Определение № 3363 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4832/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от М. В. Б., чрез адвокат Ю. Д., срещу въззивното решение № 214/06.08.2024 г. постановено от Окръжен съд – Кюстендил по в. гр. д. № 389/2023 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна А. И. И. с писмен отговор, чрез адвокат Л. Б., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е мотивирано, постановено след цялостен анализ на събраните по делото доказателства и в съответствие с практиката на ВКС. Твърди още, че решението не е и очевидно неправилно. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл.284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Дупница, с което са отхвърлени предявените от М. В. Б. срещу А. И. И. искове с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 1 и т. 2 от СК за лишаване на ответника от родителски права по отношение на детето Д. А. И.. За да постанови този резултат, съдът (включително чрез препращане към установената от първостепенния съд фактическа обстановка по реда на чл.272 от ГПК) приел за установено, че страните М. В. Б. и А. И. И. са родители на детето Д. А. И., [дата на раждане] Констатирал, че родителските права по отношение на детето Д. се упражнявали от майката, а бащата образувал производство за определяне режим на лични контакти с детето. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата пред него комплексна съдебно психиатрична и психологическа експертиза, от която приел за установено, че у детето Д. И. е налице несигурна привързаност и емоционална тревожност при отделяне от майката, които били установени от поведението на детето при отделянето му от майката – плач и съпротива, тревожно очакване по време и след раздяла със значимите обекти. Посочил, че вещите лица не могли да установят достатъчно информативен вербален контакт с детето Д., което не се отделило от скута на майка си и отказало да разговаря с непознати, поради което не било възможно установяване наличието на преживяна психотравма, с конкретна причина и динамика. Приел изводите в заключението, че у детето е налице синдром на родителско отчуждение по отношение образа на бащата с отричане и страхове, както и за отчуждаващото поведение на майката по отношение на бащата, свързано с негативни квалификации и обвинения срещу него в перверзни практики, застрашаващи детето. Приел, че майката е тази, която поставяла правилата и определяла житейските параметри на детето Д., за което фигурата на бащата била неприемлива и неразпознаваема като родителски обект. Констатирал, че майката М. Б. имала доминантно поведение към режима и решенията за детето. Бащата А. И. бил по-компромисен като характер, но същевременно достатъчно статичен и систематичен в отстояване на интересите си. Въззивният съд констатирал, че комуникацията между страните, като родители на детето Д., била огледална – свързана с обидни квалификации, негативизъм, полярни настроения, намален контрол над гнева и с висока степен на емоционални експреси, без достатъчно уважение към личността на другия. Възприел заключението на вещите лица и относно извода, че детето било поставено в условия на тежък родителски конфликт без възможност за избор, въпреки декларираните заявки и от двамата родители за реалната им загриженост за неговото бъдеще. Отбелязал и невъзможността на вещите лица, към момента на изготвяне на заключението, да установят дали по отношение на детето са били извършени блудствени действия, тъй като твърдения за това били наведени само от майката и нейните родители, а детето не можело да бъде изследвано за потвърждаването им поради липса на възможност на комуникация с него и риска от манипулирането му от значимите за него възрастни. Приел препоръката на специалистите, че възстановяването на партнирането между родителите и определяне на режим на срещи с бащата в присъствието на социален служител би повлияло положително кризисната ситуация, в която било поставено детето. Въззивният съд съобразил изготвения при разглеждане на делото социален доклад ДСП [населено място], според, който при проведената среща с майката на детето – М. Б., тя споделила, че бащата напуснал семейното жилище месец преди раждането на детето. След това тя и детето се установили да живеят при родителите ѝ в [населено място], където няколко месеца по-късно отишъл и бащата. Посочил, че според майката от месец февруари 2022 г. детето започнало да казва „тате лош“. След наблюдаването му, ищцата и родителите ѝ установили, че бащата извършвал блудствени действия с него. Съдът констатирал, че в ДСП – Дупница, Отдел Закрила на детето бил отворен случай, касаещ детето Д. А. И., спрямо което били предприети мерки за закрила в семейна среда. Работата по него била насочена към превенция на родителското отчуждение и невъвличане на детето в конфликти между двамата родители, които живели разделени и били във влошени взаимоотношения. Констатирал, че при работата по случая, социалните работници не открили индикации за упражнено сексуално насилие спрямо детето. Съдът кредитирал показанията на свидетелката С. Хр., при изричното отбелязване, че същата няма преки впечатления от отношенията на страните, а показанията ѝ били опосредени от разказа на М. Б.. Посочил, че свидетелката, като колега на бащата А. И., споделила, че той си позволявал да скъсява дистанцията между него и учениците, на които преподава, допускал да го наричат „Н.“, да не спазват дисциплина в часовете (стояли на катедрата, до бюрото, на стола му). Съдът отбелязал и обстоятелството, че свидетелката не знаела за извършвани от ответника блудствени действия. При произнасянето си по същество на спора, въззвният съд развил принципните съображения, че лишаването от родителски права е крайна мярка за защита на децата, която следвало да се прилага при доказана нужда, когато с поведението си родителят създава риск за отглеждането и възпитанието на детето. Посочил, че за уважаване на иска по чл.132, ал. 1 от СК следвало да бъде установено поведение на родителя, което е застрашаващо за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, а за уважаване на иска по чл.132, ал.1, т.2 от СК е необходимо да бъде установено трайно поведение на родителя свързано с липса на интерес към полагане на грижи за детето и за издръжката му. Въз основа на тези принципни съображения въззивният съд приел, че в конкретния случай, от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, не се установява поведение на бащата, което е застрашаващо живота и здравето на детето Д. и по-конкретно осъществени спрямо нея блудствени действия. За да обоснове този извод съдът приел, че показанията за такива действия на свидетелите Ц. Б. и В. Б. (заинтересовани от изхода на спора) са разколебани от останалите събрани по делото доказателства – съдебно психиатрична и психологична експертиза и депозираните по делото социални доклади. Съдът отбелязал, че макар вещите лица да не са могли да установят наличието на преживяна от детето травма, същите са категорични в извода си за развития у него синдром на родителско отчуждаване от бащата; за поведението на майката, развило неестествена тревожност у детето, което било съответно на начина, по който е отглеждано и възпитавано – капсулирано. Позовал се на заключението на експертизата в частта, с която вещите лица са описали поведението на детето при влизането му в помещение, в което се намира бащата, чието присъствие не породило у него никаква реакция, като направил извод, че същото разколебава твърденията за наличен у него страх от бащата. Отбелязал, че в тази ситуация детето изобщо не отчитало неговото присъствие, нито обърнало внимание на някой от останалите присъстващи в стаята, в какъвто смисъл били и обясненията на вещото лице д-р Р.. Допълнително съдът посочил, че косвени доказателства свързани с опровергаване на твърденията за извършени от ответника блудствени действия, били подадените от бащата А. И. сигнали до социалните служби за невъзможност да осъществява контакт с детето; проучванията на социалните работници по време на работа с детето и родителите, както и социалния доклад, съдържащи изводи, че не са открити индикации за упражнено сексуално насилие спрямо детето. Съдът приел, че от представените извадки от интернет комуникацията на страните и от показанията на свидетелките К. Ш. и Д. И. бил установен факта, че ответникът желае да присъства в живота на детето Д., независимо от влошените му отношения с нейната майка. Въззивният съд развил и съображения, че е житейски неоправдано дългото бездействие на майката и нейните родители, в период повече от година и половина от твърдяната дата на извършването му до завеждане на делото. Посочил още, че самата ищца твърдяла, че установените от нея непристойни действия на бащата били извършени на 20.02.2022 г., но изгонила ответника от жилището три дни след предполагаемото действие, като направил извод, че това поведение не съответства на поведение на майка, която иска да защити детето си, при наличие на сериозни притеснения. Отбелязал още, че при изслушване на майката, същата заявила, че тя и родителите ѝ не оставяли детето само с неговия баща, тъй като той не се справял с грижите за него. Изложеното обосновало крайния извод на съда за неоснователност на иска с правно основание чл.132, ал.1, т.1 СК. По отношение на иска с правно основание чл.132, ал.1, т.2 от СК, въззивният съд посочил, че по делото бил безспорно установен факта, че преди датата 23.02.2022 г., когато ответникът бил изгонен от ищцата от жилището в [населено място], същият е заплащал издръжка за своето дете. Посочил, че след това бащата преустановил заплащането на издръжка, но по делото не бил установен факта на трайното неполагане на грижи за детето без основателна причина. Обосновал извода си с обстоятелствата, че ответникът напуснал семейното жилище не по свое желание; искал е да осъществява контакт с детето и да се вижда с него (показанията на свидетелите К. Ш. и Д. И.; разменената между страните електронна кореспонденция и подадения от бащата сигнал до социалните служби); невъзможността му да полага грижи за детето се дължала на поведението на ищцата. Последното съдът определил като независеща от бащата И. основателна причина. По изложените съображения съдът намерил за неоснователен и този иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1/ Съществено процесуално нарушение ли е след като съдът не взема предвид показанията на свидетели очевидци, а мотивира решението си с косвени доказателства?; 2/ Съществено процесуално нарушение ли е, когато съдът приема заключението на назначената психиатрично-психологична експертиза въпреки, че изследваното лице не е съдействало на експертите, а те са приели, че детето не съдейства, тъй като е прекалено обгрижвано от майката, без дори да счетат, че отказът да съдейства е възможно да се дължи на преживяна психична травма, изразяваща се в блудствени действия от страна на бащата?; 3/ Не следва ли съдът да се ръководи на първо място от интересите на детето и доколкото в кориците на делото са налице доказателства (разпит на очевидци) да отхвърли исковата претенция като неоснователна и недоказана? Поставени са и въпросите: 1/ Следва ли решението да е мотивирано и 2/ за задължението на съда, с оглед разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК да постанови решение след като изясни фактическата обстановка по делото и приложи точно материалния закон. Твърди се, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и решение №134/30.12.2013г. по т.д.№34/2013г. на т.о. Посочените въпроси, макар и некоректно зададени, се свеждат до следното: за задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото; за задължението на съда да обсъди събраните доказателства в тяхната цялост; да обсъди свидетелските показания, като обоснове защо кредитира част от тях, а други не и какви факти приема за установени от същите; да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата; за начина, по който може да бъде извършено доказването в производството, както и за задължението на съда служебно да следи за интереса на детето. Същите са принципно значими за производството и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него; да обоснове защо кредитира част от свидетелските показания тях, а други не и какви факти приема за установени от същите; да изложи мотиви за обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, както и да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата. Трайно установена е и съдебната практика, според която пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и само при косвени доказателства, когато те са несъмнено установени, достоверни и от тях може да се изведе обоснован извод за наличие на главния факт. Прието е, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на пряко, така и на косвено доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК. Налице е и формирана практика на касационната инстанция, че когато предметът на спора изисква от съда във всички инстанции служебно да следи за интересите на детето, същият не може да откаже да прецени твърдение на страна или да допусне доказателствено искане, независимо, кога са направени, щом са от значение за установяване най-добрия интерес на децата. Именно поради това, както е разяснено в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и в множество решения по чл. 290 ГПК, въззивният съд не е обвързан от предметните предели на въззивната жалба по тези дела, произнася се служебно не само по валидността и допустимостта на първоинстнционното съдебно решение и за точното приложение на императиви правни норми, а също и изцяло за правилността на същото с оглед благополучието на детето; длъжен е служебно да изисква от страните и от социалните служби да установяват релевантните за спора обстоятелства, а когато е нужно и сам да събира доказателства; за страните и във въззивна инстанция не съществуват преклузии да сочат обстоятелства и доказателства, както и да представят доказателства. В конкретния случай въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В същото съдът е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства (свидетелски показания; заключението по допуснатата експертиза, обясненията на страните, изготвените социални доклади, разменената между страните кореспонденция); обосновал се е защо кредитира част от свидетелските показания, а други не, като е съобразил евентуалната заинтересованост на свидетелите и противоречието им с останалите доказателства, посочил е какви факти приема за установени от същите; изложил е мотиви за годността на експертизата, която кредитирал заедно с обясненията на вещите лица дадени в съдебно заседание, по вътрешно убеждение и в съвкупност с останалите доказателства. Изложил е мотиви по наведените от страните в производството доводи и възражения свързани с основателността на предявените искове. При разглеждане на делото, в разпоредителното заседание съдът се е произнесъл по доказателствените искания на страните, като е приел представените писмени такива, допуснал е до разпит поисканите свидетели, допуснал е поисканата съдебно психологическа и психиатрична експертиза, разпоредил изслушване на бащата А. И. и представител на ДСП – К.. В хода на производството не са били направени искания по доказателствата, по които въззивният съд да не се е произнесъл или да не е допуснал поради настъпила преклузия. Решението е съобразено с интереса на детето, изискващ за уважаване на исковете да бъде установено трайно дезинтересиране от детето, приравнено на отказ на бащата да полага своя родителски дълг; същият да е имал поведение, с което да е поставил в опасност личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, като и това поведение да е било трайно. Родителите следва да съобразят поведението си с нуждата и интереса на детето да общува с всеки от тях, да проявяват настойчивост и да участват в грижите и издръжката му, да съдействат за упражняване на родителските права на другия родител, като не създават пречки за това, с които да поставят детето в риск. В допълнение следва да бъде посочено, че всички поставени въпроси са обосновани с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава и липса на посоченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсва обосновка на това основание, а именно за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Последният поставен въпрос е: Следва ли съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, като им указва непосочването на доказателства за установяване на твърдените от тях факти и длъжен ли е съдът да обсъжда доказателства и защитните тези на страните и да излага мотиви като гаранция за правилността на съдебния акт и за защита на страните в процеса. Твърди се, че същият е от значението за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл.280, ал.1, т.3 от ГПК). Този въпрос се свежда до един – за задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, като им указва непосочването на доказателства за установяване на твърдените от тях факти. По него е формирана и установена практика на ВКС, но същият е неотносим към конкретното производство и произнасянето на въззивния съд. Във въззивната жалба не са били изложени твърдения за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения при изготвяне на доклада и разпределение на доказателствената тежест, поради което съдът не е имал задължение да дава указания на страните. В конкретното производство съдът е имал задължение да следи служебно за интересите на детето, което задължение е изпълнено от въззивния състав, допуснал поисканите от страните доказателства, необходими за изясняване на спора от фактическа страна и за защита на интереса на детето. По отношение на този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на решението, в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, тъй като при постановяването му съдът неправилно не е приел доводите на свидетелите на ищцата и е отказал да кредитира показанията на свидетелите – очевидци; неправилно е приел заключението по допуснатата експертиза; направил е неправилна оценка на събраните по делото доказателства, което е довело до формиране на неправилни изводи. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на обжалването и по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. При постановяване на въззивното решение съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане М. В. Б. следва да бъде осъдена да заплати на А. И. И. сумата от 500лв., представляваща направените разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, съдът