Определение № 5380 от 24.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4104/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. М., гражданин на Руската федерация и на Република Германия, чрез процесуалния му представител адвокат М. Д. от АК-Сливен, срещу определение № 390 от 01.09.2025 г. по в. ч. гр. д. № 300/2025 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение № 1832 от 16.07.2025 г. по гр. д. № 1415/2024 г. на Бургаския окръжен съд за прекратяване производството по делото поради липса на компетентност на българския съд да разгледа спора, по предявения иск за трансформация на лично имущество при придобиване на процесния недвижим имот по време на брака на страните. Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска то да бъде отменено и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване процесуалните действия по разглеждане на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „Съдът на коя държава членка е компетентен да разгледа делото, образувано по предявен иск с правно основание по чл.29, ал.3 от СК, когато и страните по делото са граждани на друга държава членка от ЕС, но ищецът, съответно ответникът имат обичайно местопребиваване в Република България“. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл.3 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт на въззивния съд, попадащ в приложното поле на чл.28 от КМЧП и т. 9 в от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 1832 от 16.07.2025 г. по гр.д.№ 1415/2024 г. на Бургаския окръжен съд за прекратяване производството по делото поради липса на компетентност на българския съд да разгледа спора. Констатирано е, че гр.д.№1415/2024 г. на Бургаския окръжен съд е образувано по предявен от Д. М. против Г. С. И. иск за приемане на установено, че ищецът е собственик на 80% от общия придобит по време на брака с ответницата недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място], тъй като цената е платена с дарени от майка му средства.Установено е, че страните са бивши съпрузи, сключили брак в Русия на 03.09.2009 г. и разведени с решение от 17.07.2023 г. от ОС - Лорах, Германия.От представеното по делото съдебно решение за развод е установено, че и двете страни са германски граждани. С нотариален акт № 158, том трети, н.д. № 494/2016 г., двамата съпрузи са закупили по време на брака си процесния недвижим имот. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правна квалификация чл. 23, ал.2 от СК - за трансформация на лично имущество при придобиване на процесния недвижим имот по време на брака.Посочено е, че установяването на частична трансформация на лични средства става само по съдебен ред, чрез предявяване на положителен установителен иск по чл. 23, ал.2 от СК.Прието е, че предмет на този иск са имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения.Изложени са мотиви, че Република България и Република Германия са членове на Европейския съюз и при възникнали граждански и търговски спорове с международен елемент, пряко приложими за определяне на международно компетентния съд са разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012г.Съгласно чл. 1, т. 2, б. „а“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012г. от приложното му поле са изключени дела за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения или от отношения, които съгласно приложимото към тях право имат последици, сходни на тези, произтичащи от брак, поради което и искът по чл. 23, ал.2 от СК не попада в обхвата на регламента.В конкретния случай приложим е Регламент /ЕС/ 2016/1103, в сила от 29.01.2019г., тъй като спорът не попада в изключенията за приложението му по чл. 1, т. 2.Съгласно чл. 18 от преамбюла, в обхвата на регламента попадат всички гражданско- правни аспекти на имуществения режим между съпрузите, в това число и тези, породени от прекратяването на режима в резултат на раздялата на брачната двойка или смъртта на единия от съпрузите. Посочено е, че тълкуването на разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от Регламента води до извод, че когато в съд на държава-членка е предявен иск за развод, компетентен да се произнесе и по въпросите, свързани с имуществените отношения между съпрузите и възникващи във връзка с тази молба, са съдилищата на същата държава- членка.От приложеното съдебно решение на германски съд, постановил развода, е установено, че в брачното дело не са разглеждани въпроси, свързани с имуществените отношения между съпрузите, поради което следва да намери приложение разпоредбата на чл. 6 от Регламент /ЕС/2016/1103, съгласно който, ако никой съд не е компетентен съгласно чл. 4 и чл. 5 или в случаите, различни от предвидените в тях, компетентен да се произнася по въпроси относно имуществения режим между съпрузи принадлежи на съда на държавата членка: а) на чиято територия съпрузите имат обичайно местопребиваване към момента на сезиране на съда или, ако това не е изпълнено; б) на чиято територия съпрузите са имали последното си обичайно местопребиваване, доколкото един от тях все още живее там към момента на сезиране на съда, или, ако това не е изпълнено; в) на чиято територия ответникът има обичайно местопребиваване към момента на сезиране на съда или, ако това не е изпълнено; г) на общото гражданство на съпрузите към момента на сезиране на съда. Прието е, че изискването на чл. 6, б. “а“ от Регламента е и двамата съпрузи да имат обичайно местопребиваване в съответната държава- членка, в случая България, а по делото е установено, че ответницата няма такова обичайно местопребиваване, което е видно и от отбелязването върху призовката на л.4 от делото, че лицето не живее на адресът в Бургас, посочен в исковата молба, посещава го много рядко през лятото. Прието е, че в случая приложение намира разпоредбата на чл. 6, б. “в“, а именно компетентният съд се определя от обичайното местопребиваване на ответника към момента на сезиране на съда. Посочено е, че самият ищец е посочил адрес за призоваване на ответницата в Германия, което означава, че тя обичайно пребивава там, поради което компетентен да се произнесе по предявения иск, свързан с имуществените отношения между съпрузите е съдът в Германия. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Формулираният в изложението въпрос няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като е свързан с преценката на конкретните факти по спора и на представените по делото доказателства.Ето защо, така постановеният въпрос не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а оплакване за неправилност на въззивното определение, което не може да бъде проверявано от касационната инстанция във фазата по допускане на касационното обжалване. Предвид липсата на общо основание за допускане на касационното обжалване, не следва да се проверява и наличието на соченото допълнително такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая обжалваното определение не е и очевидно неправилно.То не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При разрешаване на въпроса за международната компетеност на съда, въззивният съд е съобразил характера на така повдигнатия правен спор между страните /бивши съпрузи/ и обхвата на Регламент /ЕС/ 2016/1103, който съгласно чл. 70 ПР, се прилага от 29.01.2019г.Дела относно имуществени отношения между съпрузи, са тези по отношение на имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения – исковете по чл. 21, ал. 4 от СК, чл. 24, ал. 4 от СК, чл. 29, ал.3 от СК и чл.30 от СК /в този смисъл са определение № 27 от 21.01.2012 г. по ч. гр. д. № 603/2011 г. на ВКС, І г. о. и определение № 395 от 09.08.2010 г. по ч. гр. д. № 140/2009 г. на ВКС, І г. о./. Обоснован е извода на въззивния съд, че е останало недоказано твърдението на касатора, че макар страните по спора да са граждани на друга държава –членка на Европейския съюз, ищецът, съответно ответникът имат обичайно местопребиваване в РБ, което обоснова подведомствеността на спора на българския съд. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,