Определение № 2681 от 17.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2068/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Агро мастер“ЕООД срещу определение №389/26.06.2024г. по ч.т.д.№306/24г. на Апелативен съд Варна, с което, след отмяна на постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №131/15.04.2024г. по т.д.№55/23г. по описа на Окръжен съд Добрич, е изменено решение №23/28.02.2024г. ,допълнено с решение №41/15.04.2023г. по т.д.№55/23г. по описа на Окръжен съд Добрич, в частта,с която ищецът “Клас 2000“ЕООД е бил осъден да заплати на ответника „Агро мастер“ЕООД деловодни разноски в размер на 300 лв. и 2994 лв. на основание чл.78 ал.3 ГПК, като вместо това „Агро мастер“ЕООД е осъдин да заплати на „Клас 2000“ЕООД на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски за платена от него държавна такса в размер на 1171,81 лв. В частната касационна жалба се навеждат оплаквания за неправилност на извода на съда, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Поддържат се съображения,че извършеното от него в хода на производството пред първата инстанция съдебно възражение за прихващане има погасително действие от момента ,в който то е станало изискуемо, поради което негативните последици от забавата му като длъжник по предявения иск са отпаднали с обратна сила. Частният касатор счита въззивното определение и за недопустимо, доколкото с него съдът е изменил решението, присъждайки разноски на ищеца, вместо присъдените такива на ответника, без да е налице представен от страната списък за разноски, съобразно тълкуването на т.9 от ТР №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Направено е искане за допускане на въззивното определение до касационен контрол, за неговата отмяна и отхвърляне на молбата с присъждане на поисканите разноски. Искането за допускане на определението на апелативния съд до проверка по същество е обосновано с твърдения, освен за неговата недопустимост /основание по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК/, също и за противоречието му с практика на ВКС /основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/ по процесуалния въпрос Как се определят разноските при уважено възражение за прихващане? Като практика, на която въззивното определение противоречи, се цитират решение №225/28.05.2011г. по т.д.№631/2010г. на второ т.о. на ВКС и определения №27/10.01.2019г. по ч.т.д.№1469/18г. на второ т.о. на ВКС и №44/28.01.2019г. по ч.гр.д.№1/2019г. на ІІІ г.о. на ВКС. Ответникът по частната касационна жалба „Клас 2000“ЕООД я оспорва в писмен отговор като поддържа становище, че липсват основания за допускане на определението до касационен контрол, а по същество – че обжалваният акт е правилен. Моли определението на въззивния съд да не бъде допускано до контрол по същество. Претендира разноски за настоящото производство. Върховният касационен съд, в състав на Второ търговско отделение, намира частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК и насочена срещу подлежащ на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт. При произнасянето си по допускане на касационно обжалване на въззивния акт съставът съобрази следното: Производството по предявения от „Клас 2000“ЕООД срещу „Агро мастер“ЕООД осъдителен иск е приключило с решение, с което, поради уважаване на направено от ответника с отговора на исковата молба съдебно възражение за прихващане с цедирано му от трето лице вземане срещу ищеца, искът е отхвърлен.С решението ищецът е осъден да заплати на ответника направените от него деловодни разноски. С молба по реда на чл.248 ГПК ищецът е поискал от съда да измени решението си в частта за разноските, като присъди такива не на ответника, а на него, доколкото искът му е отхвърлен не защото е неоснователен, а поради предприетото от ответника средство за защита срещу него - предявяване възражение за прихващане с вземане, придобито по силата на цесия, за която ищецът не е бил уведомен, т.е. с действията си ответникът е станал причина за завеждането на делото, поради което приложима е разпоредбата на чл.78 ал.1 ГПК. С определението, обжалвано пред апелативния съд, съставът на Добрички окръжен съд е отказал да уважи молбата. За да промени този правен резултат, въззивният съд е приел, че молбата по чл.248 ГПК е допустима, а по същество и основателна. Посочил е, че, макар разпоредбата на чл.78 ал.1 ГПК да предвижда отговорност на ответника за разноски само в случай, че искът бъде уважен, според съдебната практика се е наложило и тълкуването, че когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца също следва да се дължат разноски. Приел е,че в случая е налице такава хипотеза, като отхвърлянето на претенцията на ищеца е резултат от зачитане действието на факт, чиито последици са настъпили в хода на делото. Съставът е отчел конкретната особеност на казуса, че на ищеца е било противопоставено задължение, което не му е било известно /придобито от ответника чрез договор за цесия,без последната да му е била съобщена преди завеждането на делото, а два месеца по-късно/, и поради това е извел,че при упражняването на правото си на иск ищецът не е могъл да предполага, че длъжникът му „Агро мастер“ЕООД вече разполага с насрещно компенсируемо вземане, за да може сам да извърши компенсацията, с която да погаси едновременно и своя дълг, и търсеното с иска задължение на ответника. Изложил е съждения,че предприетата от ответника защита чрез отправено съдебно изявление като активно прихващащ нов кредитор е поставило последния в положение на недобросъвестен длъжник, предлагащ забавено плащане в хода на процеса, а не на добросъвестен ответник, ползващ свое насрещно активно ликвидно вземане за погасяване на пасивен дълг, отчитано с обратна сила и изключващо забавата. Съставът е тълкувал разпоредбата на чл.78 ал.3 ГПК в съвкупност с останалите разпоредби, отнасящи се до разпределяне на отговорност за съдебни разноски, каквито са тези на ал.1 и ал.2 на същия член, аргументирайки,че те недвусмислено установяват като основание за обективната отговорност за разноски извънсъдебното поведение на страната, която е причинила недобросъвестно правен спор. Приемайки,че поведението на ответника го определя именно като такава страна по делото, независимо че искът е отхвърлен, съдът е намерил за приложимо правилото на чл. 78 ал. 1 ГПК, гарантиращо правото на ищеца да бъде възмезден за разходите, които е направил за защита на своето доказано като притезание изпълняемо право, погасено като пасивно прихванат дълг. От това е направил извод за основателност на молбата на ищеца по чл.248 ГПК, респ. – за необходимост от отмяна на определението на окръжния съд, което не съответства на тези изводи. Липсата на представен от ищеца списък за разноски съставът е приел за ирелевантно обстоятелство, доколкото случаят касае не изменение на първоначално присъден му размер на разноските, а поискано още с исковата молба присъждане на такива, което единствено следва да бъде съобразено в настоящото производство. По тези съображения въззивната инстанция е отменила обжалваното определение и е възложила в тежест на ответника платената от ищеца държавна такса в размер на 1171,81лв. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на състав на Варненски апелативен съд. Определението на въззивния съд не може да бъде определено като недопустимо. По аргумент от мотивите към т.8 от ТР №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/12г. на ОСГТК на ВКС, когато съдът изобщо не се е произнесъл по своевременно направеното от страната искане за разноски, липсата на представен списък не е процесуална предпоставка за допустимост на искането за изменение на решението в частта за разноските, тъй като смисълът на закона, поставящ списъка като изискване за допускане молбата до разглеждане,е той да служи като база за преценка доколко присъдените със съдебния акт разноски съответстват на твърдението на страната за осъществяването им. Настоящият случай касае различна хипотеза, в която производството е приключило с решение, с което съдът не се е произнесъл с диспозитив за разноски в полза на ищеца, а е присъдил такива на ответника – изход, който не е споделен от въззивния съд като неправилен. Приемайки,че с приключване на производството разноски се дължат на ищеца, които са били своевременно поискани от него с исковата молба и по които липсва произнасяне до този момент, въззивният съд не е следвало да прилага изискването за списък на същите, за да се произнесе, както и да прилага последиците на чл.80 изр.2 ГПК. По изложените съображения достъпът до касационен контрол не може да бъде обоснован в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК. Не може да бъде направен извод и за приложимост на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Единственият поставен от частния касатор въпрос е хипотетично формулиран, като нито той, нито приложената към него практика на ВКС отчитат конкретиката в казуса, мотивирала въззивния съд да постанови решаващия си извод, че ответникът е станал причина за завеждането на делото, доколкото е противопоставил в процеса свое насрещно вземане, за придобиването на което ищецът не е бил в известност към момента на завеждането на исковата молба. Този извод не само не е разрешен по противоположен начин в сочената от частния касатор практика на ВКС, но аргумент в негова полза може да бъде извлечен и от мотивите на определението по ч.т.д.№1469/18г. на ІІ т.о. на ВКС, в което предпоставка за ангажирането на отговорността на ищеца за разноски при отхвърлен, поради прихващане, иск е същият да е разполагал към момента на предприемането на процесуални действия по разрешаване на спора по съдебен ред с възможност за преценка дали да предяви иск при наличие на насрещно негово задължение към ответника. Последното иманентно предполага ищецът да е знаел за съществуването на насрещното задължение, с което би могъл да извърши извънсъдебна компенсация, поемайки въпреки това съзнателно риска искът му да бъде отхвърлен при евентуално предявено от ответника възражение за прихващане. Липсата на обосновани предпоставки за извършване на селекцията на частната касационна жалба обосновава отказ за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение