Определение № 1116 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3713/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата М. И. П., касационна жалба на ищцата Д. А. П. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 432 от 09.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2365/2024 год. по описа на Апелативен съд – София. Ищцата М. И. П. /встъпила по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ищец А. И. П. до размера на наследствените си права/ обжалва въззивното решение в частта му, в която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2470 от 24.04.2024 год., постановено по гр. дело № 1484/2023 год. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от нея срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до размера от 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. Ищцата Д. А. П. /встъпила по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ищец А. И. П. до размера на наследствените си права/ обжалва въззивното решение в частта му, в която, след частична отмяна на решение № 2470 от 24.04.2024 год., постановено по гр. дело № 1484/2023 год. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от нея срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до размера от 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта му, в която, след частично потвърждаване на решение № 2470 от 24.04.2024 год., постановено по гр. дело № 1484/2023 год. по описа на Софийски градски съд, са уважени предявените от М. И. П. и Д. А. П. искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумите от по 10 000 лв. /или общо за сумата от 20 000 лв./ – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 08.02.2020 год. до окончателното изплащане и за сумите от по 12 000 лв. /или общо за сумата от 24 000 лв./, ведно със законната лихва, считано от 08.02.2020 год. до окончателното изплащане. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на всяка от жалбите. В жалбата на ищцата М. И. П. се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 51 ЗЗД. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не било отчетено в достатъчна степен обстоятелството, че наказателното преследване било продължило над разумния срок. От началото на наказателното преследване на 15.07.2016 год. до влизане в законна сила на оправдателната присъда на 17.04.2018 год. били изтекли една година и девет месеца, като през този период първоначалният ищец бил обвинен в извършване на няколко тежки умишлени престъпления от общ характер. Спрямо него били извършени множество процесуални действия, като това допълнително било осуетило воденето на нормален и пълноценен живот и попречило на професионалната му реализация. От показанията на свидетелите било установено, че в резултат на незаконните действия на прокуратурата първоначалният ищец бил търпял неимуществени вреди, изразяващи се в дълбоки негативни емоционални преживявания, унижения, притеснения, психически тормоз, перманентно състояние на тревожност и несигурност, непрекъснат страх от изхода на делото, неудобства и унижения. Неправилен бил и изводът на въззивния съд, че по делото не били доказани престижът и доброто име, с което се бил ползвал ищецът. В противоречие с формалната логика било заключението, че единствено наличието на диплома е критерият за престиж на нейния титуляр. На формалната логика противоречал и извода в обжалваното решение, че ответникът не отговаря за медийните публикации, тъй като не било установено да е давал гласност на обвинението. Единствената причина за появата на тези медийни публикации било повдигнатото и поддържано обвинение от ответника. Всяка една публикация, в която се съдържала информация относно обвиняването в извършване на престъпление, засягала в голяма степен живота на лицето, за което се отнася и влияела отрицателно на отношението на близки, познати, колети и обществото като цяло към него. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди? 2/ Длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценката на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото във връзка с точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год. и решение № 310 от 02.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 410/2015 год., ІV г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор. В жалбата на ищцата Д. А. П. се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че първоначалният ищец не бил доказано известна и авторитетна личност и че от наказателното производство с продължителност от 1 година и 9 месеца той не бил претърпял никакви специфични вреди, които да обуславят по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Макар първоначалният ищец да бил привлечен като обвиняем на 15.07.2016 год., наказателното производство било образувано срещу него още на 16.08.2013 год., т.е. той търпял вреди за период от 4 години и 8 месеца. В хода на наказателното производство било изследвано кои са неговите роднини, каква собственост притежава той, в управлението на кои дружества участва, разкрити били и разследвани наличности и операции по негови банкови сметки за период от 7 години назад. По делото било доказано въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, че първоначалният ищец бил известна личност, бизнесмен, университетски преподавател, експерт по корпоративна сигурност и антитероризъм, активно ангажиран с развитието на каратето в България, както и че в резултат на незаконното обвинение за тежки престъпления в област, която била свързана с професионалната му реализация, той бил загубил бизнес партньори, накърнени били честта и достойнството му, загубил възможности за професионални изяви и реализация, загубил преподавателски престиж. Първоначалният ищец изпитвал страх, че наказателните дела срещу него никога няма да приключат и до безкрай ще продължават да се роят, с оглед обвиненията било образувано срещу него и производство пред КПКОНПИ, а освен това била извършена цялостна проверка на имуществото му и в рамките на самото наказателно производство. Неправилен бил и извода в обжалваното решение, че показанията на свидетелката Л. следва да се кредитират с „резерва“. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил занижен, поради което и несправедлив. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ трябва ли съдът да отчита и съобразява и периода през който наказателното производство е било образувано и водено срещу лицето, преди то да бъде привлечено като обвиняем? 2/ Следва ли въззивният съд да направи задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и да изложи мотиви за значението им при определяне на размера на дължимото обезщетение? 3/ Какъв е справедливия размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди съобразно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, според което се изисква сходно разрешаване на аналогични случаи? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор. В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че присъденият размер на обезщетението за претърпените имуществени вреди е неправилно определен, тъй като платеният адвокатски хонорар е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа. Касаело се за адвокатска защита в съдебното производство на две инстанции, без изготвяне на въззивна жалба, по обвинение за престъпления, най-тежкото от които било наказуемо с лишаване от свобода за срок от десет до двадесет години. В този случай, съгласно чл. 13, ал. 1, т. 5 от Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа към периода на осъществяване на защитата, размерът на възнаграждението бил 2 000 лв., т.е. 12 пъти по-нисък от платения от първоначалния ищец. За защита на подсъдим по наказателно дело не се дължало ДДС и в случая не били представени доказателства за внасянето на такъв данък. Същевременно съдебното производство било протекло в сравнително кратък срок – общо по-малко от година за двете съдебни инстанции и не се характеризирало с правна или фактическа сложност, която да обоснове по-висок хонорар от предвидения в наредбата. Касело се за типичен случай на драстично прекомерно адвокатско възнаграждение и въззивният съд следвало да намали съществено същото при определяне на обезщетението за имуществени вреди. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд бил нарушил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Видно било от мотивите към обжалваното решение, че не било установено настъпването на вредни последици, извън обичайните такива, които се предполагат по закон от всяко едно незаконно обвинение. Твърденията на ищеца били останали изцяло недоказани в това отношение. Приложената спрямо първоначалния ищец наказателна репресия била с разумна продължителност. Същият бил привлечен към наказателна отговорност с постановление от 15.07.2016 год. и производството спрямо него било приключило с влязла в сила на 17.04.2018 год. оправдателна присъда, като общата му продължителност била една година и девет месеца. Определена му била една от най-леките мерки за неотклонение – парична гаранция в размер на 5 000 лв. и спрямо него не били прилагани други мерки за процесуална принуда. Нямало доказателства за настъпили допълнителни вредни последици и личния живот на първоначалния ищец не бил съществено засегнат. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ За определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД? 2/ Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ? 3/ За задължението на съда в производството по ЗОДОВ при определяне на обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от заплатено адвокатско възнаграждение, да приложи последиците от неполагането на дължимата грижа от пострадалия при осъществяването на неговата защита срещу противоправното поведение на делинквента? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/. Ответниците по касационната жалба М. И. П. и Д. А. П. считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната от Прокуратурата на Република България част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните наличието на незаконно обвинение срещу първоначалния ищец в извършване на три тежки умишлени престъпления, за две от които предвиденото наказание е лишаване от свобода за срок от 5 до 15 години, а по второто обвинение същото наказание, но за срок от 10 до 20 години; че тези престъпления влизат в приложното поле на престъпленията, за които задължително се провежда производство за отнемане в полза на държавата на имущество придобито от престъпна дейност /което се развива паралелно с наказателно производство/, както и че първоначалният ищец е направил разходи за заплащането на адвокатски възнаграждение в размер на 24 000 лв. /с включен ДДС/ за осъществена защита по наказателното производство. Въззивният съд е констатирал, че страните спорят за размера на претендираните обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. В тази връзка е приел, че по делото липсват каквито и да е доказателства за социалния и професионален статус на първоначалния ищец, по твърденията изложени в исковата молба „бизнесмен, политик и преподавател в УНСС, експерт по корпоративна сигурност и антитероризъм, президент на Българската национална федерация по карате от 2006 год. и на Балканската федерация по карате от 2013 год.“. За негова медийна известност можело да се съди от статии, приложени като писмени доказателства. От тяхното съдържание следвало, че убитият в хода на процеса ищец бил обект на медиен интерес през 2013 год., но въз основа тях не се установявали твърдените факти за неговия професионален и социален живот, а именно, че той имал съответното образование и квалификация, както и обществено признание. От тези документи не се установявало и обстоятелството, че ответникът по своя инициатива бил давал гласност на обвинението. Напротив, отразявано било движението на съдебното производство, като недвусмислено статиите насочвали читателите към съмнението, че прокуратурата е обективна относно деянието на подсъдимия, а от изявленията, дадени от самия подсъдим, не било ясно в какво качество и с каква правно-организационна форма бил „осигурил“ търговска сделка по „най-добрия и законен начин“. Като цяло в резултат на медийното отразяване на процеса не били нанесени допълнителни вреди на първоначалния ищец – обществено уронване на доброто му име, ако то било такова – доколкото липсвали доказателства в тази насока. Преценката за размера на обезщетението следвало да изхожда от обективни факти, а не от слухове или медийно създадени образи. Обективни факти за професионалната дейност и обществената значимост на личността на А. И. П. не били събрани в исковото производство. Въззивният съд е кредитирал с резерви показанията на свидетелката И. Л. /защитник на първоначалния ищец в наказателното дело/, тъй като те били обвързани с адвокатска клетва, а и по същество в тях не се съдържали конкретни факти, от които да се изведе обоснован извод, че обвинението се е отразило свръхнегативно на личността на подсъдимия, извън предполагаемите притеснения, които били безспорно свързани и признати от закона, винаги когато обвинението придобиело качеството – незаконно. Въззивният съд е посочил, че свидетелят Т. познавал А. П. от 1989 год., когато бил „началник група“ и двамата заедно напускали поделението, в което били работили /като е останал неизяснен факта поделението в коя структура на държавна власт е било/. В свидетелските показания не се съдържали данни за професионалните изяви на А. П. след 1989 год. Единственото изявление на този свидетел било, че неговият близък е започнал да „развива дейност“ на „преподавател, освен като бизнесмен“. Свдетелят бил изтъкнал близостта на А. П. с Ректора на УНСС, което обаче не било свидетелство за преподавателска дейност или придобит ценз, свързан с такава дейност в УНСС. Преподаването в университет било свързано с формални изисквания, които не били доказани в настоящото производство. Доказването на преподавателска дейност и наличието на ценз се осъществявало с писмени доказателства. Показанията на този свидетел, за промени във възприятията на студентите, на които А. П. бил преподавал, не били дадени в качеството му на очевидец, а били опосредени от споделеното от самия ищец пред свидетеля, поради което в тази част не следвало да бъдат ценени като достоверни, доколкото не били подкрепени с други писмени доказателства, поне за факта, че ищецът бил осъществявал легално преподавателска дейност в български университет. Не били налице данни и за научната му дейност в определена дисциплина, брой часове и др. обстоятелства, свързани с дейността на преподавател, в т. ч. и неговата научна степен. Свидетелство за напрежение между ищеца и споменатия в показанията на св. Т., М. Н. /неизвестно за настоящото производство лице/ и такова, което не било свързано с конкретното обвинение, не можело да се счете за пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение. Въззивният съд е кредитирал показанията на този свидетел само в частта им относно настъпилия срив в отношенията на А. П. с неговите роднини, като е приел, че Т. и П. били близки приятели и той бил очевидец на тези отношения, респективно на негативните промени във взаимоотношенията между роднините. Въззивният съд е счел, че въз основа на доказателствата по делото са доказани следните релевантни за спора факти: на първоначалния ищец било повдигнато обвинение в извършване на три тежки умишлени престъпления; определена му била марка за не отклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000 лв., който не бил прекомерно голям предвид всички обстоятелства свързани с обвинението; наказателното производство от момента на повдигане на обвинението на 15.07.2016 год. до 17.04.2018 год. се било ограничило във времеви период от 1 година и 9 месеца, като в този период две съдебни инстанции безпротиворечиво били отхвърлили обвинението; името на първоначалния ищец било засегнато по негативен начин, но поради липсата на доказателства той имал качествата, изброени в исковата молба, което не са признати от съда като ненуждаещи се от доказване, не можело да се изведе извод за висок интензитет на настъпилите вреди. Не било доказано, че ответникът съобщавал движението на наказателното производство или че отразените в медийната среда факти били свързани официално с нейната функция по обвинение. Факт, който определял безспорно основателността на претенцията, била влязлата в сила оправдателна присъда. По отношение на вида и интензитета на вредите въззивният съд е приел, че не надхвърляли обичаните притеснения за личността, върху която тежи обвинението, обичайното обостряне на неговата чувствителност и раздразнителност, обичайното напрежение в най-близкия роднинско кръг, каквито данни били налице. При тези данни въззивният съд е намерил, че присъдено от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лв. е завишено, не само с отлед установените конкретни обстоятелства по делото, а с съобразно съдебната практика в аналогични случаи. На обезщетяване подлежали само неимуществените вреди, които били в пряка причинна връзка с увреждането. В хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ техният размер се определял от вида и характера на упражнената процесуална принуда, общата й продължителност, предмета на наказателното производството, в т.ч. тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение е за деяние, което не е извършил, и наложената мярка за неотклонение, се е отразило негативно на физическото му здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, а така също от социално-икономическите условия в страната. Не било в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания. При претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия било да докаже засягането на съответното благо /правото на личен живот, на чест, достойнство, на физическа и психическа неприкосновеност, на личностно развитие, на социална и професионална реализация, на общностна интеграция и пр./ и с това, ако били доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение бил доказан в своето основание. Когато не се твърдяли чрезвичайни или прекомерни вреди, пострадалият не следвало да доказва поотделно всяко свое душевно страдание, неудобство, безпокойство, срам, както и други подобни изживявания. Когато се твърдяло причиняване на болки и страдания над обичайните или конкретно увреждане на здравето, те подлежали на обезвреда при съответното успешно проведено пълно главно доказване от страна на ищеца. В случая било доказано, че първоначалният ищец изпитвал безпокойство и притеснение от възможността да бъде предаден на съд и да му бъде наложено наказание. Както при всеки човек, обвинението дало неблагоприятно отражение върху самочувствието и психиката му. Той бил притеснен и изнервен, но не били установени специфични здравословни проблеми от физическо естество, обусловени от конкретното разследване. Не било доказано, че ищецът бил преподавател в два университета и бил известна личност. Известността винаги била свързана с конкретни факти, които подлежали на доказване, а преподаването в университет не се предполагало – то подлежало на доказване. Като се е позовал на задължителните за съдилищата указания, дадени с ППВС 4/1968 год. и практиката на ВКС, въззивният съд е приел въз основа на установените по делото обективно съществуващи обстоятелства, че размерът на паричното обезщетение за неимуществени вреди, който най-пълно би съответствал на критерия за справедливост, възлиза общо на 20 000 лв. и е дължимо ведно със законната лихва, считано от 08.02.2020 год. до окончателното изплащане. По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е счел, че по делото е доказано, че първоначалният ищец е направил разходи за заплащането на адвокатски възнаграждения в наказателното производство в общ размер на 24 000 лв. С оглед релевираното от ответника възражение за прекомерност и като се е позовал на Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2017 год., ОСГК, въззивният съд е приел, че платеното адвокатско възнаграждение е за осъществено процесуално представителство и защита по обвинение в извършване на три тежки умишлени престъпления, с множество деяния, съответно усложнения от фактическа страна в наказателното преследване. Към датата на осъществяване на защитата минималният размер на адвокатските възнаграждения е уреден, макар и по не нормативен ред в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа – чл. 13, ал. 1, т. 4 и 5, като е съответно в размер на 1 500 и 2 000 лева, а поради това, че обвиненията по т. 4 са две, то общо по трите обвинения минималният размер на възнаграждението за една инстнация е в общ размер на 5 000 лева, която сума с ДДС възлиза на 6 000 лв. В случая бил платен двойния размер на предвиденото минимално възнаграждение, който обаче не бил прекомерен. Въззивният съд е изложил съображения, че при определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, представляващи изплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, по възражение на ответника били приложими и правилата на чл. 5 ЗОДОВ. Ако увреждането било причинено поради изключителна вина на пострадалия, т.е. неговото поведение било единственият каузален фактор, съгласно т. 3 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, държавата не отговаряла. Ако пострадалият само бил допринесъл за настъпването на вредите със своето процесуално поведение – недобросъвестно бил създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконното обвинение, недобросъвестно забавял или опорочавал процесуални действия, прикривал определени обстоятелства или бил имал друго недобросъвестно процесуално поведение, обезщетението се намалявало с оглед особеностите на всеки отделен случай. В тази хипотеза съдът също се произнасял по предмета на предявения иск, като прилагал последиците от недобросъвестно процесуално поведение на пострадалия при осъществяване на неговата защита в наказателното производство. От събраните по делото доказателства не се установявало поведение на подсъдимия, което да изпълни със съдържание хипотезите, при което съдът може да намали размера на адвокатското възнаграждение пред първата инстанция. Пред въззивния наказателен съд било платено адвокатско възнаграждение в същия размер, поради което за него важало същото. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че претенцията за имуществени вреди е основателна до общия размер от 24 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2020 год. до окончателното изплащане. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Третият поставен от касатора-ответник въпрос, отнасящ се до претенцията за обезщетение за имуществени вреди, е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чмл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/21017 год., ОСГК, при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В този случай съдът не упражнява правомощието си по чл. 78, ал. 5 ГПК, а се произнася по предмета на предявения иск, като установява наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи размера на дължимото обезщетение. В правомощията на съда е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговорянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. Той остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. Обжалваното решение не противоречи на тези правни разрешения. Въззивният съд е осъществил дължимата преценка за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираните имуществени вреди. Приел е, че заплатените от първоначалния ищец разходи за адвокатски възнаграждения в съдебната фаза на наказателното производство са в разумен размер, като е съобразил вида и тежестта на повдигнатите обвинения, фактическата и правна сложност на делото и обема на действията по процесуално представителство. Несъгласието на касатора с решаващия извод в обжалваното решение за основателност на претенцията за имуществени вреди представлява довод за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, който може да бъде преценяван от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ето защо въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване в частта му, в която е уважен предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОЗОВ за обезщетение за имуществени вреди. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в частта му по претенцията за обезщетение за неимуществени вредси следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ и по трите касационни жалби по поставените от всяка от страните идентични правни въпроси по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, които обобщени и уточнени /съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК/ се свеждат до един, по-общо формулиран правен въпрос, а именно: За определянето от съда на размера на обезщетението за нуимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релеванти, обективно съществуващи конкретни обстоятеулства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение? Този въпрос е обуславящ за изхода от спора и е необходима проверка за разрешаването му от въззивния съд в съответствие със практиката на ВКС, в т.ч. задължителната такава /цитирана от касаторите/, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи и проявени обстоятелства, като: тежестта на незаконното обвинение; продължителността на наказателното производство; срокът на изтърпяване и вида на мярката за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като: има ли влошаване на здравословното състояние на ищеца, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало, наличието на други висящи наказателни производства срещу ищеца през времетраенето на незаконния наказателен процес, от който се претендират вредите, обществено-икономическата ситуация в страната и други подобни. В решението си по съществото на спора ВКС ще се произнесе и по въпроса по т. 1 от изложението на касатора-ищец Д. А. П.. На основание чл. 18, ал. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторите-ищци М. И. П. и Д. А. П. следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на по 5 лв. Прокуратурата на Република България е освободена от държавна такса /Тълкувателно решение № 7 от 16.11.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГК/. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд