Определение № 958 от 25.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2649/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. С. А. против решение №229 от 05.06.2024г. по гр.д. 133/2024г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касация –„Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД, гр София е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът А., чрез пълномощника си – адв.П. К. е възпроизвела текста на чл.280, ал.2 ГПК, като е подчертала хипотезата „очевидна неправилност“. Посочила е, че съдът е осъществил това основание като „е приложил неправилно материалния закон и е нарушил съдопроизводствените правила“. Препратила е към т.1 на жалбата си, съдържаща оплаквания за неправилност на акта и е посочила, че счита за необходимо да се отговори на редица формулирани от нея въпроси, а именно - въпроси /от 1-4 са с еднакво съдържание /обобщени като –следва ли да се зачита извършено плащане в хода на делото и отразява ли се на размера на обезщетението. Поставен е и въпроса - „ Какво е решението, с което съдът отчита направено в хода на делото плащане предвид несъответствието с определения като справедлив размер..“ Лаконично е направено оплакване, че съдът не бил сезиран с такова искане, поради което нямало никакво основание да се приспадат заплатените като обезщетение от застрахователя суми, като така според касатора А. се стигало „до неправилно разпределение на разноските“. Заявено е в заключение, че били налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Страната е направила оплакване и за неправилност на решението / така квалифицирано и от нея/ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поставени са въпроси за приложение принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, като основния въпрос е доразвит с няколко подвъпроса, свързани, със задължението на съда да намери точен еквивалент на претърпените вреди. Поставен е и въпрос относно приложение на обществено икономическите условия и нормативно определените лимити. Сочено е общо противоречие с изброени актове на ВКС. В заключение са разгледани накратко две решения на ВКС и е посочено че съдилищата определяли по високи обезщетения в аналогични хипотези. Други доводи не са развити. Касаторът А. не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Касаторът, чрез пълномощника си- адв. П. К. е поддържала основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, като е препратила към оплакванията си за неправилност, изложени в касационната жалба. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала, чрез бланкет към оплакванията си за неправилност на акта, изложени в касационната жалба, т.е. само с доводи за неправилност, а не за очевидна неправилност. Поставените първи четири въпроса и допълнителен пети, свързани с оплакване за това, че съдът е съобразил заплатеното частично обезщетение от застрахователя и го е приспаднал от присъденото обезщетение, не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това, първият и вторият въпроси се основават на фактически невярното твърдение за неустановеност на плащането при условие, че съдът изрично е посочил, че в случая не само е представено преводно нареждане за осъщественото частично погасяване на заплатената на увреденото лице сума, но и по този въпрос не е имало спор между страните. Т.е. този факт не е бил оспорен от касатора, пред въззивната инстанция. Освен това, тези въпроси не са релевантни и поради това, че се основават на правно несъстоятелното разбиране на страната, че застрахователя дължи суми на различно основание за една и съща вреда,поради което и платеното частично обезщетение за процесната вреда по време на висящия съдебен процес, не следва да се съобразява. Предявеният иск е насочен към обезщетяване на претърпяната вреда като ответникът дължи нейният цялостен стойностен адекват. Заплатените суми доброволно следва да се съобразяват с това, тъй като неговите задължения съвпадат с определеното обезщетяване на вредата, която е една и съща. Поради тази очевидна правна необоснованост на въпросите, несъобразена със закона същите не отговарят на условията за въведено общо основание. Вторият поставен въпрос, с множеството подвъпроси също не може да бъде определен като релевантен, тъй като се основава на твърдения на страната, а не на решаващите мотиви на състава, респективно на неправилност на неговото процедиране. Страната е пояснила общо поставените си въпроси относно задълженията на съда при определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, като е въвеждала различни критерии, по които самата тя не е поддържала да е ангажирала конкретни специфични доказателства, за да бъдат същите изрично съобразени от възивният съд, който е мотивирал разбирането си за размера на обезщетението, като е съобразил данните по делото, изискванията на задължителната съдебна практика, както социалните условия и лимитите на застрахователните обезщетения изрично, в каквато връзка въпросите свързани с тези критерии всъщност съставляват оплакване за несъгласие с изводите на съда относно определяне на обезщетението, а не правно обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси съдържат и хипотетични твърдения за последиците от общо въведено оплакване за неправилност на решението, в контекста на представите на страната за справедливост, по което не са развити обективни съображения за несъобразяване на съда с доказаното от касатора.Или, така поставени и обосновани тези въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дори и да бъде изведен,обаче, релевантен правен въпрос, тъй като основното съдържание, свързано с определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане, то и в тази връзка страната го е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалата, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, ц итираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, то касаторът следва да сочи доводи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Основанието е въведено чрез посочване на текста по отношение на първите въпроси, които не съставляват общо основание. С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на САС. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение