Определение № 119 от 22.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3055/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх. № 260324/26.08.2020 год. на Р. О. К. и А. Р. О., и двамата от [населено място], област Л. чрез адв. К. В. - САК срещу въззивно Решение № 198 от 20.07.2020 година, постановено по в.гр.д № 591/2019 год. на – ОС Ловеч в производство по чл. 109 ЗС. С посоченото решение, окръжният съд, при повторно разглеждане на делото, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 294 ГПК във вр. с чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 136 от 27.07.2018 год. постановено по гр.д.№ 331/ 2017 г. на РС – Тетевен, с което е отхвърлен като неоснователен иска на Р. О. К. и А. Р. О. за осъждане на Ю. О. К. да събори незаконно изградената от него подпорна стена, изградена в близост до 1 м. от източната оградна стена на собствената им двуетажна масивна жилищна сграда, находяща се в северозападната частна парцел *, пл.№ *, кв. 31 по ПУП [населено място], общ. Т., област Л.. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано, основания за отмяна по чл. 281 т. 3 ГПК. Поддържа се, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие със задължителните указания на ВКС по тълкуване и прилагане на закона, не са съобразени указанията и няма произнасяне по спорния въпрос дали процесната подпорната стена е опасен строеж, като по този наичин е допуснато съществено процесуално нарушение. Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по процесуално-правния въпрос: „въззивният съд длъжен ли е да осъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно? “ с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз по Решение № 153 от 05.11.2018 год. по гр.д. № 886/2018 год. на ВКС, III г.отд., Определение № 240 от 13.05.2019 год. по гр.д. № 625/2019 год. на ВКС, II г.о. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и по въпроса: “въззивният съд, на който е върнато делото за ново разглеждане от касационната инстанция, длъжен ли е да се въобразява с указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона, дадени по делото между същите страни и същия предмет? Ако въззивният съд се отклони от дадените по касационната инстанция указания по тълкуването и прилагането на закона, това отклонение би ли рефлектирало върху правилността на постановения краен съдебен акт? с довод, че въззивното решение противоречи на пратката на ВКС по Решение № 80 от 09.05.2011 год. по гр.д .№ 1315/2010 год. на ВКС-IV г.о., Решение № 193 от 04.07.2011 год. по гр.д .№ 1649/2009 год. на ВКС-IV г.о.; Решение № 246 от 15.01.2014 год. по гр.д .№ 3417/2013 год. на ВКС-II г.о. и др. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и по въпроса: „въззивният съд длъжен ли е да следи за установяване на истината по делата и след като по дадено дело има информация, че определен обект представлява опасен строеж, длъжен ли е да изследва това обстоятелство? позовавайки се на установения в чл. 10 ГПК принцип за установяване на исината по делата и съдебната практика на ВКС по Решение № 47 от 12.02.2019 год. по гр.д.№ 2322/2018 год. на ВКС, IV г.о. и Решение № 788 от 27.04.2011 год. по гр.д. № 120/2010 год. на ВКС, IV г.о. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и по въпроса: „Длъжен ли е собственикът на определен имот да търпи действията на трети лица, които са в нарушение на строителни и санитарно-хигиенни правила и норми, и които създават пречки за осъществяване на правомощията на собственика необезпокоявано и в пълен обем според предназначението на вещта ? “ произнесен в противоречие с практиката на ВКС по Решение № 2 от 06.07.2018 година по гр.д. № 1598/2015 год., ВКС II г.о. относно интерпретацията на законовото понятие „неоснователно действие“ по см. на чл. 109 ЗС и Решение № 139 от 25.06.2010 година по гр.д. № 457/2009 год., ВКС - I г.о. Наред с посочените основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК искането да се допусне касационно обжалване се поддържа и на основание 280, ал. 2, предл. 3 - то ГПК, а именно очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт. С подаден в срок отговор на касационната жалба, ответникът по касация Ю. О. К. оспорва релевираните основания за допускане на касационното обжалване, респ. и тези за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, изложени в касационната жалба. Претендира разноски за защита пред касационния съд. Върховният касационен съд – състав на второ отделение на гражданската колегия като прецени наведените основания за допускане на касационно обжалване и ограниченията по чл. 280, ал. 3 ГПК за касационен контрол, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу обжалваем съдебен акт - решение на въззивния съд, произнесено по иск за защита правото на собственост, поради което се явява процесуално допустима. След преценка на наведените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2 предл. 3 - то ГПК, настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не може да се допусне, по следните съображения: С Решение № 104 от 9.10.2019 год. по гр. д. № 625/2019 год. на ВКС - II г. о. е отменено въззивно Решение № 257 от 26.11.2018 год. по гр.в.д. № 458/2018 год. по описа на ОС-Ловеч и е върнал делото за ново разглеждане на същия съд. В казуалните си мотиви касационният съд приема, че при постановяването на обжалваното решение е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила „като съдът без да изложи мотиви е игнорирал заключението на вещото лице арх. К. и експертното й становище, че към настоящия момент подпорната стена е опасен строеж, който при обилен валеж е готов да се изсипе заедно със земната маса към жилищната сграда на ищците“. Приема, че „допуснатото процесуално нарушение е довело до постановяване на въззивното решение в нарушение на материалния закон“, доколкото съдът не е отчел, че се претендира премахване на строително съоръжение, изградено в съсобствения на страните имот и предназначено да укрепи терена със силна денивелация и съответно да запази жилищните сгради, собственост на всяка от страните, а е отдал правно значение на обстоятелството кога е построена подпорната стена. С изложените мотиви на отменителното решение на ВКС е преклудиран спора както за значението на обстоятелството за времето на изграждане на процесната подпорната стена, приемайки, че същото се явява неотносимо обстоятелство за изхода на спора, тъй като независимо дали изграждането е извършено през 1978 г. (по признание на ответника Ю. К. в декларацията от 5.01.2016 г.) или през 2006 г., според твърденията на ищците, така и относно въпроса за законността на строителното съоръжение, доколкото според касационният съд за изграждането му е било необходимо разрешение за строеж, съгласно чл. 225, ал. 1, т. 5 ППЗТСУ (отм.) респ. чл. 147, ал. 1, т. 5 ЗУТ като е безправно значение обстоятелството дали незаконно построеното строително съоръжение има статут на търпимост по § 16 ПЗР ЗУТ. Възприета е практиката на ВКС, изразена в мотивите на решение по гр. д. № 6580/2013 г., II г. о. в насока на дадено тълкуване, че „обстоятелството дали един незаконен стоеж в съсобствен имот е в режим на "търпимост" е без значение за правото да се иска неговото премахване, но само в случаите, че същият ограничава или смущава пълноценното му ползване от останалите съсобственици, т. е. пречи съсобственика да упражнява правата си в пълен обем“. С отменителното решение са дадени указания, след като е съобразено от фактическа страна, че процесната подпорна стена е на разстояние 1. 10 – 1. 15 м. южно от жилищната сграда на ищците, и те поддържат теза, че същата препятства поддържането на сградата им (невъзможност да поставят скеле), в насока за необходимостта от изслушване на съдебно-техническа „ със задачата на вещото лице установяване на обстоятелството каква е прилежащата площ към жилищната сграда съобразно нормативите в Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и с оглед констатациите на вещото лице да формира извод дали е допустимо запазването на строителното съоръжение “, както и да бъде изследван въпроса за препятстване упражняване правото на собственост. Като счита, че въззивният съд не е изяснил въпроса, при твърдението на ищците за наличие на влага в приземния етаж на сградата им, „дали строителното съоръжение нарушава естественото оттичане на дъждовните води, респ. тези от снеготопенето и от тук да се цени значението на обстоятелството, че липсват улуци на сградата и хидроизолация, касационният съд е дал указания и в насока необходимостта от тълкуване нормата на чл. 147, ал. 2 ЗУТ, като за целта „ се постави задача на вещо лице-конструктор да установи дали изградената подпорната стена е годна да изпълнява функциите си и ако е допустимо запазването й /при положение, че не е на недопустимо отстояние от жилищната сграда на ищците и/или не препятства свободното оттичане на дъждовни води и води от снеготопенето/ необходими ли са и какви мерки за възстановяването й, а ако е недопустимо запазването й, къде следва да се изгради подпорна стена с приложени чертежи, схеми, изчисления и указания за изпълнението й“. При новото разглеждане на делото, окръжният съд, в производството е по реда на чл. 294 във връзка с чл. 258 и сл. от ГПК инициирано въз основа въззивната жалба на Р. О. К. и съпругата му А. Р. О., след изпълнение указанията по отменителното решение на касационния съд, за да отхвърли иска с поравно основание чл. 109 ЗС, е приел: Съдебното исково производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявения от Р. О. К. и съпругата му А. Р. О. против Ю. О. К. с искане, заявено на правно основание чл.109 от ЗС, ответника да бъде осъден да събори незаконно изградената от него подпорна стена, изградена в близост до 1 м. от източната оградна стена на собствената им двуетажна масивна жилищна сграда, находища се в северозападната част на парцел *, пл.№ *, кв.31 по подробния устройствен план на [населено място], [община], област Л.. В хода на производството е направено уточнението, че се касае за южната оградна стена на собствената на ищците жилищна сграда. С отговора на исковата молба ответникът е възразил, че по взаимно съгласие и разбирателство с ищеца са укрепили съществуващата на място стара каменна стена, което не е причина за овлажняването в неговото жилище. Проникващата влага се дължи на това, че брат му не е довършил къщата си – тя не е измазана отвън, няма поставени улуци, няма отводнителен дренаж. В изпълнение на конкретно дадените указания с отменителното решение на ВКС, въззивният съд е допуснал изслушването на нова съдебно-техническа експертиза, включваща въпроси в насока на тези, посочени от касационния съд. На база на събраните доказателства в хода на производството, окръжният съд приема от фактическа страна: 1. /за безспорно, че Р. О. К. и съпругата му А. Р. О. (в брак от 1982 година), като ищци по делото, се легитимират за собственици по НА № 178/70 год., издаден на името на Р. К. по давностно владение, наследство, делба и оставяне в негов дял със съдебно решение от 25.08.1970 г., по отношение на следния недвижим имот: Дворно място със стара паянтова жилищна сграда в [населено място], общ.Т., с пространство около 1020 кв.м. при посочените граници, урегулирано в парцел *, в кв.31 по регулационния план на [населено място], общ.Т., в което дворно място, въз основа на строително разрешение № 22, издадено на Р. О. от [населено място], [община] е извършен строеж на двуетажна жилищна сграда върху 75 кв.м. в кв.31 парцел *. 2, /по силата на НА за дарение № 15/1982 г. на РС- Тетевен, на 03.09.1982 г. Р. О. К. е дарил брат си Ю. О. К. с 1/2 идеална част от собственото му дворно място, находящо се в [населено място], Ловешки окръг, цялото с пространство от около 1020 кв.м., с подробно посочени граници, урегулирано в парцела *, кв.31 по регулационния план на селото; 3. /по силата на заявление за отстъпено право на строеж Р. О. К. е учредил безсрочно и безвъзмездно право на строеж-суперфиция на Ю. О. К., по силата на което последния да построи в съсобствения им парцел * кв.31 по плана на [населено място] нова двуетажна жилищна сграда, съгласно одобрен архитектурен проект и на определеното от техническите власти строително петно. 4. /Въз основа на строително разрешение № 3/21.10.1982 г. за строеж на жилищна сграда върху 60 кв.м. на собствено дворно място кв.31 парцел * по и Протокол № 5/21.10.82 г. строителна линия и определено ниво, Ю. К. е изградил нова жилищна сграда. Изслушаната съдебно-технически експертиза на вл.В. е констатирала, че в процесния имот, съсобствен между страните, в периода около 1971 г. в северната част и 1981 г. в южната част, са построени две жилищни сгради, като първата е собственост на ищеца, а втората на ответника. Експертът сочи, че поради стръмния терен и голямата денивелация на терена, за укрепяването на ската във високата част на ПИ - над сградата на ищеца, е изградена подпорна стена, която е с височина от 1,50 м., дебелина 40 см. и дължина 14 м. и отстои на около 1 м от сградата. На базата на тези констатации, въззивният съд прави изовд, че доколкото строежът на подпорната стена е осъществен до 31.03.2001 год., то съгласно разпоредбите на § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ е било допустимо по разпоредбите, действали по време на обслужването му, стоежът да има характера на „ търпим строеж, който не подлежи на премахване и забрана за ползване“. Според вещото лице няма причинна връзка между стената и наводняването на двете стаи в приземния етаж на ищците, тъй като стената има укрепваща функция и премахването й би довело до свлачищни процеси, но от друга страна близостта й до сградата на ищеца би могла да засенчи прозорците на двете стаи в приземния етаж, както и да затруднява нормалното обслужване на същата. Наред с това, съдебният екеперт дава заключение, че съгласно изготвеният ПУП–ПР стената не съвпада с границата между новообразуваните имоти, но не пречи за разпределението на терена според правата на собствениците, за да имат същите еднакво ползване на терена откъм улицата. При изслушване на вещото лице в съдебно заседание, заявява, че причината за наводняването на етажа на ищците е липсата на отводнителни съоръжения на сградата, което е посочило и на лист втори от заключението, а освен това вещото лице категорично застава на становището, че ако я няма подпорната стена положението ще да бъде още по-лошо, тъй като тя до известна степен предпазва имота на ищеца от директни попадения на атмосферни води, както и предпазва от свлачищни процеси. Изслушаната повторна съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице арх.Костсдинова, констатира, че подпорната стена е с височина 1,50 м при границата с улицата и до 1,30 м в края към вътрешността на имота. Вещото лице дава два варианта на заключението в зависимост на това, че ако подпорната стена е строена по време на действие на ЗТСУ( отм.) за подпорни стени до 2 м, не се изисква одобрен проект, но се изисква разрешение за строеж, а ако е изградена по време на действие на ЗУТ за стени до 2 м. също не изисква одобрен инвестиционен проект, но се изисква издаване на разрешение за строеж. Относно причините за овлажняване на стените в къщата на ищците сочи, че начинът на изпълнение на подпорната стена, както и местоположението й са част от тях. Отстояването на подпорната стена от жилищната сграда на ищеца трябва да бъде равно на височината на подпорната стена, за да гарантира ослънчаване на помещенията съобразно чл.48, ал.4 и 6 от ЗУТ, като местоположението на стената не е пречка за делба на поземленият имот. Счита стената за опасна, тъй като не е била вложена арматура, строежът е на неподходящо място. Назначената комплексна съдебно-техническа експертиза, след запознаване с данните по делото и направените замервания на место, е констатирала, че разстоянието между сградата на ищеца и подпорната стена в западния ъгъл /откъм улицата/ е 1,20 м, в южния /откъм двора/ - 1,06 м., а височината на подпорната стена в тези точки съответно е 1,42 м и 1,20 м. На въпросът, поставен с отменителното решение за установяване прилежащата площ към жилищната сграда съобразно нормативите на Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, експертите са отговорили, че в този нормативен акт няма правило за определяне на прилежащия терен към сгради ниско застрояване. Разпоредбата на чл.21, ал. 2 от Наредба се използва при преструктуриране на съществуващи жилищни комплекси, когато трябва да се определят, като са цитирали: „ прилежащите терени към съществуващите жилищни блокове (към жилищните терени) и при урегулирането им,, като поземлени имоти към жилищните блокове, се спазват нормативите по чл. 20 и се ползва начинът съгласно приложение № 1”. С оглед на конкретния спор експертите са посочили, че сградата на ищеца е двуетажна и височината й, изчислена по правилото на т.1, е 6 м. Тогава линията на прилежащия терен откъм югозападната фасада трябва да е на разстояние 1/3 Н, т.е. на 2 м от фасадата, но според същата т.1, това разстояние не може да бъде по-малко от 3 м или очевидно е, че в случая правилото не може да се приложи. Вещите лица са взели под внимание и факта, че сградите на страните по делото са разположени в съсобствен урегулиран поземлен имот, в който съсобствеността е по 1/2 ид. части. Изследвали са дали в случая е приложимо правилото на чл. 80 от Наредба 7/2003 г.: „В един урегулиран поземлен имот могат да се застрояват две или повече сгради на основното застрояване при спазване на изискванията по чл. 79, като разстоянията между сградите се определят съгласно схематичните положения в Приложение № 2, а при допиране на сградите се съблюдава и изискването по чл. 31, ал. 5 ЗУТ.” След напарвените от тях изчисления по положение 9 от Приложение 2, на което съответства разположението на сградите на ищеца и ответника една спрямо друга, са посочили, че разстоянието трябва да е 0,8 Н, което означава 5,96 м, а то е 4 м., поади което са дали, че това правило също не може да се приложи. При направените констатации вещите лица застават на становището, че при съществуващото положение, подпорната стена не препятства, но затруднява поддържането на сградата на ищеца. На тази фасада има самостоятелен вход за втория етаж, който не може да се ползва. На въпроса отнасящ се до запазването на строителното съоръжение и неговото евентуално премахване дали ще бъде вредно за жилищните сгради на ищците и ответника, и ще засегне ли тяхната здравина и цялост, експертите са посочили, че „в подпорната стена са се образували пукнатини и обрушвания. Пукнатините са през около 4 м и просичат цялото сечение на подпорната стена. Подпорната стена в горното си сечение е 25 см. Дължината на подпорната стена е 13,70 м. Височината на подпорната стена от кота терен - долу до кота терен - горе е от 1,20 до 1,42 м. Размерите на основата на подпорната стена на ниво терен - долу не може да се видят без разкопаване“. Изпълнената подпорна стена не отговаря на изискванията за проектиране и изпълнение на подпорни стени, наред с констатацията, че „ Запазването на строителното съоръжение е допустимо, но след изпълнение на дренажите, барбаканите и пр. Неговото евентуално премахване ще бъде вредно за жилищните сгради на ищците и ответника - ще бъде засегната тяхната здравина и цялост, т.е. земните маси във времето ще се срутят и ще увредят къщата на ищеца /вместо ответника, след извършената от вещите лица поправка/ - на по-ниското ниво. С оглед на състоянието на процесната стена, вещите лица отговарят, че има опасност от самосрутване, при което бетоновите късове и подпряната земна маса ще се стоварят върху къщата на ищеца. Относно причините за овлажняване на стените в къщата на ищеца, вещите лица сочат и лошото изпълнение на подпорната стена: Нивото на терена е на горен ръб и липсата на бетонова шапка на подпорната стена води до преливането на водата. При обилни дъждове, снегове или поливки на растенията зад подпорната стена, е възможно водата да преминава над стената и да навлиза по пукнатините във вкопаната част на къщата на ответника и да уврежда стените на помещенията под нивото на терена. В стената не са вградени барбакани за отвеждане на водата от подпочвени води. Около къщата, на по-ниското ниво към подпорната стена също би трябвало да се изпълни дренаж и канавка за отвеждане на водата от снега и дъжда, който попада между подпорната стена и къщата. При огледа експертите са установили, че в приземния етаж са овлажнени само помещенията ориентирани към стената. В останалите помещения от приземния етаж няма влага, при което смятат, че липсата на улуци не е причина за влагата в помещенията откъм подпорната стена. Вещите лица сочат, че хидроизолацията на сградата, няма отношение към естественото оттичане на повърхностните води, но има отношение към капилярната влага, която се вижда по стените в складовото помещение. И. на капилярна влага обикновено са подпочвени води, дъждове и просмукващата се вода в почвата. С оглед разпоредбите на ЗУТ и Наредба 7/2003 г. експертите заявяват, че няма нормирани минимални отстояния от сградите, на които могат да се разполагат подпорните стени и това е така, защото разположението им зависи от специфичните особености на терена, от санитарно-хигиенните условия, конструктивното становище и други подобни. В случая, подпорната стена влошава санитарно-хигиенните условия в помещенията на първия етаж в сградата на ищеца, които са с прозорци към нея, те са засенчени от нея, поради разстоянието и височината й. Стената е изпълнена без основи и без „корона”, която трябва да надвишава с 10-15 см терена зад нея, за да не прелива водата. Катергоричен е издода на експертите, че „премахването на подпорната стена ще бъде вредно за жилищните сгради на ищците и ответника - ще бъде засегната тяхната здравина и цялост, т.е. земните маси във времето ще се срутят и ще увредят къщата на ищеца/след поправката/ - на по-ниското ниво“. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд при повторното разглеждане на делото приема от правана страна, че не са налице предпостсвките на закона за уважаване на заявения иск, доколкото „установена е трайна и непротиворечива съдебна практика, съгласно която за успешното провеждане на негаторния иск по чл.109 от ЗС, не е достатъчно изградената постройка да е незаконна, а е необходимо ищецът да докаже, че тя му пречи да упражнява в пълен обем правата си на собственик“. Приема, че негаторният иск не съдържа презумпцията, че всяко неоснователно действие неминуемо води до накърняване, засягане, застрашаване или увреждане на притежаваното вещно право. Фактът, че осъществяваното от ответника въздействие върху имота на ищеца пречи на правото му на собственост, не може да се предполага и приема за доказан, с оглед на съществуващи благоустройствени или други ограничения. “Приема, че заявеното от ищците нарушение, съствлаващо „неоснователно действие„ по см. на закона, е в тяхна тежест, като доказването на въведените с исковата молба факти и обстоятелства, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване. Приема, че в съдебния исков процес по чл. 109 ЗС следва да се търси съответствието на нарушението и искането за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, но без да се нарушава правната сфера на нарушителя - ответник по иска и необосновано да се ограничават неговите права. Въз основа на тези фактичеки констатации и правни изводи, и при повторното разглеждане на делото, решаващият - въззивен съд не установява различно фактическо положение от това, което е прието от първоинстанционния съд, в насока, че при уважаване на предявения иск – премахването на подпорната стена ще се създаде положение за жилището на ищеца по благоприятно от това, което е при съществуването на подпорната стена. Като анализира, констатациите на излушаната и приета нова експертиза, че строителното съоръжение е извършено в съсобствен имот със специфичен терен – денивелация на терена, приема, че съществуването на стената създава по-благоприетно положение за съществуване на жилищната сграда на ищците. Констатацията на експертите, че „изпълнената подпорна стена не отговаря на изискванията за проектиране и изпълнение на подпорни стени“ наред с констатациите, че същата затруднява поддържането на сградата на ищеца, влошава санитарно-хигиенните условия в помещенията на първия етаж в сградата на ищеца, които с прозорци са засенчени от нея, поради разстоянието и височината й, намирщият се откъм южната фасада самостоятелен вход за втория етаж би могъл да се ползва след изграждането на тясна стълба покрай сградата са ценени и съпоставени в контекста на констатациите, че състоянието на процесната стена има опасност от самосрутване, при което бетоновите късове и подпряната земна маса ще се стоварят върху къщата на ищеца, но в същото време евентуалното премахване на строителното съоръжение ще бъде вредно за жилищните сгради на ищците и ответника - ще бъде засегната тяхната здравина и цялост, т.е. земните маси във времето ще се срутят и ще увредят къщата на ищеца, която се намира на по-ниското ниво. Съобразявайки фактическите констатации и правни възприети тези за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС, настоящият състав намира, че формулираните въпроси по см. на чл. 290, ал. 1 ГПК не могат да обусловят изовод за наличие на противореиво разрешеване или за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Процесуално-правният въпрос, касаещ задлженията на решаващия съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно? “ по своето естество не е правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, който касае принципно тълкуване начина на приложение нормата на чл. 236, ал. 2 ГПК, а оплакване за нейното несъблюдаване (според касаторите) в конкретния случай по делото при постановения незадоволителен за тях краен изход на спора. С цитираната съдебна практика, а именно Решение № 153 от 05.11.2018 год. по гр.д. № 886/2018 год. на ВКС, III г.отд. се възпроизвеждат мотивите на решение на ВКС, които изцяло са съобразени със задължителните разяснения за същността на въззивното производство и необходимите процесуални дейстия на въззивния съд за постановяване на законосъобразен съдебен акт, дадени с т.19 на ТР № 1/ 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС и изричната констатация, че неизпълнението на тези вменени от законодателя задължения на решавашия по конкретното дело, водят до порочност на съдебното решение поради нарушения на съдопроизводствените парвила. Излишно в случая се явява да се сочи, че селекцията по чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, може да бъде нпарвена само на база задължителна съдебна практика (разяснения по ТР 3 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС), което не вклюва определенията по чл. 288 ГПК, дори и когато са по същото дело, какато е Определение № 240 от 13.05.2019 год. по гр.д. № 625/2019 год. на ВКС, II г.о. И. въпрос “въззивният съд, на който е върнато делото за ново разглеждане от касационната инстанция, длъжен ли е да се въобразява с указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона, дадени по делото между същите страни и същия предмет? Ако въззивният съд се отклони от дадените от касационната инстанция указания по тълкуването и прилагането на закона, това отклонение би ли рефлектирало върху правилността на постановения краен съдебен акт? сам по себе си сочи, че касаторът иска да се тълкува правна норма – тази на чл. 294, изв.второ ГПК, която е ясно и точно разписана и не сочи на необходимост от тълкуване, а посочената съдебна практика е именно в насока на еднопосочната практика по стриктно прилагане буквата на закона. Твърдяното „противоречие“ по см. на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК е резултат на несъгласието на касаторите с крайния резултат - отхвърляне на иска им, но доколкото самите те съзнават и сочат във втората част на въпроса си, че несъблюдаването на указанията с отменителното решение на ВКС (какъвто не е настоящият случай) съствлява процесуално нарушение, което може да се цени само и единствено при проверката законосъобразността на обжалваното решение, но не и в етапа на селекция по допускане на касационното обжалване. Въпросът: „въззивният съд длъжен ли е да следи за установяване на истината по делата и след като по дадено дело има информация, че определен обект представлява опасен строеж, длъжен ли е да изследва това обстоятелство? не може да бъде дефиниран като правен проблем, произнесен с решението на въззивния съд. Касае се до искане на „становище “ от страна на касаторите, касационният съд да приеме, че принципно може да се постанови решение на базата на предположения за съществуването на факти, без такива да са доказани по делото, при некоректното позовава на чл. 10 ГПК. С разпоредбата на цитирания законов текст е уреден основен принцип на гражданското правораздаване- този на „установяване на истината„ по делото, вменявайки задължението на съда да съдействие на страните и осигурява възмоижност за устсновяване на факти, които са от значение за решеване на делото. Процесуалното поведение на съда обаче не може да не се съобразява и с другите принципи - а именно този на диспозитивното начало, който предполага активността на страните не само по иницииране на процеса, но и по насоката на неговото развитие чрез навременно ангажиране на доказателства за фактите, от които страната черпи правата си или обосновава възраженията си. Намесата на съда в процеса по събиране доказателствата по делото не може да нарушава равенството на страните (чл. 9 ГПК) който принцип вменява задължението за осигуряване на равна възможност за ангажиране на доказателства на страните. Намесата в процеса на съда за служебно изясняване на спора от фактическа страна чрез подпомагане на една от страните по делото, би довело до извод за евентуално пристрастие. От друга страна, с посоченото Решение № 47 от 12.02.2019 год. по гр.д. № 2322/ 2018 год. на ВКС, IV г.о. се приема, че „Обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което втората инстанция не повтаря дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях, т.е. чрез собствените си действия отстранява пороците по установяване на фактите и прилагането на правото. Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, ако въззивната жалба не съдържа обосновано оплакване за нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. По аргумент от чл. 263, ал. 1, изр. 2 ГПК, в отговора на въззивната жалба не е необходимо да бъде посочено в какво се състои порочността на решението и процесуалните нарушения на първоинстанционния съд, доколкото въззиваемата страна е удовлетворена от изхода на спора и не може да обжалва само мотивите на съдебния акт. Когато въззивният съд прецени, че на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства / чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК /. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон / чл. 5 ГПК /. Внимателният прочит на тези мотиви сочи, че касационният съд при проверка законосъобразността на въззивното решение много внимателно подхожда с констатации за необходимостта от служебна намеса при събиране на доказателствата по делото във въззивната инстанция, поради което не може да се приеме, че при „предположение относно конкретен факт“ следва да предприеме служебно събиране на доказателства за изясняване на спора от фактическа страна, при липсата на активност на заинтересованата страна от устсновяване на факта. С Решение № 788 от 27.04.2011 год. по гр.д. № 120/2010 год. на ВКС, IV г.о се излагат мотиви в насока, че „гражданското съдопроизводство е основано на основни начала, предвидени изрично в глава втора на ГПК. Едно от тях е принципът за установяване на истината, уреден в чл. 10 ГПК, съгласно който съдът осигурява на страните възможност и им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото. Един от начините за осигуряване на възможност за установяване на фактите се изразява в събирането на допуснатите доказателства с участието на страните / чл. 148 от ГПК / в открито съдебно заседание / чл. 143, ал. 1 от ГПК /, за което те следва да бъдат призовани най-късно една седмица преди определената дата на провеждането му / чл. 56, ал. 3 от ГПК /. По аргумент за противното, извлечен от разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от ГПК, съдът е длъжен да отложи делото, ако страната не се е явила на заседанието и е нередовно призована за него. В случай, че първоинстанционното решение е постановено при нарушаване на тези правила, обезпечаващи правото на участие на страната при събиране на доказателства, при обжалване въззивният съд следва да повтори порочните процесуални действия по събиране на доказателствата.“. Отново внимателният прочит на мотивите на касационният съд не обуславят извод за констатирана необходимост от служебно събиране на доказателства, поради при съпоставяне на разрешенията на въззивния съд и тези, цитирани по- горе на ВКС не може да бъде направен извод за наличие на противоречие по изведения с изложението на касаторите правен въпрос, като основание да се допусне касационното обжалване. Въпросът: „Длъжен ли е собственикът на определен имот да търпи действията на трети лица, които са в нарушение на строителни и санитарно-хигиенни правила и норми, и които създават пречки за осъществяване на правомощията на собственика необезпокоявано и в пълен обем според предназначението на вещта? “ не може да обуслови извод за допускане на касационно обжалване доколкото в самия въпрос се визира хипотеза на неоснователни дейстия по см. на чл. 109 ЗС на „трети лица“, а настоящата хипотеза касае търдения за неправомерни действия на съсобственик по отношение на общата вещ като основният мотив на съда да отхвърли иска е установеното чрез експертизата по делото обстоятелство, че премахването на съществуващата подпорната стена би довело до по-големи щети (като негативно въздействие) за собствеността на ищците от тези, констатаирани за имота им, в резултат на съществуването и. В този аспект, не може да се приеме, че съдебната практика по Решение № 2 от 06.07.2018 година по гр.д. № 1598/2015 год., ВКС II г.о. относно интерпретацията на законовото понятие „неоснователно действие“ по см. на чл. 109 ЗС и Решение № 139 от 25.06.2010 година по гр.д. № 457/2009 год., ВКС - I г.о., визира аналогични хипотези и дадените разрешения по тях могат да послужат за база за сравнения в етапа на селекция и допускане на касационното обжалване. Не може да се приеме, че е налице поддържаното като основание за допускане на касационното обжалване, визираното в чл. 280, ал. 2, предл. 3 –то ГПК, а именно очевидна неправилност на обжалвания възивен съдебен акт. Очевидната неправилност като общо основание за допускане на касационното обжалване не налага безусловно формулиране от страна на касатора, както в жалбата така и в изложението към нея, на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, поради което и селекцията на касационния съд в случая е извън приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Д. на касатора, че въззивното решение е очевидно неправилно по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не може да бъде споделен. Очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК като основание за преценка като основание за допускане на касационното обжалване е налице в хипотезите, когато в производството по селкция касационният съд констатира такова процесуално нарушение на правилата на въззивно обжалване и/или при постановяване на въззивното решение, които препятстват принципното съществуване на обжалвания въззивен съдебен акт. От посочената категория нарушения са тези на грубо нарушение на общите принципи на правото, на императивна материално-правна норма или на процесуални правила, гарантиращи на страната правото на справедлив съдебен процес. Очевидната неправилност, като основание или като общ критерий за селекция на касационната жалба, се обуславя от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В настоящият случай, касационният съд не може да направи констатация, че въззивното решение страда от порок, обуславящ евентуална нищожност или процесуална недопустимост на обжалваното решение. Не може да бъде направена и констатация, и че са налице груби нарушения на закона, поради което и касационното му обжалване не може да се допусне. По направеното искане за разноски за защита пред касационнта инстанция от страна на ответника по касация: Искането е напарвено своевременно, разноските са доказани (Договор за правна защита и съдействие № [ЕГН]/17.09.2020 г. – л.54), поради което и на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК искането на Ю. О. К. следва да се уважи като му се присъди сумата от 500 лв. (петстотин лева). По изложените съображения, Върховният касационен съд - състав на второ отделение на гражданската колегия