Определение № 600 от 12.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 527/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД срещу решение №2560 от 20.11.2019г., постановено по в.гр.д.№902/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, в частта му, с която е потвърдено решение №5522/17.08.2018г. по гр.д.№5895/2015г. на СГС, ГО, І-8 състав, за осъждането на ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на В. С. Я. и на Д. Б. Л. на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) сумите от по 140 000 лв. за всеки един от тях - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им Я. Д. Л., настъпила при ПТП на 09.07.2014г., ведно със законната лихва считано от 09.07.2014г. до окончателното изплащане на главницата.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се приетата на установена от въззивния състав фактическа обстановка на злополуката, както и извода на съда, че вина за произшествието има и застрахования при касатора по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ водач на лекия автомобил „Опел Астра“. Акцентира се върху влязлата в сила присъда по н.о.х.д.№1106/2017г. на Пловдивски ОС, с която е установено, че виновен за произшествието е водачът на л.а.“Фолксваген Голф“, в който е пътувала пострадалата като се твърди, че липсата на независимо съпричинителство е обсъдено от наказателния съд. Отделно се сочи, че от мотивите на съдебния акт не става ясно въз основа на кои доказателства са отнесени критериите за приложението на чл.52 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на разноски в полза на дружеството за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните материалноправни въпроси, които според касатора обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като са решени в противоречие с т.2 от ППВС №7/1959г. и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. „ Допустимо ли е в случаите, при които е налице произнасяне на наказателния съд с влязла в сила присъда относно вината, и относно това кои обстоятелства от събитието са определящи относно извода за осъществено виновно поведение от страна на конкретно лице, и които не съдържат обсъждане за осъществено от друго лице виновно поведение, което да е взето под внимание при определяне на наказанието, гражданският съд, с оглед произнасяне относно гражданскоправните последици от събитието да формира собствен извод за съизвършителство и това представлява ли нарушение на чл.300 ГПК?“

2. „ Допустимо ли е гражданският съд, с оглед произнасяне по гражданскоправните последици от деликт, в случаите, при които за събитието е ангажирана наказателната отговорност на друго лице, различно от соченото за деликвент, да формира собствени правни изводи относно това дали последният предвижда настъпването на общественоопасни последици при осъществяване на конкретно поведение и кои обстоятелства са определящи извода за вината?“

3. „Дали при формиране на извод за съизвършителство между водачи, в случай, че такъв извод не е формиран в наказателното производство и е налице влязла в сила присъда е допустимо гражданският съд да приеме наличие на такова, съответно – представлява ли в тази връзка и дали е необходимо условие, да мотивира кой елемент от действията на лицето, което гражданският съд приема за деликвент е водещ по отношение на извода относно това осъществено ли е нарушение на правилата за движение от негова страна и дали това поведение представлява пряка и непосредствена причина за настъпване на деликт ?“

4. „Дали при формиране на извод за съизвършителство между водачи, в случай, че такъв извод не е формиран в наказателното производство и е налице влязла в сила присъда е допустимо гражданският съд да приеме наличие на такова, съответно – представлява ли в тази връзка и дали е необходимо условие, да мотивира кой елемент от действията на лицето, което гражданският съд приема за деликвент е водещ по отношение на извода относно това осъществено ли е нарушението на правилата за движение от негова страна и дали това поведение представлява пряка и непосредствена причина за настъпване на деликт?“

5. „ Допустимо ли е гражданският съд, с оглед произнасяне по гражданскоправните последици от деликт да формира правни изводи относно вината за настъпване на събитието въз основа на обсъждане на други факти и взаимовръзки между тях, различни от приетите от наказателния съд и обосноваващи извода последният за виновно поведение и досежно предпоставките за ангажиране на наказателната отговорност ?“

6. „Дали при формиране на извод за съизвършителство между водачи, какъвто извод не е формиран в наказателното производство, гражданският съд, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието по необходимост следва да извърши и преценка в какво съотношение всеки от участниците в инцидента е нарушение на нормативно установено правило и кое е то?“

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен и следния въпрос: „ Дали с оглед правилното приложение на материалния закон е допустимо при формиране на правните изводи относно изхода от спора и относно обема на спорното право, съдът може да обоснове определянето на елементите на обезвреда, съответно – конкретното им съдържание с оглед прилагане на принципа на чл.52 ЗЗД върху изявления на трети лица в случай на липса на конкретизирани твърдения по основанието на предявения иск?“, за който въпрос касаторът твърди, че е решен в противоречие с разрешенията, дадени с ППВС №4/1968г.

На последно място касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно като основание за допускането му до касационно обжалване по чл280, ал.2, пр.3 ГПК.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор на касационната жалба от ищците В. С. Я. и Д. Б. Л., в който се поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №5522/17.08.2018г. по гр.д.№5895/2015г. на СГС в частта му, с която ответникът ЗК „Лев Инс“ АД е осъден да заплати на В. С. Я. и на Д. Б. Л. на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) сумите от по 140 000 лв. за всеки един от тях - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им Я. Д. Л., настъпила при ПТП на 09.07.2014г., ведно със законната лихва считано от 09.07.2014г. до окончателното изплащане на главницата. В частта му, с която (след частична отмяна на първоинстанционното решение) са отхвърлени исковете за разликата от 140 000лв. за всеки един от ищците до 160 000лв., както и в частта, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на исковете до пълния претендиран размер от по 200 000лв., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Въз основа не приетите пред първата инстанция първоначална и допълнителна САТЕ, въззивният състав е приел за установено, че: 1.) преди настъпване на релевантното застрахователно събитие застрахованият при ЗК „Лев Инс“ АД водач на л.а.„Опел Астра” се е движел със скорост около 122 км./ч. при нощни условия, като в обратната посока се е движел л.а. „Фолксваген Голф” със скорост от 94 км./ч., 2.) след като подминава десен завой водачът на л.а.„Опел Астра” е загубил контрол над автомобила и е навлязъл в лентата за насрещно движение, като ударът между двата автомобила се е осъществил с предна централна част на л.а.„Фолксваген Голф” и дясната странична част на л.а. „Опел Астра”, 3.) водачът на л.а.„Фолксваген Голф” не е предприемал маневра за завиване надясно по посоката на движението си. Съдът е акцентирал върху факта, че липсват данни за налични оставени спирачни следи по асфалта, които да доказват ефективно спиране на фолквагена, и предприемане на маневра - завиване и ефективно спиране.

В обжалваното решение е посочено, че макар мотивите в присъда № 106/19.12.2017г., постановена по нохд №1106/2017г. по описа на ОС-Пловдив да не обвързват съда, разглеждащ гражданскоправните последици на деянието, осъществено от водач на МПС, чиято деликтна отговорност не е била обезпечена през релевантния период от ответното застрахователно дружество, съдът следва да ги обсъди доколкото те съдържат редица констатации за правнорелевантните факти, осъществени при настъпването на твърдяното застрахователно събитие, които логически диаметрално се различават от приетите за установени от първоинстанционния съд. Въззивният състав е отразил, че във влязлата в сила присъда е прието за установено, че водачът на л.а. „Опел Астра” – Н. А., е нарушил правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, тъй като не е предприел действия по намаляване на скоростта с готовност екстремно да спре. Въпреки това наказателният съд е приел, че единствено виновен за злополуката е подсъдимия водач на л.а. „Фолксваген Голф” Г. Т., който е навлязъл в пътната лента за движение на л.а.„Опел Асдтра“, след което в последния момент е направил маневра за връщане в своето пътно платно, вследствие на което настъпило процесното ПТП като водачът на л.а. „Опел Астра” не е имал техническата възможност да избегне произшествието чрез екстремно спиране.

Според въззивния състав какъвто и механизъм на настъпване на процесното ПТП да бъде възприет – този, приет за установен в първоинстанционното производство или този, установен в наказателното производство, не се променя крайния правен извод, че за настъпване на релевантното застрахователно събитие принос има и застрахованият при ЗК „Лев Инс“ АД водач. Съдът е посочил, че е налице виновно поведение на застрахования при ответника водач на л.а.„Опел Астра” като за този извод е без значение дали същият е нарушил диспозицията на правната норма, уредена в чл. 16, ал. 1, т.1 ЗДвП, като при движение с висока скорост в завоя (около 122 км./ч.) не е успял да контролира МПС и е навлязъл в насрещната пътна лента, или е нарушил диспозицията на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, като не е преценил конкретната обстановка и опасност и е отклонил автомобила в насрещната пътна лента (при насрещно движещ се в неговата пътна лента автомобил). В тази връзка въззивният съд е направил категоричния извод, че водачът на застрахования при ответника автомобил е причинил, респ. допринесъл за причиняването наред с признатия за виновен с влязла в сила присъда водач на л. а. „Фолксваген Голф” на процесния вредоносен резултат.

Съобразявайки се с постановките в ППВС №4/1968г., касаещи понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД, въззивният състав е посочил, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 140 000лв. за всеки един от ищците, отчита начина на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищците психически страдания от загубата на тяхната дъщеря, нейната възраст (навършени 19 години), социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – в средата на 2014г., както и нормативно определеният лимит на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът е акцентирал върху установените по делото обстоятелства, а именно: че преди да почине Я. е живяла заедно със своите родители, че между тях са съществували отношения на обич и разбирателство, че ищците са били силно привързани към нея, че загубата ще ги съпътства през целия им живот и че родителите на починалото момиче са ограничили социалното общуване, станали по-затворени и вглъбени в себе си.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Нито един от формулираните от касатора шест материалноправни въпроса, относими към обхвата на задължителната сила на влязлата в сила присъда по чл.300 ГПК, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите от №1 до №5 (които в голямата си част се припокриват по съдържание), не са решени от въззивния съд в противоречие с т.2 от посоченото от касатора ППВС №7/1959г., доколкото на базата на заключенията по извършените пред първата инстанция първоначална и допълнителна автотехническа експертиза, съдът е приел и обосновал наличието на причинна връзка между противоправното поведение на застрахования при ответника водач и вредоносния резултат. Що се отнася до въпросите, свързани с това дали е допустимо - при влязла в сила присъда срещу определен участник в ПТП с конкретно установена в наказателното производство негова вина, гражданският съд да приеме наличие на виновно поведение на друг участник в същото ПТП при условията на независимо съпричинителство, не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация. Няма спор в правната теория и е налице трайна съдебна практика, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието относно вината на дееца, привлечен към наказателна отговорност, но не и за липсата на вина и съпричиняване на вредоносния резултат от трето лице, спрямо което не е повдигнато обвинение. Ето защо въпросът за наличието на виновно поведение от страна на водача на л.а.“Опел Астра“, не е преклудиран със задължителната сила на присъдата. Приемайки, на базата на събраните по делото доказателства, че застрахованият при ответника водач е нарушил правилата за движение по ЗДвП и че неговото поведение е в причинна връзка със злополуката, въззивният съд не се е отклонил от създадената практика по приложението на чл.300 ГПК, която няма причини да бъде изменяна или осъвременявана. Въпрос №6 относно това дали, приемайки съизвършителство между водачите, гражданският съд, следва да прецени в какво съотношение е допринесъл всеки от участниците в инцидента, не е значим за конкретния правен спор, доколкото от една страна същият не е обсъждан от въззивния състав, а от друга - при предвидената солидарна отговорност по чл.53 ЗЗД, въпросът за съотношението на приноса на всеки един от делинквентите за деликта, не е предмет на спора по прекия иск на пострадалите за обезщетяване на причинените им вредите.

Въпросът на касатора относно „ определянето на елементите на обезвреда, съответно – конкретното им съдържание с оглед прилагане на принципа на чл.52 ЗЗД върху изявления на трети лица в случай на липса на конкретизирани твърдения по основанието на предявения иск “, не може да обоснове наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касация, тъй като въпросът е неясно формулиран. Следва да се има предвид, че въззивният състав е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и след преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивния състав за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от застрахования при ответника водач при условията на независимо съпричинителство, както и за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

В приложения към отговора на касационната жалба списък за разноските по чл.80 ГПК се претендира присъждане в полза на Д. Л. и на В. Я. на заплатени от тях адвокатски възнаграждения за касационната инстанция в размер на по 4 500лв. с ДДС ( или общо 9 000лв.) за оказана правна помощ поотделно на всеки един от двамата. Изготвеният отговор на касационната жалба е един и касае общата правна защита (с едни и същи аргументи) и на двамата доверители. Ето защо настоящият състав намира за обосновани и доказани разходите на ответниците по касация за касационното производство общо до размер на сумата от 4 500лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,