Определение № 3260 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С обща касационна жалба вх. № 7214/21.04.2023 г. на П. Н. Н. и Д. Н. К., подадена за двете чрез пълномощник адв. Х. С. – САК, се сочи, че се обжалва въззивното решение № 384 от 08.03.2022 г. по в. гр. д. № 2050/2022 г. на ОС – Бургас в частта, в която съдът, като е отхвърлил възражението на П. Н. Н. за недействителност на договор за дарение от 20.11.2020 г. между съделителите Е. П. П. и „Терекс инвестмънтс“ ООД, не е постановил изричен диспозитив за това, аналогично на първоинстанционния съд. Твърди се с тази касационна жалба, че въззивното решение е неправилно в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответните страни в касационното производство З. Г. С., М. С. Б., Е. П. П., И. П. П., Г. Х. П., Я. П. П.,, М. С. П., М. П. И., М. Н. П., Д. Н. Л., С. Р. С., А. Ф. И., С. Н. С., Я. С. К., Н. Х. К., всички чрез адв. Л. А. от АК – Бургас, с общ писмен отговор по чл.287 ГПК оспорват тази касационната жалба, претендират се разноски от З. Г. С., С. Н. С. Я. С. К. и Н. Х. К. по списък но чл.80 ГПК. Ответните страни в касационното производство „Аргонавт - ЕР“ ЕООД, М. И. Б. – Г. и „Евро Пропърти Мениджмънт“ ЕООД, с отделни отговори по чл.287 ГПК всеки чрез пълномощник адв. Н. Н. - САК, излагат съображения за основателността на касационната жалба. Ответната страна в касационното производство „Терекс инвестмънтс“ ООД не е взел становище по тази жалба. В касационна жалба вх. № 11685/28.06.2024 г. на П. Н. Н. чрез адв. Х. С. – САК, се сочи, че се обжалва постановеното от въззивния съд последващо решение по чл.247 ГПК с № 423/08.05.2024 г. по същото в.гр.д. № 2050/2022 г. на ОС – Бургас, в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение относно участието с дял на „Терекс инвестмънтс“ ООД в делбата на трите процесни имота, и отново за липсата на постановен изричен диспозитив по направеното от П. Н. Н. възражение за недействителност на договор за дарение от 20.11.2020 г. между съделителите Е. П. П. и „Терекс инвестмънтс“ ООД. Твърди, че това въззивно решение е неправилно в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответните страни в касационното производство „Аргонавт - ЕР“ ЕООД, М. И. Б. – Г. и „Евро Пропърти Менеджмънт“ ЕООД, с отделни отговори по чл.287 ГПК всеки чрез пълномощник адв. Н. Н. - САК, излагат съображения за основателността и на втората касационната жалба. Останалите насрещни страни не са взели становище по тази жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: И двете касационни жалби според съдържанието на оплакванията, въпреки непрецизната формулировка, са насочени по същество срещу въззивното решение и това за неговата поправка по чл.247 ГПК (двете решения образуващи едно цяло след поправката), в частта, с която в делбата е включено и дружеството „Терекс Инвестмънтс” ООД със съответните му дялове в съсобствеността на трите делбени имота, съответно и обусловените от това дялове в съсобствеността на праводателя на това дружество - на Е. П.. Касационните жалби са допустими. С обжалваното въззивно решение № 384 от 08.03.2022 г., по повод подадени въззивни жалби от М. И. Б.- Г., „Евро пропърти мениджмънт“ ЕООД, „Аргонавт-ЕР” ЕООД, П. Н. Н. и Д. Н. К., въззивният съд е отменил първоинстанционното решение № 1820/11.08.2022 г. по гр.д.№ 6451/2021 г. на РС-Бургас в частите, в които за делбените имоти с идентификатори ***, *** и *** по КК и КР на [населено място], административен адрес: [населено място], [улица], са определени правата в съсобствеността на съделителите М. И. Б.-Г. „ Аргонавт – ЕР“ ЕООД и „Евро Пропърти Мениджмънт“ ЕООД, конкретно посочени за всеки съделител и за всеки от трите имота, вместо което е постановено ново решение, с което, на основание чл. 344, ал.1 ГПК, е определен за съсобственик съделителя „Евро Пропърти Мениджмънт“ с дялове съответно: 64.906/428 кв.м. ид.ч. от имот с идентификатор ***, 219,905/1450 кв.м. ид.ч. от имот с идентификатор *** и 35.028/231 кв.м. ид.ч. от имот с идентификатор № ***, а искът за делба на горепосочените три имота спрямо М. И. Б.-Г. и „ Аргонавт – ЕР“ ЕООД е отхвърлен изцяло. С последващо решение № 423/08.05.2024 г. по в.гр.д. № 2050/2022 г., постановено в производство по чл.247 ГПК, въззивният съд е допуснал поправка на очевидни фактически грешки в предходното си решение № 384/08.03.2023 г. по същото дело, като е допълнил постановеният диспозитив, според което допълване се потвърждава първоинстанционното решение № 1820/11.08.2022 г. по гр.д.№ 6451/2021 г. на РС- Бургас в частите, в които за трите делбени имоти са определени правата на съделителите П. Н. Н. и „Терекс инвестмънтс“ ООД, така: за имот с идентификатор *** за П. Н. Н. в размер на 14.438/1450 кв.м. ид.ч. и за „Терекс инвестмънтс“ ООД в размер на 0.350/1450 кв.м. ид.ч.; за имот с идентификатор *** за П. Н. Н. в размер на 2.300/231 кв.м. ид.ч. и за „Терекс инвестмънтс“ ООД в размер на 0.350/231 кв.м. ид.ч., и за имот с идентификатор *** за П. Н. Н. в размер на 4.262/428 кв.м.ид.ч. и за „Терекс инвестмънтс“ ООД в размер на 0.350/428 кв.м. ид.ч. В останалата част с решението по чл.247 ГПК е поправена грешка и в мотивите на въззивното решение относно последните три цифри на идентификатора на един от делбените имоти, за които на П. Н. е определен дял в съсобствеността- този, завършващ на 411. За да се произнесе по предмета на въззивното производство, съдът е установил следното: Производството е образувано по искова молба на З. Г. С., С. Н. С., Я. С. К. и Н. Х. К., против М. С. Б., М. И. Б., „Евро пропърти мениджмънт“ ООД, Е. И. Б., С. З. Б., Е. П. П., И. П. П., Г. Х. П., М. С. П., Я. П. П., М. П. И., М. Н. П., Д. Н. Л., С. Р. С., А. Ф. И., З. П. Г., Д. Н. К., П. Н. Н., „Аргонавт - ер“ ЕООД и „Терекс инвестмънтс“ ООД, с искане да бъде допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 1450 кв.м., трайно предназначение - урбанизирана територия, начин на трайно ползване - високо застрояване (над 15 м.). По искане на ответницата П. Н. Н. по реда на чл.341, ал.2 ГПК, първостепенния съд е включил в делбената маса и поземлени имоти с идентификатори *** и *** по КК и КР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], съответно с площ от 428 кв.м. и от 231 кв.м., двата имота с трайно предназначение - урбанизирана територия, начин на трайно ползване - високо застрояване (над 15 м.). Установено е, че трите делбени имота са образувани след разделянето на бивш имот с идентификатор ***. Прието е за неспорно между страните, а и за установено, че З. и С. С., Я. и Н. К., И. и Г. П. и М. и Я. П., са придобили своите ид.ч. от бившия имот с идентификатор *** по време на сключените между тях бракове и в режим на съпружеска общност, поради което съпрузите участват като съделители в делбеното производство. На отделно самостоятелно основание – дарение с нот.акт № 323/2018 г., съделителят И. П. е придобил и 9.668 ид.ч. от този имот. От съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, конкретно посочени, е прието, че страните-съделители в производството, се легитимират като собственици в резултат на реституция /ЗОСОИ/, наследяване и разпоредителни сделки за покупко-продажба, дарение и замяна, от които се извличат съсобствениците и техните дялове в делбените имоти. От събраните доказателства е установено, че ответниците З. П. Г. и Е. И. Б. са се разпоредили със собствеността си преди завеждане на иска за делба, след което не притежават собственически права върху никой от трите делбени имота, и искът спрямо тях правилно е отхвърлен с първоинстанционното решение, в която част то не е било обжалвано, но въззивният съд е преценил, че проследяване на собственическите права на всяка от страните по делото върху всеки един от процесните имоти е от значение за определяне на това между кои страни, за кои имоти и при какви квоти ще се проведе делбата. Установено е още, че с нотариален акт за замяна на идеални части от недвижими имоти с № 166, дело № 154/2022 г. и с нотариален акт за замяна на идеални части от недвижими имоти с № 167, дело № 155/2022 г., двата на нотариус № *-Н. Н., „Евро Пропърти Мениджмънт“ ЕООД е придобило от съсобствениците – съделители М. И. Б.-Г. и „Аргонавт - ЕР“ ЕООД, всички притежавани от тях към тази дата идеални части от процесните поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***. Тези прехвърляния на идеални части, макар и да са станали в хода на делото, въззивният съд е приел, че следва да се отчетат съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, доколкото са извършени между съсобственици, а не са прехвърляни идеални части към трето за съсобствеността лице. Поради това и възраженията на въззиваемите, че делото трябва да продължи между първоначалните страни, извлечени от т.3 от ТР на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 3/2013 г. ОСГК и чл.266, ал.1 ГПК, са счетени за неоснователни, а нормата на чл. 226 ГПК за неприложима в случая, с аргумент, черпен и от съдебната практика, според която прехвърляне в хода на първата фаза на делбата на правото на собственост от един съсобственик- съделител на друг съсобственик-съделител, всеки от които е главна страна в процеса, води до уголемяване дела на съсобственика-приобретател и до намаляване или лишаване от собственически права на прехвърлителя върху съсобствената вещ. /Решение № 44/07.06.2021г. на ВКС по гр.д.№ 2390/2020 г., ІІ г.о. ВКС/. По тези съображения въззивният съд е приел, че само приобретателят „Евро пропърти мениджмънт“ ЕООД ще участва в делбата на същите с общ дял както следва: на имот с идентификатор *** с 64.906 кв.м.ид.ч.; на имот с идентификатор *** с 219.905/1450 кв.м.ид.ч. и на имот с идентификатор *** с 35.028/231 кв.м.ид.ч., а искът за делба спрямо съделителите М. И. Б.-Г. и „Аргонавт- ЕР” ЕООД следва да се отхвърли, тъй като същите не са съсобственици на имотите, предмет на делбата. Това е обусловило и различния резултат по отношение правата на тези съделители в съсобствеността спрямо постановеното с първоинстанционното решение в обжалваните части. Въззивният съд е приел за неоснователни жалбите срещу първоинстанционното решение в частите, с които е определена квотата на съсобственост от делбените имоти за съделителката П. Н. Н. (по жалбата на П. Н.), съответно и относно участието в делбата на ответника „Терекс Инвестмънтс” ООД (по жалба на П. Н. и Д. К. ). Като се е позовал на направени отново от въззивния съд аритметическите изчисления за определяне квотите от съсобствеността на съделителите по делото, е прието, че съделителката П. Н. Н. от имот с идентификатор *** притежава 14.438/1450 кв.м. ид.ч. и от имот с идентификатор *** (последни цифри според решението по чл.247 ГПК) притежава 2.300/231 кв.м. ид.ч. (същите квоти са били определени за нея и с първоинстанционното решение) Относно участието в делбата на ответника „Терекс Инвестмънтс” ООД, е установено, че с нот. акт за дарение на недвижим имот от 20.11.2020 г. с № 12343, дело № 1079/2020 г. на нотариус Н. М., ответникът Е. П. П. е дарил на ответника „Терекс Инвестмънтс” ООД 0,35 кв.м. ид.ч. от притежаваните свои 5,20 % съответно от имоти ***, *** и *** по КК и КР на [населено място]. По направените в писмения отговор на исковата молба пред първоинстанционният съд, твърдения за недействителност на този договор за дарение, при условията на евентуалност, а именно: че договорът за дарение е симулативен, тъй като прикрива покупко-продажба и е сключен, за да заобиколи изискването на чл. 33, ал.2 ЗС; че договорът за дарение е нищожен поради липса на основание, тъй като липсвала правна и житейска логика да се надарява юридическо лице, въззивният съд, воден от разбирането, че дарението е единственият договор, при който мотивите имат правно значение съгласно чл. 226, ал.3 от ЗЗД, е приел, че презумпцията, установена в чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД, е относима и към дарението, и тя обръща доказателствената тежест така, че този, който твърди, че сделката е сключена в нарушение на добрите нрави, трябва да го докаже, т.е. доколкото основанието е обичайната цел на сделката, а при дарение това е да се прехвърли собствеността върху някаква ценност върху някой без насрещна престация, като мотивът и в този случай не е елемент от сделката, освен ако не е противоречащ на закона и морала, то в случая в тежест на твърдящия недействителност на дарението е да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че дарението на процесния имот като безвъзмезден акт е извършено с единствения мотив да бъде заобиколена разпоредбата на чл. 33, ал.1 ЗС, а по делото такива надлежни убедителни доказателства за установяване на това твърдение не са събрани. Допълнен е извода за неоснователност на тази въззивна жалба и с аргумент от ТР № 5/28.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, с което се приема, че когато с договор за дарение се отчужди идеална част от частта на дарителя в съсобствен имот в полза на трето за съсобствеността лице и останалата идеална част е прехвърлена впоследствие с договор за продажба на същото лице, без частта на дарителя да е предложена за изкупуване на първоначалните съсобственици съгласно чл. 33, ал. 1 ЗС, няма заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване по чл.280, ал. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към първата касационна жалба са поставени следните въпроси, които се твърди да са решени с въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС/ВС конкретно посочена - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Длъжен ли е съдът да разгледа в първата фаза на делото за делба, по нейното допускане, иск, с който да се обяви привидността на даден договор, на който се позовава страната – съделител и да се разкрие действителното съглашение или иск за прогласяване нищожността на договор, легитимиращ като собственик друг съделител? - противоречие с Решение № 155/10.07.2012 г. по гр.д. № 22/2012 г. на ВКС, II г.о.; 2/ Длъжен ли е въззивния съд да разгледа и обсъди всички направени от въззивника във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения?- противоречие с т.1 от ТР по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 123/28.05.2014 г. по гр.д. № 7750/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС, I г.о; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да отстрани процесуално нарушение на първоинстанционния съд, свързано с непълнота на доклада по делото, разпределението на доказателствената тежест и недопускането на доказателствени искания на страна при наличие на възражение за това във въззивната ѝ жалба? - противоречие с решение № 40/17.06.2021 г. по гр.д. № 2041/2020 г. на ВКС, I г.о., решение № 92/03.04.2013 г. по гр.д. № 1147/2012 г. на ВКС, I г.о. С изложението към втората касационна жалба са поставени същите два въпроса, като горепосочените въпрос 1 и 2, отново в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и при посочена същата практика на ВКС по тях. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съображенията за това са следните: Въззивното решение не сочи на съмнение за нищожност - постановено е от надлежен състав на съда, в пределите на неговата компетентност, има белезите на валиден съдебен акт по чл.235 и чл.236 ГПК, нито за недопустимост - съдът се е произнесъл в рамките на предмета на делото, с който е бил сезиран първоинстанционния съд и при липсата на отрицателни предпоставки за неговото разглеждане. Непроизнасянето по надлежно предявен иск не прави съдебното решение нито нищожно, нито недопустимо, а непълно, като непълнотата се преодолява по инициатива само на страна в процеса, но не и служебно от съда - чл.250 ГПК. В делбеното производство в срок до първото заседание (чл. 342 ГПК) страните могат да заявяват оспорванията и преюдициални спорове, свързани с правото на участие в делбата и дяловете, посочени в чл. 343 ГПК, но не и такива. за създаване на съсобственост или на различни от законните дялове - ППВС № 7/1973, т. 3, б. "а", т.е. в делбеното производство не могат да се разрешават спорове, предмет на конститутивен иск /изключение е искът по чл. 30 ЗН, изрично посочен в закона/, включително такива за унищожаване на договор чрез иск или възражение. Инцидентният установителен иск и възражението са различни правни инструменти, които служат за защита на правата на страните в съдебния процес. Следователно ако в делбеното производство е предявен иск за установяване нищожност на договор и първоинстанционният съд не постанови нарочен диспозитив по него, то пътят за защита на страната е по реда на чл. 250 ГПК чрез допълване на съдебния акт. Ако допълване не бъде поискано, въззивният съд няма правомощие да се занимава с този иск, включително да преценява дали е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, като не е постановен диспозитив по такъв иск. Ако нищожността на договор е предявена само с възражение, то съдът, в рамките на решаване на спора, се произнася по възражението в мотивите и не дължи диспозитив по такова възражение. В случая с първоинстанционното решение няма произнасяне по инцидентен установителен иск относно сделката от 20.11.2020 г. между Е. П. и „Терекс Инвестмънтс” ООД, а са разгледани направените в тази насока възражения от П. Н. с отговора на исковата молба, които са поддържани и от съделителя Д. К., и които възражения са приети за неоснователни с мотивите на съда. Видно от определението на първоинстанционния съд по чл.140 ГПК от 27.01.2022 г., обективиращо проекто-доклада на съда, в предмета на делото е докладван предявеният иск за делба, а произнасянето на съда по приемане за разглеждане на предявен от П. Н. инцидентен установителен иск, заедно с нейното искане за включване на други имоти в делбата, е отложено за първото открито съдебно заседание след изслушване на страните. В първото открито съдебно заседание по чл.342 ГПК, проведено на 17.03.2022 г., пълномощникът на Н. и К. е заявил, че поддържа направеното възражение за недействителност на разпоредителната сделка между Е. П. и „Терекс Инвестмънтс” ООД, а доклада на съда според определението по чл.140 ГПК е допълнен само с включване в делбата и на двата имота, посочени от П. Н., без съдът да е приел за разглеждане инцидентен установителен иск за недействителност на горепосочената сделка от 20.11.2022 г., съответно не са давани на П. Н. указания за посочване на ответниците по него, за внасяне на държавна такса по такъв иск, нито е дадена възможност на насрещните страни по такъв иск за отговор съгласно чл.131 ГПК. Възражения по доклада не са били направени от страните. С въззивните жалби на П. Н. и Д. К. няма оплакване за непълнота на доклада по чл.146 ГПК, няма оплакване за непълнота на първоинстанционното решение поради непроизнасяне по предявен инцидентен установителен иск за сделката от 20.11.2020 г., вкл. няма оплакване за липса на диспозитив за това, а е направено в тези им части само оплакване за неуважаване на направените, в условие на евентуалност, възражения за недействителността на тази сделка, поради което въззивният съд не е имал нито задължение, нито база, за преценка дали първоинстанционното решение е непълно (при липса въобще на произнасяне по предявен иск) или има очевидна фактическа грешка (при формирани мотиви, но без постановен диспозитив по предявен и приет за разглеждане иск). Въззивниците- оттветници Н. и К. са били наясно, че съдът се произнася по възражение, а не по иск за нищожност на сделката от 20.11.2020 г., а и дори да не е било така, те са имали възможност да поискат допълване на решението с произнасяне по предявения от тях иск, което не са сторили. Въззивният съд в случая се е произнесъл в рамките на сезирането му с въззивните жалби и според предмета на спора, както е бил очертан от първоинстанционния съд според чл.6 ГПК и доклада по чл.146 ГПК, поради което не следва извод, че въззивното решение е недопустимо, непълно или постановено при очевидна фактическа грешка поради липсата на постановен диспозитив относно оспорването на разпоредителната сделка между Е. П. и „Терекс Инвестмънтс” ООД. Тъй като касаторът П. Н. е обжалвала не само решението по чл.247 ГПК, но и основното решение по чл.344, ал.1 ГПК с еднакви оплаквания, то преценката по допустимост касационното обжалване и на двете въззивни решения в обжалваните части, следва да е еднаква, т.е. дали поставените въпроси в изложенията към двете касационни жалби, са от значение за делото и са обусловили изводите на въззивния съд по основното решение по чл.344, ал.1 ГПК – това с № 384 от 08.03.2022 г. - относно участието в съсобствеността и дяловете на съделителите Е. П. и „Терекс Инвестмънтс” ООД. Ако се обжалва само решение по чл.247 ГПК, без да е била подадена касационна жалба срещу основното решение, което се поправя, тогава като релевантни от гледна точка разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК биха се явявали само въпроси, които касаят провеждането на производството по чл. 247 ГПК (като това дали визираното от страната несъответствие представлява очевидна фактическа грешка; спазен ли е процесуалният ред за отстраняването й; произнасянето на съда в рамките на правомощията по чл. 247 ГПК ли е), какъвто настоящият случай не е. Поставените в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към двете касационни жалби се покриват (тези в изложението към втората изцяло повтарят въпроси 1 и 2 от изложението по първата жалба), поради което нататък въпросите ще бъдат разгледани в поредността им изложението към първата касационна жалба-общата от П. Н. и Д. К.. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по въпрос 1. Същият е необуславящ, тъй като въззивният съд не е разсъждавал по него, Както вече бе посочено по-горе, съдържанието на подадените въззивни жалби не е включило в предмета на въззивната проверка преценката дали инцидентен установителен иск за недействителност на сделката между Е. П. и „Терекс Инвестмънтс” ООД е бил предявен, извън направените възражения за такава недействителност, поради което въпросът не е и от значение за спора. Това сочи на липсата на общо основание за селекция според т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което препятства проверката дали по този въпрос е налице кумулативната специфична предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-противоречие с посочената практика на ВКС. Въпрос 2 е относим към задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви в израз на решаващата си функция като инстанция по същество на спора, като обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички заявени от страните доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касационната жалбоподателка, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителна и каузална практика на ВКС, вкл. и цитираната в изложението към жалбата. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с нея, като в пределите по чл.269 ГПК, е изложил собствени мотиви по установяване на фактите и формиране на свои правни изводи, взел е отношение по наведените с въззивните жалби оплаквания по спорните факти в предмета на доказване, подложил е на оценка събраните доказателства. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване. По въпрос 3 липсва общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК според горепосоченото ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГTК на ВКС, защото той не кореспондира с предмета на въззивното производство, така, както е бил очертан с въззивните жалби на П. Н. и Д. К. (двете и касатори), поради което и въпросът не е такъв от значение за делото. С въззивните си жалби двете, макар да са направили оплаквания за необоснованост и допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по събиране на доказателства по защитното им възражение относно действителността на сделката от 20.11.2010 г., не са направили оплакване по доклада по чл.146 ГПК, не са направили и искане за събиране от въззивния съд на доказателства в тази посока, които първоинстанционния съд е отказал, поради което въззивният съд не е имал задължение да указва на страните каква е доказателствената им тежест и да сочат доказателства, нито е имал задължението да преценява действията на първоинстационния съд по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК и да преценява допустимостта на нови доказа. В този смисъл е и съдебната практика, уеднаквена с решението по т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в която насока са и двете посочени от касаторите решения на ВКС към този въпрос, което самостоятелно изключва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, и така по въпрос 3 не е налице и специфичното основание за селекция. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал. 2, предл.трето ГПК. С втората касационна жалба само от П. Н., се сочи допусната очевидна техническа грешка от въззивния съд относно първите пет цифри от идентификаторите на трите делбени имота, такава се констатира и в основното въззивно решение, но тя не поставя съмнение, че съдът се е произнесъл по делба именно на имотите, за които е бил сезиран. Грешката подлежи на отстраняване от въззивния съд по реда на чл.247 ГПК. При този изход на делото, касаторите нямат право на възстановяване на разноски, но следва да заплатят на ответните страни по касация З. Г. С., С. Н. С. Я. С. К. и Н. Х. К., направените от последните разноски и поискани разноски за адвокатско възнаграждение за защита с отговора по първата касационна жалба, в размер на 1000 лв. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК