурираното, а на действително изминати със и без товар разстояния, при прието от възложителя задължение да заплати възнаграждение за общия пробег, доколкото пробегът без товар се явява необходим за осъществяване на възложения превоз. Въззивният съд не е отричал възможността за оспорване фактурата като частен свидетелстващ документ, а и предвид едностранното изготвяне на фактурите от ответника, такова оспорване не е било и необходимо, с оглед формалната им доказателствена сила - единствено като изявления, изходящи от съставителя на документа. Изводите на въззивния съд са основани на останалите писмени доказателства / пътни листи, товарителници /,анализирани от приетата по делото икономическа експертиза, установяващи формирането на вписаното възнаграждение, както и на факта на приемането му от ищеца, с осчетоводяване на фактурите. Въззивният съд изрично не е изключил и възможността ищецът да оспори сключването на уговорка, в смисъла изводим от съдържанието на фактурите и факта на осчетоводяването им - чрез установяване на уговорка в противен смисъл, което не е сторено. Следователно, поставените от касатора въпроси не са предмет на решаващите изводи на въззивния съд и нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Последното изключва задължението на съда по преценка наличието на допълнителния селективен критерий, поначало частично заявен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК - единствено от значение за „ точното прилагане на закона „. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение

Цитирани разпоредби

6