Определение № 1155 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4581/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 865/26.08.2022 г. по в. гр. д. № 423/2022 г. Бургаският окръжен съд е потвърдил решение № 261249/29.12.2021 г. по гр. д. № 2672/2020 г. на Бургаския районен съд, с което е признато за установено по отношение на „Б.“ Е. [населено място], че „Индустриална” Е. с. гр. е собственик на ПИ с идентификатор ... по КККР на [населено място] с площ 1 261 кв. м., и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението на имота, както и да му заплати разноски в размер на 3 804.53 лева, като решението е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца „Струга 1“ О.. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по иска с оплаквания за неправилност - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответника по касация - ищец по делото, е получен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска; същото становище е застъпено и в отговора на третото лице - помагач. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Видно от акт за държавна собственост № 11921/10.10.1995 г., на „Б. такси“ Е. е предоставен за оперативно управление и е включен в баланса му имот - държавна собственост, с площ 18 000 кв. м. и сгради, находящ се в С. промишлена зона, за който е имало съставен по-рано акт за завземане на недвижим имот за държавен от 20.12.1967 г., като теренът е бил предаден безвъзмездно на Д. Пътнически транспорт /превози/ - Б. със заповед № 6915/22.12.1967 г. на председателя на Г. - Б.. На основание акта за държавна собственост от 1995 г. и договори за покупко-продажба на дружествени дялове от 20.11.1997 г. и 28.05.1998 г. са отписани от актовите книги за недвижими имоти - държавна собственост, и са предадени на „Б. такси“ Е. терен от 18 000 кв. м. и сгради, а с н. а. № 20/22.06.1999 г. дружеството е признато за собственик на терен от 18 000 кв. м., представляващ имоти пл. №№ 267 и 268 по плана на ПЗ Север на [населено място], ведно с индивидуализирани сгради, построени върху терена. С н. а. № 144/19.09.2013 г. „Б. такси” Е. е продало на „Недистарс“ Е. ПИ с идентификатор ..... по КККР на [населено място], с площ на имота 2 917 кв. м., със стар идентификатор .... и номер по предходен план 267, ведно с построените в имота сгради. Ищецът основава претендираното право на собственост с твърдения, че заедно с третото лице - помагач „Струга 1“ Е. са съсобственици на спорния имот на основание преобразуване чрез разделяне по чл. 262б ТЗ на „Б. такси“ Е., прекратено без ликвидация, с план за преобразуване от 20.12.2013 г., в който имотът не е описан поради техническа грешка. Ответникът „Б.“ Е. е оспорил иска с твърдението, че след като с н. а. № 144/19.09.2013 г. - преди преобразуването на „Б. такси“ Е., имотът е бил продаден на „Недистарс“ Е., нормите, уреждащи правоприемство, в тази хипотеза не намират приложение; въвел е твърдение за грешка в кадастралната карта, дължаща се на грешка в предходните планове, която засяга имот пл. № 267 и спорния имот, изразяваща се в неясно и неточно посочване на границата между имотите; позовал се е на придобивна давност като основание, на което е станал собственик на спорния имот. Представил е н. а. № 32/29.12.2001 г., с който е признат за собственик на имот пл. № 266 по плана на [населено място], ПЗ Победа, [улица], с площ 93.55 дка, ведно с построените в имота сгради, а с н. а. № 42/12.02.2016 г. е признат за собственик на ПИ с идентификатор 07079.659.549 по КККР на [населено място], с площ 1 261 кв. м., стар идентификатор ..., номер по предходен план - 549, квартал 33, парцел VIII. Като релевантно за изясняване на спора от фактическа страна е прието обстоятелството в кой от имотите - пл. № 266 или пл. № 267, на които съответно ответникът и праводателят на ищеца са признати за собственици с констативни нотариални актове, попада процесният имот с идентификатор .... по КККР. Със заключение на техническа експертиза е установено, че спорният имот е част от имот пл. № 267 по кадастралния план от 1992 г., на който съответства ПИ 07079.659.13 с площ 4 252 кв. м. по кадастралната карта от 2009 г., като границите на двата имота съвпадат с изключение на южната граница, където ПИ 07079.659.13 има чупка. По заявление на „Б. такси“ Е. със заповед № КД-14-02-251/17.02.2012 г. на началника на С. е проведена процедура по промяна на кадастралната карта и ПИ 07079.659.13 е разделен на два: имот с идентификатор .... с площ 2 917 кв. м. и отразяване, че е на „Б. такси“ Е., и имот с идентификатор 07079.659.549 с площ 1 261 кв. м., за който не е отразено, че е собственост на „Б. такси“ Е.. Съгласно допълнителното заключение площта на имот пл. № 267 по кадастралния план от 1992 г. е 4 330 кв. м. Въззивният съд е посочил, че кредитира заключението на вещото лице като обективно и компетентно изготвено, още повече, че кореспондира с представените по делото скици на имота и заповед № КД-14-02-251/17.02.2012 г. на началника на С., и е намерил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че изводите на вещото лице не почиват на приложения картен материал, премълчани са или са изопачени важни обстоятелства. Посочил е, че заключението е било оспорено от ответника и е поискано изготвяне на повторно заключение, и след като е оспорено и допуснатото допълнително заключение, страната не е поискала изготвяне на повторно заключение, а е заявила, че заключението по принцип е неотносимо към спора. При така установеното изменение със заповед № КД-14-02-251/17.02.2012 г. на кадастралната карта с нанасяне на нови обекти - имот с идентификатор 07079.659.549 с площ 1 261 кв. м., и имот с идентификатор ... с площ 2 917 кв. м., въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че с н. а. № 144/19.09.2013 г. „Б. такси“ Е. е продало на „Недистарс“ Е. ПИ с идентификатор .... с площ от 2 917 кв. м., т. е. само единия от двата имота, на които е разделен бившият ПИ с идентификатор .... /идентичен с имот с пл. № 267/, съответно е недоказано твърдението на ответното дружество, че преди преобразуването му /преди правоприемството/ праводателят на ищеца - „Б. такси“ Е. се е разпоредил с процесния имот, обосновано с довода, че квадратурата на имота е била погрешно посочена в този нотариален акт и е продаден имот с площ 4 252 кв. м. /площта на имота преди обособяването му в два/. Документът за собственост е констативният нотариален акт, установяващ право на собственост по отношение на 18 000 кв. м. Въззивният съд е посочил, че след като по делото не е спорно, че ищецът е един от правоприемниците на „Б. такси“ Е. - заличен търговец след преобразуването му чрез разделяне и прекратяване без ликвидация, а същият е бил собственик на имот пл. № 267, част от който е процесният ПИ 07079.659.549, макар имотът да не е бил записан в плана за преобразуване на дружеството, то на основание чл. 263и, ал. 3 ТЗ собствеността върху имота, която не е била разпределена, е преминала върху двамата правоприемника пропорционално на припадащата им се, според договора или плана за преобразуване, чиста стойност на имуществото. До издаване на н. а. № 42/12.02.2016 г., с който е признато правото на собственост на ответното дружество върху ПИ с идентификатор 07079.659.549 на основание представените от „Б.“ Е. документи - н. а. № 32/2001 г. /с който ответникът е признат за собственик на имот пл. № 266/ и заповед № 917/07.04.2014 г. на зам. кмета на [община], не е установено ответникът да е претендирал собственически права върху процесния имот. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че процесният имот не е станал собственост на „Б.“ Е. по силата на заповед № 917/07.04.2014 г. на зам. кмета на общината, издадена на основание чл.16, ал. 5 от ЗУТ. Предмет на тази заповед са имоти по н. а. № 32/2001 г., сред които имот пл. № 266 по кадастралния план от 1992 г., а процесният ПИ с идентификатор .... е част от имот пл. № 267 - собственост на „Б. такси“ Е., а не от имот пл. № 266 - собственост на „Б.“ Е.. За посочените в нея имоти се отреждат УПИ, като за ПИ с идентификатор 07079.659.549 се отрежда УПИ VIII-549 с площ 1 256.05 кв. м., а с диспозитива на заповедта за собственик е определен „Б.“ Е.. По искане на ищеца първоинстанционният съд е провел на основание чл. 17, ал. 2 ГПК инцидентен контрол за законосъобразност на посочената заповед, както и на решение № 06-0044/28.02.2014 г. на комисията по чл. 210 ЗУТ, в частите им, свързани с отреждания за спорния имот, разглеждайки го като собственост на ответното дружество, и е приел, че тези административни актове са постановени при неправилно установена фактическа обстановка, с оглед данните по делото, че спорният имот не е собственост на ответното дружество и са незаконосъобразни в частта относно процесния имот. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че в случая не е настъпил непосредствен вещноправен ефект по чл. 16, ал. 6 ЗУТ на влезлия в сила ПУП-ПРЗ в полза на „Б.“ Е. по отношение собствеността процесния имот, тъй като не са налице хипотезите на чл. 16, ал. 4 или чл. 16, ал. 5 ЗУТ, доколкото преди влизане в сила на заповедта ответното дружество не е било собственик на имота. За неоснователни въззивният съд е счел оплакванията във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 17, ал. 2 ГПК. Посочил е, че противно на позицията си в първоинстанционното производство, че към момента на преобразуването на „Б. такси“ Е. ПИ 07079.659.549 не е бил собствен на това дружество-праводател на ищеца, във въззивната жалба въззивникът твърди, че косвеният съдебен контрол за законосъобразност на двата административни акта е недопустим, тъй като административното производство е засягало и посочения имот, собствен към онзи момент на „Б. такси“ Е., след преобразуването на което чрез разделянето му е образувано „Индустриална“ Е.. Твърди, че посочените дружества са имали качеството на заинтересовани страни в производството по изготвяне и одобряване на ПУП, при което са разполагали и с правото да атакуват съобразно предвиденото в чл. 215 ЗУТ заповед № 3501/14.12.2013 г. на зам. кмета на общината за одобряване на ПУП-ПРЗ, издадена на основание чл. 129, ал. 2 ЗУТ, в частите, с които са считали, че тя ги засяга. Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че след като извършената със заповед № КД-14-02-251/17.02.2012 г. на началника на С. поправка в КК и КР чрез заличаването на ПИ с идентификатор ... и създаването на негово място на имоти № 07079.659.550 и площ 2 917 кв. м. и № 07079.659.549 с площ 1 261 кв. м., и записването в регистъра само на ПИ 07079.659.550 като собствен на „Б. такси“ Е., не е била обжалвана от праводателя на ищеца, а това изменение-поправка в КК и КР е залегнало и в ПУП, одобрен със заповед № 3501/14.12.2013 г., то е недопустимо „Индустриална“ Е., като правоприемник в заинтересованото лице „Б. такси“ Е., да иска проверка по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК на административни актове, които изпяло се опират на действащата понастоящем кадастрална карта, измененията в която техният праводател не е оспорил успешно, въпреки че е имал право да стори това. Според съда обстоятелството дали праводателят на ищеца е оспорил или не заповед № КД-14-02-251/17.02.2012 г. не се отразява на допустимостта на косвения съдебен контрол по отношение на заповед № 917/07.04.2014 г., ако ищецът не е бил конституиран като заинтересована страна в това административно производство. А от административната преписка по издаване на заповед № 917/07.04.2014 г. не се установява „Индустриална“" Е., „Струга 1“ Е. или „Б. такси“ Е. да са били страна в това производство, което е обяснимо предвид посочването в заповедта, че ПИ с идентификатор № 07079.659.549 е собствен на „Б.“ Е.. По преписката няма данни заповедта да е била съобщена на някое от посочените три дружества като заинтересовано лице, за да може дружеството да упражни правата си и да обжалва одобряването на ПУП и заповед № 917/07.04.2014 г. Въззивният съд е приел за неоснователни твърденията на въззивника, че със заповед № КД-14-02-251/17.02.2012 г. на началника на С. на основание чл. 54, ал. 1 и чл. 53, ал. 1 ЗКИР е направена поправка - изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, относно спорния имот, и за него е отреден ПИ с идентификатор .... с площ 1 261 кв. м., тъй като същият имот преди това погрешно е бил включен в имот с идентификатор 07079.659.13 и площ 4 252 кв. м., и за целия е било посочено, че е собствен на „Б. такси“ Е.. Съдът е посочил, кредитирайки заключението на вещото лице, че теренът на ПИ 07079.659.549 е бил част от ПИ 07079.659.13, който пък съответства на имот пл. № 267 по кадастралния план на ПЗ Север от 1992 г., който имот, съгласно представените по делото доказателства, е бил собствен на праводателя на ищеца преди преобразуването му. Съгласно допълнителното заключение площта на имот пл. № 267 - 4 330 кв. м., съответства на площта на ПИ 07079.659.13 - 4 252 кв. м., т. е. от 1992 г., когато е влязъл в сила кадастралният план на ПЗ Север, площта на имот пл. № 267, собствен на „Б. такси“ Е., впоследствие - на имот .... по кадастралната карта от 2009 г. /отразен в КР като собствен на „Б. такси“ Е., видно от скица № 43854/18.11.2011 г. на ПИ 07079.659.13/, не е променяна. С оглед изложеното, въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията на въззивника, че първоинстанционният съд не е извършил цялостен, задълбочен и адекватен анализ на административните актове, които е подложил на инцидентен контрол за законосъобразност и е споделил изводите на първоинстанционния съд, че административните актове са незаконосъобразни в частта относно процесния имот. На последно място въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано ответникът да е придобил процесния имот по давност. Владението, установено от ответника, не е добросъвестно, съответно имотът не може да бъде придобит с изтичане на петгодишна придобивна давност. Съдът е приел, че с малки разминавания, показанията на водените от двете страни свидетели не си противоречат и установяват, че допреди 5-6 години /приблизително 2015-2016 г./ имотът е бил ограден, но не е бил ползван, освен за складиране на железа и натурии, а едва след това е бил почистен и заравнен от ответното дружество, ограден с нова ограда и с поставена бариера на входа, като се полза от ответника за паркинг. Тези действия следват заповед № 917/07.04.2014 г. и приблизително са извършвани към момента на издаване на констативния нотариален акт, с който ответното дружество е признато за собственик на имота /2016 г./. За периода преди това съдът е кредитирал показанията на водените от ищеца свидетели, че имотът, макар да е бил буренясал и да не се е ползвал интензивно, се е владял от „Б. такси“ Е., който го е отводнявал периодично, отдавал го е под наем, а през 1999 г. е учредил върху него право на строеж в полза на трето лице. В подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че имотът винаги е бил ограден откъм съседния имот на ответното дружество- обстоятелство, отразено в кадастралния план от 1992 г., както и в кадастралната карта от 2009 г., при това първата ограда е била сложена по нареждане от праводателя на ищеца. Периодът от 4-5 години преди завеждането на иска на 03.06.2020 г., в който ответникът е завладял имота, поради липсата на качеството добросъвестен владелец на ответника, не е достатъчен за придобиване по давност на собствеността. Ето защо въззивният съд е намерила за неоснователни и твърденията на въззивника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че ищецът е успял при условията на пълно и главно доказване да установи предпоставките за уважаване на ревандикационния иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпроса: длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди всяко едно от въведените с въззивната жалба възражения и изрично и ясно да изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им в решението, а така също трябва ли съдът да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание. По този въпрос според касатора въззивното решение противоречи на следната практика на ВКС: ТР № 1/04.01.2002 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК, ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК, решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на IV-то г. о., решение № 27/22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на IV-то г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II-ро т. о., и решение № 186/15.07.2014 г. по гр. д. № 6836/2013 г. на III-то г. о. Освен на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Задължителната и трайната съдебна практика на ВКС, част от която е посочената от касатора, приемат, че съдът, включително и въззивният съд като съд по съществото на спора, е длъжен при изграждане на своите фактически и правни изводи да обсъди в тяхната съвкупност всички релевантни доказателства по делото, твърдения, доводи и възражения на страните, като посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани, и да формира вътрешното си убеждение съобразно с правилата на формалната логика, опита и научното знание; мотивите към съдебния акт следва да са кратки, точни, ясни и убедителни; изпълнението на задълженията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика. В мотивите към обжалваното решение са изложени съображения защо съдът е приел, че праводателят на ищеца е бил собственик на спорния имот и защо собствеността е придобита от дружествата, към които е преминало имуществото на преобразуващото се чрез разделяне дружество, макар същият да не е бил включен в плана за преобразуване, какво е правното значение на административните актове, касаещи спорния имот, и защо в случая е приложима разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК; оценено е и правното значение на извършеното в полза „Недистрас“ Е. разпореждане. Следва да се посочи, че одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие; от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите /ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС/. Същото се отнася и за актовете, с които се извършват изменения в кадастралните карти и кадастралните регистри, поради което в противоречие със съдебната практика касаторът се позовава на извършеното със заповед № КД-14-02-251/17.02.2012 г. на началника на С. заличаване на имот 07079.659.13, за да мотивира твърдението си, че от това следва редуциране на площта на имота от 4 252 на 2 917 кв. м. - последните продадени от праводателя на ищеца /преди разделянето му/ на трето лице, и неоснователност на предявения иск за разликата до 1 261 кв. м., колкото е спорният по делото имот. Мотивите към обжалваното решение са ясни, разбираеми и непротиворечиви, съдържащи обсъждане и на оплакванията във въззивната жалба. Изводите на въззивния съд досежно правните последици на всеки един от установените по делото правнорелевантни факти са последователни, съответстващи на трайно установената практика на ВКС, логически обосновани и съобразени с научното знание, представено по делото със заключенията на техническата експертиза, които са възпроизведени без изопачаване на съдържанието им, като въз основа на извършения цялостен анализ е прието, че ищецът се легитимира за собственик на спорния имот на поддържаното от него основание - правоприемство при условията на чл. 262б вр. чл. 263и, ал. 3 ТЗ, а ответникът /сега касатор/ няма противопоставимо на ищеца право на собственост, поради което искът е уважен. Останалите доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които по съществото си са оплаквания за неправилност на въззивното решение, не могат да обосноват основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, която не е предмет на производството по селекция на касационните жалби. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, поради което предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното решение не се установяват. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация - ищец по делото, следва да бъдат присъдени разноски по водене на делото във ВКС в размер на 3 500 лева - адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН]/24.11.2022 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.