Определение № 845 от 27.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2699/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. Д. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно решение № 20 от 20.02.2023г. по в.гр.д. № 460/2022г. на Апелативен съд Бургас, в частта, с която е потвърдено решение № 278 от 25.10.2022г. по гр.д.№ 128/2022г. на Окръжен съд Сливен като е отхвърлен предявения от нея иск против Застрахователно акционерно дружество “Армеец“АД за заплащане на сумата от 70 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на получени при ПТП, настъпило на 3.08.2020г.,телесни увреждания, изразяващи се в контузия на глава, гръдна травма със счупване на пет ребра, счупване на лява ключична кост с дислокация на костни фрагменти, ведно със законната лихва и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: При постановяване на акта си въззивният съд е мотивирал извода си за неоснователност на иска със установеният от него механизъм на настъпване на пътното произшествие, който е следния: На 3.08.2020тг., около 20ч., при нормална видимост в тъмната част на денонощието, при сухо време, на равен, неосветен участък от главен път І-6, км.400.3 София- Бургас, в района на кръстовището за с. Тополчане, водач на л.а. “Фолксваген Каравел“ е управлявал автомобила си със скорост 66-70км/ч. /при разрешена от 60 км./ч./ Ищцата В. М., управлявайки л.а. „Фиат Уно“, се е движела със скорост от 37-39км./ч., пътувайки от с. Тополчане. На кръстовището, тя без да спре на знак „Стоп“, нарушавайки задължението си да спре и да пропусни движещите се по пътя с предимство, е навлязла с посочената скорост на главния път. Намиращият се, към този момент, на 12м. от мястото на удара, водач на л.а. “Фолксваген Каравел“, не е имал възможност да избегне удара. Според заключението на приетата по делото съдебно-автотехническа експертиза, същият, дори и да се е движил с разрешената скорост от 60 км./ч./а не както е бил той със скорост 66-70км./ч/, за него е било невъзможно да избегне удара, защото необходимият спирачен път /за да е възможно това/ е 39м. Техническите причини за настъпване на ПТП са изцяло свързани с поведението на ищцата. Тя не е спряла на задължителен знак „Стоп“. Не е съобразила обстановката и не е пропуснала движещият се по път с предимство автомобил. Вместо това, с равномерна скорост е пресякла главния път. Липсата на какъвто и да е спирачен път, съдът е приел като указание за пълно несъобразяване с пътната маркировка, със задължителните знаци и дори с необходимостта - при навлизане в кръстовище – водачът да се огледа и да намали скоростта. При така установените безспорни факти, въззивният съд е приел, че независимо от допуснатото от водача на другия автомобил нарушение на ЗДвП, пред вид обстоятелството, че той не е имал възможност да предотврати ПТП, не може да се приеме, че е налице изискуемата се от чл.429 КЗ предпоставка за уважаване на иска, а именно – да е налице причинна връзка между противоправното поведение на водача на МПС, застраховано при ответника и настъпилите за ищцата вреди. При тези факти, в изложението към касационната си жалба, касаторката се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК без да поставя конкретен въпрос. Единственият посочен от нея довод, е, че съдът не е съобразил обстоятелството, че водачът на л.а. “Фолксваген Каравел“ се е движил с превишена скорост и също е допринесъл за настъпване на пътно транспортното произшествие. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ЗАД „Армеец“АД, чрез процесуалния представител юрисконсулт Л., с който се оспорва както допустимостта на жалбата, поради липса на поставен въпрос като общо основание за допустимост и нейната основателност. Претендира направените разноски за юрисконсулско възнаграждение в размер на 100лв. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният акт не следва да се допуска до касационно обжалване, поради липса на поставен материално-правен или процесуално правен въпрос, като надлежно общо основание за допустимост. Съгласно дадените в т.1 от ТР №1 /2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС разяснения, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Същият като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Без наличието на общо основание, не е възможно извършването на проверка за наличието на твърдяното от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият съдебен състав не счита, че е налице основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност предполага пороци на въззивния акт, които могат да се констатират от касационната инстанция пряко от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата за касационния контрол проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон и законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия. Приема се, че решението би било очевидно неправилно и ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика, а настоящият случай не е такъв. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.8 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсулско възнаграждение, които определени съгласно чл.37 ЗПП, вр.чл.25, ал.1 Наредба за заплащане на правната помощ възлизат на 100лв. Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение