Определение № 804 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1618/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 4120/17.03.2025 г., подадена от А. Ш. Х., чрез адвокат Т. П., срещу решение № 49 от 31.01.2025 г. по гр. д. № 1206/2024 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 239/04.10.2024 г. по гр. д. № 49/2024 г. на Районен съд – Гоце Делчев.

С първоинстанционното решение е признато за установено по отношение на К. Л. Б., Н. Ю. Б. и Ц. М. Ю., че А. Ш. Х. е изключителен собственик на 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-509/31.07.2019 г. на изп. директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот, от 27.02.2023 г., с адрес: [населено място], местност „Р.“, площ: 3403 кв.м, трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, категория: 9, при описани съседи, като искът е отхвърлен над частта от 1/2 до предявения размер от 2/3 ид.ч. от имота; отхвърлено е искането да бъде осъден ответникът Ц. М. Ю. да предаде на ищцата владението върху 1/6 ид.ч. от процесния недвижим земеделски имот; отхвърлено е искането да бъде изменен, като бъде отменен в частта му над 2/6 ид.ч., нотариален акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по давностно владение № 19, том I, peг. № 306, дело № 9 от 10.01.2018 г. по описа на нотариус А. Х., с който К. Л. Б. и Н. Ю. Б. са признати за собственици по давностно владение в режим на СИО на процесния недвижим земеделски имот; отхвърлено е искането да бъде изменен, като бъде отменен в частта му над 2/6 ид.ч., нотариален акт за дарение на недвижим имот № 33, том I, peг. № 480, дело № 33 от 21.02.2023 г. по описа на нотариус М. Ц., с който К. Л. Б. и Н. Ю. Б. са дарили на Ц. М. Ю. 1/2 ид.ч. от процесния недвижим земеделски имот.

Въззивният съд е съобразил, че производството по делото е образувано по искова молба на А. Ш. Х. срещу К. Л. Б., Н. Ю. Б. и Ц. М. Ю., с която се иска, на основание чл. 108 ЗС, да бъде признато по отношение на тримата ответници, че ищцата е изключителен собственик на 2/3 ид.ч. от описания по-горе недвижим имот, и да бъде осъден Ц. М. Ю. да й предаде владението върху 1/6 ид.ч., както и – като правна последица по чл. 587, ал. 2 ГПК – да се отмени нотариалният акт за собственост върху недвижими имоти, придобити по давностно владение. А. Х. твърди, че по силата на наследство и давностно владение е собственик на 2/3 ид.ч. от спорния имот. С влязло в сила решение № 1539А/04.09.1995 г. на Поземлена комисия - с. Сатовча на наследниците на И. А. Р., бивш жител на [населено място], е възстановено правото на собственост и върху процесния имот. Веднага след възстановяване правото на собственост върху земеделските земи, между които и процесната нива, живите наследници на общия наследодател извършили помежду си неформална доброволна делба, като определили и правото на ползване на онези от имотите, които останали като съсобствени между някои от наследниците. В делбата участвал съпругът на ищцата И. И. Х., на мястото на починалият си баща Б. И. Х., който бил син на наследодателя. При делбата съпругът на ищцата получил в дял 2/3 ид.ч. от процесния имот, а останалата 1/3 ид.ч. от имота била предоставена в дял на дъщерята на общия наследодател А. И. Д.. По общо разбирателство между съсобствениците на процесния имот, от 1995 г. ищцата и съпругът й започнали да владеят и ползват предоставените им в дял 2/3 ид.ч. от имота в западната му част, при съседи: от север и североизток - поземлен имот с идентификатор ***, а по плана за земеразделяне * - пасище/мера на община Сатовча; от изток - 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *, а по плана за земеразделяне - предоставена в дял на А. И. Д.; от югоизток - поземлен имот с идентификатор *, а по плана за земеразделяне *, собственост на наследниците на С. М. К.; от югозапад - поземлен имот с идентификатор ***, а по плана за земеразделяне * - нива на община Сатовча, и от запад - поземлен имот с идентификатор ***, а по плана за земеразделяне *, собственост на наследниците на М. М. К.. От 1995 г. А. И. Д. започнала да владее и ползва своя дял от 1/3 ид.ч. в източната част на имота, при съседи: от север - поземлен имот с идентификатор ***, а по плана за земеразделяне * - пасище/мера на община Сатовча; от изток - поземлен имот с идентификатор ***, а по плана за земеразделяне * - нива на наследниците на Ш. А. Ш.; от югоизток и юг- поземлен имот с идентификатор ***, а по плана за земеразделяне * - собственост на наследниците на С. М. К.; от югозапад - ***, а по плана за земеразделяне * - нива на община Сатовча, и от запад - 2/3 ид.ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ***, а по плана за земеразделяне * - предоставени в дял на съпруга на ищцата. От 1995 г. и до смъртта си през 2006 г. А. Д. владяла своята част от имота, съгласно разпределението. До смъртта на съпруга на ищцата през 2010 г., двамата заедно, а след смъртта му - само ищцата, владели своята част от имота съобразно разпределението. Децата им не се интересували от имота, поради което ищцата владяла своя дял със съзнанието на единствен собственик. След смъртта на А. Д. нейната част от имота се владяла от ответницата Н. Б. до 2019 г., когато тя заминала на работа в чужбина. В края на 2023 г., в частта на имота на ищцата, ответникът Ц. Ю. започнал да копае с багер, заявявайки, че 1/2 ид.ч. от имота е негова. Ищцата извършила проверка, при която установила, че през 2018 г. ответниците Н. и К. Б. се снабдили с нотариален акт за собственост на 1/2 ид.ч. от имота въз основа на давностно владение, след което дарили имота на ответника Ю.. Тъй като разпореждането със собствената на ищцата 1/6 ид.ч. от имота е без правно основание, е предявена исковата молба. От своя страна, ответниците са оспорили исковете. Твърдят, че с решение № 1539А/04.09.1995 г. на ПК - с. Сатовча на наследниците на И. А. Р. е възстановено правото на собственост върху процесния имот, както и върху други имоти. Още докато бил жив, И. Р., заедно със съпругата си, определил кой от притежаваните от тях имоти на кое от децата им ще остане в наследство след тяхната смърт. Процесният имот бил определен в дял на А. И. Р., починал на 03.09.1997 г. Същият живеел в [населено място] и поради това определил неговият дял от наследството - процесният имот, да бъде разделен между бащата на съпруга на ищцата И. И. А. и майката на ответницата - А. И. Д., като всеки от тях получил по 1/2 ид.ч. Между идеалните части на всеки от тях имало денивелация, която е налице и към настоящия момент. Оспорват А. Д. да е получила в дял и да е владяла 1/3 ид.ч. от процесния имот. Не е ясна причината, по която на бащата на съпруга на ищцата са дадени в дял 2/3 ид.ч., а на сестра му - 1/3 ид.ч. От друга страна, при съсобствен имот, при който не е извършвано разпределение на правото на ползване, няма как да се определи къде се намират съответните идеални части от имота. Ответниците твърдят, че от 2006 г. (смъртта на А. Д.) до момента на даряването на Ц. Ю. - 21.02.2023 г., К. Б. и Н. Б. владели собствената си на основание давностно владение 1/2 ид.ч. от процесния имот, а преди нейната смърт от 1995 г. до 2006 г. Д. владяла тази 1/2 ид.ч. Останалата 1/2 ид.ч. от същия имот се владяла от И. И. Х. и съпругата му - ищцата по делото, до 2008 г., когато същите без документ продали своите идеални части от имота на друго лице, което започнало да го използва, като складира насипи от пясък. След този момент и след смъртта на И. Х. - 2010 г., имотът не се ползвал нито от ищцата по делото, нито от другите наследници на И. Х. (техните деца). Не отговарят на истината твърденията, че ищцата е собственик на 2/3 ид.ч. от имота, а първите двама ответници, съответно на 1/3 ид.ч. от същия. Ищцата не е осъществявала трайно, непрекъснато, явно и спокойно владение в законоустановения срок върху идеални части от имота, още по-малко на 2/3 ид.ч. от същия. Дарявайки 1/2 ид.ч. от процесния имот, първите двама ответници не са се разпоредили без правно основание с чуждо право, а са дарили собствените им идеални части от имота, с които са могли да се разпореждат свободно. Въпреки че станало известно, че Ц. Ю. е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот от 21.02.2023 г., на 29.12.2023 г. ищцата се снабдила с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност. От 21.02.2023 г. до датата на издаването на посочения нотариален акт на основание давностно владение на ищцата е изминал период по-дълъг от 6 месеца, в който фактическата власт върху посочените идеални части е била упражнявана първоначално от първите двама, а впоследствие - от третия ответник, поради което съгласно чл. 81 ЗС дори и преди посочените дати ищцата да е упражнявала владение върху идеални части от имота, то тя е изгубила същото и давността е прекъсната.

Въззивният съд е приел, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му.

Окръжен съд – Благоевград е направил следните правни изводи:

Уважаването на иск с правно основание чл. 108 ЗС е обусловено от наличието на три предпоставки: ищецът да е собственик на претендирания имот, същият да се намира във владение или държане на ответника и владението/държането да се упражнява от последния без основание.

Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че с решение 1539А/04.09.1995 г. на Поземлена комисия - с. Сатовча на наследниците на И. А. А. (И. А. Р.), бивш жител на [населено място], починал на 13.03.1951 г., е възстановена собствеността върху земеделски земи, сред които и процесният имот, представляващ нива с площ от 3.403 дка, десета категория, в местността „Р.“, в землището на [населено място], имот № * по картата на землището, при съседи: имот № * - нива на наследниците на С. М. К., имот № * - нива на наследниците на Ш. А. Ш., имот № * - пасище/мера на община Сатовча, имот № * - нива на наследниците на А. А. К., имот № * - нива на наследниците на М. М. К., и имот № * - нива на община Сатовча. Не се спори, че ищцата А. Х. е наследник на И. И. Х., който от своя страна е наследник на Б. И. Х. (И. И. А.), син на И. А.. Не се спори, че ответницата Н. Б. е наследник на А. И. Д. - дъщеря на И. А.. Не се спори от ответниците, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот. Спорно е между страните дали ищцата е собственик въз основа на давностно владение на 2/3 ид.ч. от процесния имот, а не на 1/2 ид.ч. от него, и дали ответниците Н. Б. и К. Б. са собственици на основание давностно владение на 1/2 ид.ч. от същия имот. Окръжен съд – Благоевград е заключил, че по делото не е доказано извършване на неформална делба между наследниците на И. А., при която в дял на сина му Б. Х. (И. А.) да са оставени 2/3 ид.ч. от процесната нива. Представен е разделителен протокол от 1995 г., по силата на който в дял на И. А. е оставен 1 декар от нивата в м. „Х.“. При площ от 3.403 дка, това е по-малко от 1/3 ид.ч. Не се доказва по безспорен начин Б. Х. (И. А.) да е получил в дял 2/3 от тази нива и с показанията на свидетелите, ангажирани от ищцата. Свидетелката А. Т. има информация в тази насока от ищцата, а свидетелят С. А., макар да заявява, че е участвал в делбата, дава информация, която се различава от записаната в разделителния протокол, подписан от И. А.. Не се доказва също така ищцата да е упражнявала явно, спокойно и непрекъснато давностно владение върху 2/3 ид.ч. от процесния имот в изискуемия от закона 10-годишен срок, за да придобие собствеността върху тези идеални части. Съобразно отразеното по-горе, свидетелят А. заявява, че не е посещавал процесния имот от дете и всичко, което знае за него, го знае от А. Х., поради което с показанията му не се установява тя да е владяла 2/3 ид.ч. от имота. Свидетелката Т. заявява, че знае А. и съпругът й да са владели имота, но не може да установи периода на владение. Тя обяснява, че не знае кога е починал съпругът на А., тъй като тогава е била в чужбина. Знае, че допреди 3 години А. е работила имота, но същевременно казва, че от 5 години не е ходила там и не е обърнала внимание как се работи. От друга страна, показанията на свидетелите, ангажирани от ответниците по исковата молба, са в насока, че процесният имот е бил разделен наполовина между И. А. и А. А., който от своя страна предоставил своя дял на А. Д.. До 2006 г. А. обработвала своята част от имота, а след смъртта й той бил обработван от Н. и К. Б.. Същевременно половината, обработвана от ищцата, била изоставена след 2005 г. и засипана с камъни. Ето защо, въззивният съдебен състав е приел, че в установителната му част искът следва да се уважи за 1/2 ид.ч. от процесния имот, относно която страните не спорят, че е собственост на ищцата, и да се отхвърли над тази част до претендираните 2/3 ид.ч. Тъй като по делото не е доказано ответниците, и конкретно Ц. Ю., да са завладели неоснователно имота в частта му - собственост на ищцата, в осъдителната част искът също подлежи на отхвърляне.

Въззивното решение съдържа и мотиви относно друг правен спор, с други страни и за друг имот.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните.

По този въпрос се твърди противоречие с приетото в: ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., TP № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.

Сочи, че съдът дори по предявения от нея иск се е произнесъл въз основа на факти и обстоятелства, нямащи нищо общо със страните и спора между тях; няма произнасяне и по останалите искове по чл. 26 ЗЗД и чл. 537, ал. 2 ГПК.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност.

А. Х. счита, че по въпрос № 2 е налице противоречие с р ешение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.

Излага, че въззивният съд е обсъдил неотносими (отнасящи се до друго въззивно производство) доказателства, а по останалите въпроси е препратил изцяло към мотивите на първоинстанционното решение, като не е изложил мотиви защо ги приема.

3. Представлява ли съществен порок на диспозитива на въззивното решение, както и изцяло на решението, когато диспозитивът е постановен след формиране в съда на вътрешно убеждение въз основа на разгледани, обсъдени и анализирани явно напълно неотносими към спорното право и страните по него факти и обстоятелства (визирано противоречие с приетото в р ешение № 222/27.03.2028 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ІІ т. о.).

Постъпил е отговор на касационната жалба от Ц. М. Ю., К. Л. Б. и Н. Ю. Б., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно.

По първия и втория свързани въпроси от изложението е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

По становище на настоящия съд въззивният съдебен състав не се е отклонил от цитираната съдебна практика. Същият е обсъдил доводите и възраженията на страните, относимите към тях доказателства и е направил аргументирани правни изводи. Окръжен съд – Благоевград се е възползвал и от правната възможност по чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първостепенния съд.

Вярно е, че в атакуваното пред ВКС решение се съдържат очевидно останали мотиви от друг съдебен акт по друго дело, но същите не са във връзка с изложените мотиви по спора между А. Х., К. и Н. Б., и Ц. Ю. относно поземления имот с идентификатор ***, и не влияят на формираните изводи по този спор и постановения диспозитив.

Съдът е разгледал исковете, съобразно уточнената искова молба, която не съдържа предявен иск по чл. 26 ЗЗД. Липсата на нарочни мотиви по искането по чл. 537, ал. 2 ГПК не прави въззивното решение непълно или необосновано, тъй като това искане е акцесорно по характера си и уважаването му е обусловено от уважаване на предявения иск за собственост. В случая въззивният съдебен състав е намерил, че А. Х. е собственик на 1/2 ид.ч. от процесната нива, а не на 2/3 ид.ч., което по силата на визираната разпоредба обуславя и неоснователност на искането за частична отмяна на нотариален акт.

В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск. В случая не са налице необсъдени от Окръжен съд – Благоевград обстоятелства и доказателства, водещи до друг изход на спора.

Третият въпрос е изцяло ирелевантен, тъй като е формулиран изцяло според защитната позиция на жалбоподателката и не отговаря на реалността. Както бе отразено по-горе, останалите очевидно поради грешка (недоглеждане) мотиви от друг съдебен акт по друг спор са изолирани и без връзка с изложеното от въззивния съд по спора по настоящото дело и постановения диспозитив. Ето защо наличието на тези мотиви не води до нищожност, недопустимост или неправилност на решението.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Н. и К. Б. имат право на 1000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, възлизащи на 511.29 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,